Онзи ден гледахме „Бандитките на Оушън“. „Ама какво става изведнъж? Всички филми са само с жени? – попита мъжът ми, след като преди Оушъновите жени се извъртяха рекламите на „Вдовици“ и на новата комедия с Мила Кунис. – Не че имам нещо против, но малко пресилено ми се вижда.“
Че последните две години минават под знака на Венера, е ясно не само заради кампанията #МеТоо. И важи не само за Холивуд. Литературата бързо влезе в крачка и понятието „женски четива“ изведнъж се сдоби с далеч по-сериозен и по-феминистки оттенък. Освен читателските групи и блогове на звезди като Рийз Уидърспуун и Ема Уотсън, чиято цел е да промотират (в някои случаи дори да продуцират) подобни романи, из мрежата все по-често започнаха да се появяват списъци и класации от типа на „Какво да прочетете в ерата на #MeToo“.
Същевременно от юни насам „женската“ тема се появява и по съвсем различен повод: 20 години от излизането на първи епизод на „Сексът и градът“ – сериалът, обвиняван в преобръщане на представите за женската сексуалност и публичното й обсъждане и налагането на нови стереотипи и митове.
На този фон дебютният роман на Ния Йотова, озаглавен еднозначно „Лара“, някак естествено попада в контекст, където жената вече е в главната роля, било то поради добри или недотам добри причини. Препраща към новата вълна в литературата както със силния си женски образ, така и с темата за различните роли на жената и за натиска тя да ги съчетава успешно. Напомня и за Кари Брадшоу не само заради буквалното съвпадение с рекламата върху автобус в историята, а и заради своята хаотично чаровна и откровена героиня.
И същевременно рязко се отличава и от двете. Първо, защото е български. Второ, защото е Лара.
Всяка жена е цял един свят. „Лара“ е околосветско пътешествие – това е рекламното изречение на романа, и ако му повярваш (което с чиста съвест може да направиш), ще се окаже, че пътуваш не само в пространството на женските мисли и чувства, а и във времето на женските спомени. „Лара“ е историята на една българка на 39 години, със съпруг, деца, добра кариера и минало в Австралия.
История, в която вероятно ще откриеш частици от собствения си живот, ако си на възрастта на Лара или около нея. Може би ще си спомниш „Шатовалон“ или писмата на „другарката“ в училище, може да се върнеш към някое участие в асамблея „Знаме на мира“. Всички тези щрихи са нахвърляни в романа и просто маркират вътрешното пътуване на Лара като онези табелки с километрите по магистралата.
Щедро почерпил вдъхновение от живота на своята авторка, романът напомня на риалити шоу в книжен формат. Засмуква те и те кара да поглъщаш всеки следващ епизод/глава, нищо че понякога искрено се възмущаваш от героинята. Тук тя поне не играе роли, откровена е до болка дори в езика и изказа, които напомнят по-скоро за дневник, отколкото за роман. Затова се смееш на приключенията й в Манила, настръхваш от разказа за раждането на първото й дете и презрително пуфтиш, когато четеш за изневерите. Но точно заради споменатите по-горе табелки и заради крайната откровеност на историята воайорството в романа не е насочено само навън, към Лара. Благодарение на нея се изкушаваш да погледнеш и навътре, към собствените си тъмни кътчета, непризнати желания и грешки. И може би да се отърсиш от някоя дълго потискана осъзната или неосъзната вина. Защото сред хумора и възмущенията в околосветското пътешествие на Лара има една важна спирка – изведена е още на първата страница. Ния Йотова посвещава своя роман на всички жени, които някога са се чувствали виновни, без да имат вина, и на мъжете, които ги обичат и искат да ги разберат. Ако си сред тях, прочети „Лара“ и ако имаш критики, кажи ги направо. Лара ще се радва на откровеността ти и няма да чувства вина.
0 Коментара