Родена през 1986 г. във Велико Търново, Димана Йорданова завършва средното си образование като художник, а след това и висшето със специалност Балканистика.
През последните години, основното нещо, върху което съсредоточва вниманието, времето и интересите си, е писането – в различни литературни издания, също както и писане на сценарии, музикални текстове, публицистика, редакции и преводи , като главното върху което работи, и което й служи за себепознание, себеутвърждаване и себесъхранение, е личното й творчество – поезия и проза.
Има две издадени стихосбирки “ Жената и мъжете, които бях“ и “ По гръбнака“ (ИК Жанет 45).
Какво четете в момента?
„Папагалът на Флобер“ на Джулиан Барнс. Съвсем в началото съм, но вече усещам как в мен се заформя една здрава бъдеща обсесия от тази книга. Паралелно с Барнс, препрочитам „Любовникът“ на Дюрас и хвърлям по едно око към сборник с латиноамеринска фантастика.
Коя е книгата, която бихте препоръчали на приятелите си да прочетат?
Далеч не само една. А пък и книгата не е прах за пране, че да става за всеки. Затова е важно кой стои насреща ми, тогава ще реша кое да бъде и заглавието. Книгите ни намират в специални моменти, така че според човека, периода – и препоръката. Със сигурност често споменавам Кортасар, Маркес, латиноамериканската литература въобще. Но повечето ми близки хора, така или иначе вече са ги чели.
Коя е любимата ви детска книга?
Мисля, че „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. Изумлението, което поражда в мен, е живо и до днес. Цялата тази лудост, метафората за една свобода, световете, които строим в главите си, са нестихваща и много любопитна част от мен. А, както знаем, любопитството е онова, което ни помага да останем верни на живота.
Коя книга ви кара да се заливате от смях?
Тази, която последно си спомням, беше „Ако импресионистите бяха зъболекари“ на Уди Алън. То те учудва как този човек си играе със собствената си нестабилност – казвам го в добрия смисъл на думата. Аз по принцип обичам и импресионистите и зъболекарите. Смехът е сериозно нещо и мисля, че Алън знае това, боравейки с инструментите за събуждането му най-професионално. Лек и мъдър. Харесвам тази комбинация.
А коя ви разплаква?
„Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков ме е карала да се треса от рев. Чела съм я няколко пъти, като всеки беше различен, но все силен и разтърсващ. Първият бе почти непоносим. Доведе ме до катарзис, просто физически мина през мен тази книга. Лашка те между радост и тъга, между осезаемото ти присъствие и страха, че един ден няма да съществуваш, и си казваш – е хубаво, смъртта ще дойде, ама аз няма да пренебрегна нищо, което ще направи тази среща по-поносима. Изкуството е вечно-това е посланието в книгата на Пасков. Смъртта също. И ако не сме я победили, то поне сме на равно.
Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ви хареса, а въобще не ви е допаднала?
Нищо не е длъжно да бъде харесвано. Можеш да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст са ти далечни. Колкото по-малко очаквания, толкова по-приятни резултати. А и не бих чела докрай нещо, което ме дразни и напряга.
Коя е книгата, която бихте искали вие да сте написала?
Всички книги, които харесвам, искам да съм ги писала аз. И донякъде се е случило – ние често довършваме историите, които четем. Правим го по своя начин, а и без нас те нямаше да съществуват.
Коя е героинята или героят, с когото най-много си приличате?
Може би Алексис Зорбас на Никос Казандзакис. „Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“
0 Коментара