Тръгнал съм към НАП, за да подам нещо си за електронен подпис. Валидността на предишното била 3 години. Кой ги измисля тези срокове на годност – какво му пречи на нещото си да устиска още 12 месеца и да се подновява – да речем – на всяка високосна? По-лесно е за помнене. Или по време на лятната олимпиада – гледаш как нещастните хорица се гърчат на маратона и се сещаш за всичките си административни задължения.
Уж е август и София трябва да е пуста, а се въртя вече час по уличките в центъра. Навсякъде е синя зона, два лева на час, но свободни места за паркиране няма. Визуализирам си едно – четох някъде, че това работи. Не вярвам в такива глупости, но човек никога не може да е сигурен какви сили движат света около нас. Не мога да повярвам на очите си – някакъв тръгва да излиза точно когато го подминавам. Спирам рязко, но се колебая – бая далечко съм от сградата на агенцията и в тази жега, нищо чудно, докато се довлека до там, да дам фира по особено мъчителен начин. Виждам в огледалото как някаква кифла с Мини припира, явно иска тя да се възползва от подаръка на съдбата. За радост онзи все още й е препречил пътя. Махам приветливо с ръка през прозореца и паркирам на заден от раз – вклинявам се в редичката напечени от слънцето коруби сякаш карам по релси. Така се прави, маце – намигам й, а тя ми показва среден пръст. Винаги съм бил потърпевш от доброто си възпитание. Ако аз й бях показал среден пръст, нищо чудно да бях получил пълен с възхищение поглед. Пускам есемес за един час, но като знам как се случват нещата в държавните служби, сигурно ще се наложи да повторя това упражнение още няколко пъти.
Излизам от колата и жегата се срутва отгоре ми като кулите близнаци. Дишам супа и плета крака по бившия тротоар, сега обявен за велоалея. Имам избор да се движа или тук, или по платното, където шансът да за сериозни увреждания в случай на инцидент е значително по-голям.
Пристигам на местоназначението вир-вода. Портиерът навъсено наднича през амбразурата на бункера си – тапицирал е стената зад себе си със снимки на Сталин и ме гледа със същия благ и загрижен поглед. Разбирам – викам си – човекът е силно емпатичен и го е страх да не получа дамла. Или да не се удавя в собствен сос. Или да не простина, защото от вътрешността на достолепната стара сграда довява учрежденски хлад.
– Вие – казва – по какъв казус.
– Добър ден – кимам – аз по казуса за електронен подпис…
– Какво за електронен подпис? – пита строго.
– Ами там онова, сещате се… Дето трябва да се такова на всеки три години!
– Потвърждение за упълномощение за електронен подпис – изстрелва от упор.
– Точно! – възклицавам.
Да съм влезел в салона и те щели да ме извикат. Да бе, още малко и ще повярвам…
Ама с кое име, питам, ще ме извикат? Георги Томов или Лу Касиди, защото аз съм така във Фейсбук? По номер щели да ме извикат… Нямал ли съм номер? Иска ли питане? – викам му. Имам ЕГН и няколко клиентски номера – казвам – мисля три. Не, два – щото банката фалира преди години, а не вярвам да използват клиентски номера от банка, която е фалирала, не е хуманно да се напомнят на хората подобни трагедии. Иначе този от Софийска вода го знам наизуст, обаче този от Енергото… Дали може с номера на електромера, него го имам татуиран на гърба, искате ли да видите – предлагам? Не иска. Разбирам – казвам.
Не съм ли си взел номер от машината?! Сляп ли съм?! Не съм ли видял машината за номера точно до входа?! Влачели се били всякакви, куцо-кьораво-и-сакато се натискало за електронен подпис, гаче ли е некакво кой знае какво. Един номер не могат да си вземат от машината, акълът им стига колкото да се татуират…
А-а-а, номер от машината – възкликвам! Разбирам! Благодаря ви, много любезно от ваша страна, значи такъв номер.
След няколко минутки свирепа борба с машината онзи не издържа и се подава до кръста от амбразурата.
– Какво става, младеж? – пита.
– Ами ето – показвам листчето в ръката си.
И с това сега да вляза в салона, така ли? Добре, ами на кое гише? А, те ще ме извикат. Разбирам. Обаче, ако ме извикат на някое друго гише, дали да не си взема и номер за друго гише? Тука ли се натиска? О, то тука има десет различни гишета. А, това били услугите, казвате, а гишетата са повече…
Добре, обяснявам му, ще си взема номер за всяка услуга, може да потрябва. Моля ви се, знам аз как е по учрежденията, уж всичко, което ти трябва го имаш, а после – господине вие имате ли номер от машината за услуга номер седем? Какво е услуга номер седем, о – не. Няма да си взема за седем и девет. Ама как може описанието на услуга да започва с „плащане на”? Кой нормален ще иска такава услуга?
