Николай Терзийски е писател и журналист. От началото на 2003 година работи в една от водещите продуцентски фирми на българския телевизионен пазар. През 2014 г. създава интернет блога „Терзилъци“, в който публикува свои произведения – кратки и среднодълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги. През 2017 година на книжния пазар излезе дебютният му роман „Отлъчване“, издаден от „Жанет 45“. Книгата спечели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018.
Какво четете в момента?
Джеймс Джойс – „Одисей“. На страница 578 съм. Щастлив съм, защото този роман е интелектуално преживяване и предизвикателство, което рядко ми се е случвало като читател. Всъщност аз имам навика да чета по няколко книги едновременно и на нощното ми шкафче от известно време е „Хазарски речник“ на Милорад Павич. Мъжкият екземпляр. Там обаче не бих могъл да кажа на коя страница съм, чета препратките по свое усмотрение, някои части съм препрочитал, а други вероятно не съм достигнал. Речникът е книга, която може да се чете безкрайно дълго. Доставя ми огромно удоволствие, защото обичам нестандартните подходи в литературата. А чувството за хумор на Павич е неподражаемо.
Коя е книгата, която бихте препоръчали на приятелите си да прочетат?
„Между рая и ада“ на Йон Калман Стефансон. Това е книга, която съм чел три пъти и бих я препоръчал на всеки. До такава степен ми хареса, че при третия прочит я записах на диктофон и след това я слушах, докато тичах в парка. Звучи налудничаво, но е така. Дори го споделих със Стефансон миналата година на срещата в София. Мисля, че успях да го заинтригувам…
Коя е любимата ви детска книга?
Ако се отнася до приказки, като дете любимите ми бяха „Дивите лебеди“ и „Снежната кралица“ на Андерсен. По-късно открих „Алиса в страната на чудесата“ и осъзнах за първи път своя уклон към по-шантавото. Наскоро имах щастието да слушам как дъщеря ми чете на глас части от „Алиса“ и се забавлявахме заедно.
Коя книга ви кара да се заливате от смях?
Забелязал съм, че се смея повече на книги, които не се определят като хумористични. Няма нищо по-забавно за мен от изненадващо изречение в някой текст, който не целѝ преди всичко хумора. Ето, Джойс например, ме разсмя много повече пъти, отколкото успя да го направи Хашек преди няколко години. Ако трябва да съм по-конкретен, за мен най-забавните автори са Вонегът и Пратчет. От българските съм се смял най-много на Русков – особено на историята с бика във „Възвишение“.
А коя ви разплаква?
Честно казано, до днес не съм открил по-тъжно четиво от приказките на Андерсен. Но това не означава, че няма съвременни книги, които да ме разчувстват. Например „Крадецът на книги“ и „Ловецът на хвърчила“. А ако говорим за художествена стойност, любимата ми тъжна книга е „Триумфалната арка“ на Ремарк.
Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ви хареса, а въобще не ви е допаднала?
„Тайната история на Туин Пийкс“. Необходимо е да уточня, че аз много харесвам Дейвид Линч. Гледал съм всичките му филми. По много пъти. Велик творец, който всеки път успява да ме омагьоса с историите и изразните си средства. А светът на Туин Пийкс за мен е нещо безкрайно красиво. Но ето – дойде тази книга на Марк Фрост, другия създател на сериала. Любимия ми сериал. От детството ми до днес. Но книгата ми се стори като нещо скалъпено, недомислено и пуснато да се продава с единствената цел – да носи приходи.
Коя е книгата, която бихте искали вие да сте написал?
„Тайната история на Туин Пийкс“, защото щях да я напиша по-добре. Шегувам се. Всъщност книгите, които бих искал да съм написал са безброй много. Но ако трябва да спомена само една… нека е „Сто години самота“.
Кой е героят, с когото най-много си приличате?
Това ако не е чудесен въпрос за автореклама! Кой не би се изкушил да се изпъчи и да отговори: Малкият принц! Или Макмърфи? Може и Хъкълбери Фин, Робин Худ, Разколников… Но ако трябва да съм искрен, бих се оприличил по-скоро на Марк Рентън, Дон Кихот, Килгор Траут или… Форест Гъмп. Нали Форест казва: „Може да съм идиот, но почти през цялото време се мъчех да постъпвам правилно – а мечтите са си просто мечти, нали?“
0 Коментара