Тази книга не бродира по канавата на истината, за да ни забавлява. Тази книга разказва за живота на Мария Игнатиевна Закревска-Бенкендорф-Будберг, по-известна като Мура, през досег от първа ръка. Авторката Нина Берберова, която прекарва последната част от живота си като преподавател по руска литература в Принстънския университет, е живяла с Мура в продължение на 3 години.
Но „Желязната жена” е по-скоро приковаващ вниманието исторически документ, отколкото евтина, сензационна животопис. Прозвището, с което Максим Горки нарича М. И. Будберг още през 1921 година, дава заглавието на книгата.
Мура се ражда между 1890 и 1900 година. Принадлежи към онова злочесто руско поколение, три четвърти от което е унищожено – отначало от Първата световна, после от гражданската война. Част от оцелелите загиват по време на червения терор, а останалите са пометени от чистките. Емигрантите, които не знаят чужди езици, са декласирани от съответните общества. Закърмена с понятието „великодържавност”, наследница на табута и суеверия, Мура е подготвена за живота на нейната класа – привилегирован и празен живот, после се оказва захвърлена в свят, където лекотата отстъпва място на хаоса, а от него изплуват нови хора и идеи,
нови начини на оцеляване, унищожение и обновление.
Легендата гласи, че е завършила университета в Кеймбридж и е превела на английски 60 или повече тома руска литература. Наричали са я графиня Закревска, графиня Бенкендорф, баронеса Будберг. Вярвали са, че баща й е бил сенатор и член на Държавния съвет в Петербург, но самата тя през по-голямата част от живота си е пребивавала в Лондон. Спрягана е като „писателка, преводачка, консултант на кинорежисьори във филми и телевизионни програми“, дори като „актриса, изиграла малки, неми, но винаги значими роли”.
Всъщност цялата тази легенда е измислена от нея. Мура е дъщеря на сенатски чиновник, който няма нищо общо с граф Закревски… Измислица е университетското й образование, измислица са и онези 60 тома преводи, в най-добрия случай цифрите са доста по-скромни. Ако има сигурна истина, тя е фактът на втория й брак, който й дава титлата баронеса Будберг. Забележете, че Мура носи името Будберг до самата си смърт, макар че с барона се разделя едва ли не на следващия ден след сватбата.
Благодарение на кариерата на брат си и мъжа си, а също на женитбата на сестра си Ана, още преди Първата световна война Мура е въведена в бюрократичния кръг на петербургското общество. Незнайно как, в продължение на 40 години се подвизава в лондонския интелектуален и аристократичен живот, във водовъртежа на събитията, като по различно време дели покрив и постеля с
Хърбърт Уелс, Максим Горки и сър Робърт Брус Локхарт.
Не са й чужди страхът, милостинята, безумието, прокудата и дори самоубийството, защото около нея се разгръща историческа трагедия. Но тя нито се вкопчва в своето безметежно минало, нито се прави на жертва. Сякаш въпреки заобикалящия я ужас, нищо не е в състояние да я учуди.
Мура носеше нещо от Мата Хари и Лу Саломе, от знаменитата авантюристка, шпионка и киногероиня, и от руската генералска дъщеря, покорила Ницше, Рилке и Фройд. Никога не отговаряше пряко на поставения въпрос. Лицето й – сериозно, умно и понякога красиво – изведнъж ставаше лукаво, сладко, котешко и с полуусмивка, избягвайки ненужния отговор, тя потъваше в мълчание.
Жизненото й кредо е несъвместимо с представата за здрав брак и всеотдайност към деца – да, ражда две деца, но само защото „всички имат деца“. Обича мъжете, не само своите трима любовници, а мъжете изобщо,
без да робува на морални задръжки или фалшиво целомъдрие.
Владее до съвършенство дарбата да разказва, да бъде забавна, остроумна, ярка, оригинална… Особено в компанията на мъжете, които я интересуват. Не обсъжда чувствата си, отличава се с хитрост, може би дори с инстинктивна мъдрост. И все пак, нищо не получава даром, без усилие, не разчита на късмета си, за да оцелее. Имитация на секс не й е нужна, защото сексът е в самата нея. Много преди „всеобщото женско освобождение“ тя се усеща напълно свободна.
