Христо Карастоянов е роден през 1950 година в Тополовград. Бил е редактор във вестници, драматург и директор на Държавния куклен театър в Ямбол, и др. Сега е пенсионер. Убеден е, че и най-загубената книга е за предпочитане пред който и да е филм, и се надява и внуците му да мислят така.
Какво четете в момента?
„Корона от тръни” от Стефан Груев. (И то не в отделното издание, а от публикацията в забравеното вече – уви! – списание „Летописи”, дето беше наследник на още по-забравеното най-тежко литературно събрание „Септември”.) Тогава, през 1990 година, си я бях подвързал и сега по някакви причини сега я препрочетох. Каприз. След трийсетина години ровене в същите времена и събития, след три книги („Името”, „Една и съща нощ” и „Животът няма втора половина” в „Жанет 45“) ми беше направо забавно да видя как авторът описва уж същите неща, а се е получило нещо съвършено друго. Лошо нещо е придворната литература – според мен, разбира се.
Коя е книгата, която бихте препоръчали на приятелите си да прочетат?
Просто няма такава книга! По-точно – всеки ден бих препоръчвал различна книга, а виж те са наистина много. Днес мога разпалено да ги убеждавам да прочетат Алесандро Барико, утре – Реймънд Чандлър, вдругиден – Пелевин… Ако все пак трябва да е една, то тя е ясна: „Чичовци”. Ама те моите приятели всичките са я чели, така че…
Коя е любимата ви детска книга?
Любима през кое детство?… На седем години плаках над „Тримата шишковци” на Олеша, но на девет вече примирах от „Петнадесетгодишният капитан”. На тринайсет или ще да е било „Тимур и неговата команда”, или „Овчарчето Калитко”. По-странното е, че не помня да съм чел тогава „Том Сойер”, а историите за Мечо Пух открих чак в гимназията…
Коя книга ви кара да се заливате от смях?
„Трима души в лодката” на Джеръм К. Джеръм и сатиричните поеми на Валери Петров.
А коя ви разплаква?
Не разбирам какво трябва да означава това – една книга да те разплаче. Много са филмите, които са ме разплаквали, разплакват ме и до ден днешен, но книга… Може да е професионално изкривяване някакво, може да е ако щете безчувственост, но единствената книга, която ме е разплаквала безотказно, беше „Тримата шишковци”, споменах го вече… Вероятно е въпрос на спецификата и предназначението на вида изкуство: киното май директно те бие на чувство, а книгата – на разум. Не знам. Но не плача на книги.
Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ви хареса, а въобще не ви е допаднала?
Няколкото книги на Харуки Мураками, които все пак съм се насилвал да прочета.
Коя е книгата, която бихте искали вие да сте написал?
Сигурно ще се срина в очите на читателите ви, но ще се опитам да бъда честен: „Фатерланд”! „Фатерланд” на Робърт Харис… Просто защото ужасно си падам по жанра, дето много условно му викат „алтернативна история”. Във „Фатерланд”, действието се развива през 1962 година, когато обаче Втората световна война не е свършила; Хитлер е жив и здрав и търси контакти с американския президент за сключване на съюз ли беше, сепаративен мир ли, а пък този американски президент се казва Кенеди, но не Джон Ф. Кенеди, а Джоузеф П. Кенеди; звучат Бийтълс… – и така нататък. Великолепен политически трилър в несъществуващ свят. Впрочем и аз съм се упражнявал в „алтернативна история”. Например в „Името” (Жанет 45, 2012), където се „ровех” в оная стара история, дето гръмна през 90-те – че Анастасия Романова е оцеляла след клането в Екатеринбург и е живяла в България. Получи се една приказка: нали в приказките най-важна е най-малката царска дъщеря, та и тук стана нещо такова. Но беше далече, много далече от „Фатерланд”.
Кой е героят, с когото най-много си приличате?
Вижте, аз май съм много хладнокръвен читател. Мога да се ядосвам на прочетеното, мога да се радвам и да не искам книгата да свършва, но чак да си приличам с някого от героите… – не, не ми се е случвало. Съвсем друг е въпросът дали съм се оприличавал с някого от протагонистите в моите книги. Там то е просто задължително. Винаги съм си мислил, че занимаването с писане си е шизофрения. В лека форма, но шизофрения. И ако не започнеш да говориш, да пушиш, да псуваш като героя си – нищо няма да се получи. Е, това, разбира се, ми се е случвало, но анкетата не е за това, нали?!
0 Коментара