Да кажете на вашите шефове – казвам – че изобщо не разбират от народопсихологията на българина. Учили са в чужбина? Разбирам. Така, имам номера за всички услуги, без тези с „плащане”. Взел съм два номера за „подаване на уверение за потвърждение за упълномощение за електронен подпис“ – това било правилното название на услугата. Много ясно защо два, като пропуснат да ме извикат за първия, белким за втория да ме огрее.
– Ще те извикат с първия – изсъсква онзи.
– Не ме учете вие мене, какво като можете да сте ми баща!
Вероятността да не ме извикат по първия номер е 50% – или ще ме извикат или няма. По втория – също. Но сумарната вероятност да не ме извикат е произведението от вероятностите да не ме извикат по първия и по втория, тоест колко? Е как колко бе, 25 %. Нула пет по нула пет. Обаче, чакайте, че сега се замислих, то излиза, че и вероятността да ме извикат е 25%, защото нали пак имаме нула пет по нула пет. Ужас. Нищо де, аз ще го скрия втория потребителски номер в другия джоб! Ха, на едната бележка пише, че чакащите за услугата са 1, а на другата – 2. Само за някаква си половин минутка чакащите, вместо да намалеят, се увеличиха двойно! Никога няма да изляза оттук, знаех си!
Почитателят на Сталин се срутва от стола заднишком, след което учудващо бързо се появява лично във фоайето.
– Довиждане – кимам му и тръгвам към салона.
– Защо довиждане, нали на излизане ще ви видя! – това прозвучава като закана от негова страна.
– Гледайте да не ви уволнят дотогава, че като гледам как елементарни неща не знаете… – онзи се хваща за сърцето. – Разбирам – кимам му – вие от шега не разбирате…
В салона врати много. На всяка пише различни неща. Пред всяка чакат хора. Само пред една няма. Сигурно е за услуга седем или девет. Влизам.
Добър ден, мога ли дам пет лева за кампанията за спасяване на розовите делфини в Амазонка? Разбирам, тук е данъчна служба, но понеже… Чакайте да ви обясня – докато чаках да ме извикат по машинен номер за „подаване на уверение за потвърждение за упълномощение за електронен подпис“ се загледах по вратите. На всяка пише какво не е. На вашата например има табелки
„Тук не е стая номер четири”
„Гише номер четири се премести”
„Тук не е информация”
„Тук не се подават декларации по член 73”
„Тук не може да платите данъка на колата си, която са ви откраднали преди осем години в Каспичан”
„Тук…” Добре де, ама вие схванахте идеята. Разбирам, не сте схванали идеята. Ами сложете си и надпис:
„Тук не можете да дарите 5 лева за розовите делфини”, аз как да разбера, че не може. А, може – така ли? Да ви дам 5-те лева?! Ама кой е казал, че иска да даде пет лева за розовите делфини, аз само питах дали мога да дам. Има разлика, да, в нюансите, ама съществена. Благодаря ви. Струва ми се, че ме викат по машинен номер. А вие ще помислите за розовите делфини, нали, поне един надпис сложете на вратата.
Добър ден, да – за „подаване на уверение за потвърждение за упълномощение за електронен подпис“. Да, разписал съм бланката. Какво, ама вие сериозно ли твърдите това – уцелил съм къде да се разпиша?! И не трябва никъде другаде? Нещо не е наред, усещам, хайде проверете пак, моля ви се? Някакъв друг документ освен лична карта да ви трябва, някаква декларация или молба? Не! Дори не и уведомление, че подкрепям каузата на розовите делфини? Чудесно. Довиждане. Не искате да ме видите отново, разбирам.
Добър ден. Аз съм следващия клиентски номер. Е, как защо влизам пак аз, защото ме извикахте по клиентски номер. Ами след като сте свършили вече с мен защо ме викате отново? Не разбирам! Нищо вече не разбирам. Докога ще се подигравате с гражданите! Ние да не сме розови делфини? Как какви розови делфини, не знаете за розовите делфини по Амазонка?! В кой свят…
Телефонът в джоба ми дрънва. Остават ми 5 минути време за паркиране. Сега ще трябва да тичам като луд, ама по-добре така, отколкото да свърша за 20 минути и после да седя в колата до изтичането на единия час. В тая безумна жега. Профучавам покрай бункера:
– Довиждане – подвиквам в ситуация на неизбежен бегом – след 3 години пак!
– Разбирам! – крещи подире ми пенсията.
0 Коментара