Живее с Горки дванайсет години,
ала в съветското литературознание няма данни за нея. Той й посвещава своя последен, незавършен роман в четири тома „Животът на Клим Самгин“, като това посвещение не фигурира в нито една бележка под линия. Мура никога не е спомената и във връзка с първия си любовник, британския дипломат Робърт Брус Локхарт, нито във връзка с Хърбърт Уелс, бележития английски писател, чиято
„невенчана съпруга“ е в продължение на 13 години.
Мура расне сред хора, които живеят (или се преструват, че живеят) в името на спасението си в бъдещия живот, в който вярват, че ще бъдат възнаградени; после живее сред хора, които живеят за бъдещите поколения, като вярват (или се стараят да вярват), че светът върви към сияйния за всички и всекиго прогрес; но тя самата живее за настоящия момент и не може да живее другояче, живее за самия живот и в това вижда единствения разбираем за нея смисъл.
Ясно е, че интересът към Мура като обект за изследване почива главно върху ролята й в живота на тези трима забележителни мъже. Собствените й постижения (най-вече като преводач, макар и не много добър според Берберова, и като вероятен таен агент) получават малко внимание в книгата, също както в живота. Умението да опиянява с чар, да се посвещава на мъжете, които превръща в любовници с котешка лекота – това е центърът на нейната изплъзваща се кариера. Впрочем разказът за връзката й с Локхарт, който става таен агент след завземането на властта от болшевиките и почти катурва режима, се чете като исторически трилър.
Мура го спасява от вероятна екзекуция,
като убеждава един чиновник да го пусне в Англия. Да, двамата се разделят, но остават живи. Локхарт затова ще напише: „Тя беше аристократка. Можеше да бъде и комунистка, но не и еснафка. Нейният свят е там, където е обичала, и нейната философия за живота я прави любовница на всички последствия”.
Освен че разсейва предположенията, че Мура е обикновена митоманка, „Желязната жена” гъмжи от потресаващи факти около налагането на Съветската власт, икономическата катастрофа, битката на интелигенцията с новата диктатура, немощните опити да се отстоява някакво подобие на творческа свобода. Тази борба намира отражение в ожесточеното съперничество между Горки и Григорий Зиновиев, който ще стане ръководител на Коминтерна през 1919 г. и ще упражнява суров контрол върху творческото изразяване. Да, тази книга е хладнокръвно напомняне за безчовечния съветски експеримент от годините на неговото зачатие. На този фон неудържимата енергия на Мура и нейния кръг от приятели в домакинството на Горки, както и взаимната им привързаност и преданост, изглеждат още по-дръзки. В атмосфера на терор те се сблъскват с глад, бедност, разпити, арести и изгнание от всякакъв вид, но Мура, особено Мура, избягва през целия си, колкото суетен, толкова героичен живот, клопките на историята. И не позволява безвремието да я прекърши.
Смъртта я застига през есента на 1974 година. В некролога, поместен в „Таймс“, е публикуван нейният разказ, дотогава неизвестен, който фабрикува нови подробности за „аристократичния” й произход. (Според „Таймс“ тя е един от „интелектуалните вождове“ на съвременна Англия!) Тази последна шега би оценил дори Уленшпигел, отбелязва авторката. Преди смъртта си Мура
предвидливо заличава целия си архив.
Нина Берберова знае, че неизтълкуваният факт е злато, заровено в земята. Защото „единственият акт на въображението, позволен на автора биограф, е въобразяването на формата.” Неслучайно всичките й биографични книги са подчинени на това верую. Излагат голите факти – не разкрасяват, не замазват щекотливите истини. Нито раздават присъди. Пък и самата Мура, ако беше жива днес, едва ли щеше да се трогне от разкритията, кръжащи около миналото й. Колкото и парливи да са те.
Духът на тази изключителна жена не просто устоява на всички превратности, той ги абсорбира, храни се с тях и се калява. Докато четете книгата, Мура може да ви се стори само повод за разгръщането на един турбулентен контекст, нещо като свързващо звено между личностите, които създават историята. Но не те, а тя оцелява. Оставайки вярна на същността си, на първичния си, неизтребим хедонизъм.
0 Коментара