„Лилит“ на Диана Петрова се разполага на границата между две течения в литературната реалност – между натуралистичната романност и фрагментарната поетичност.
Имах чувството, че чета две различни книги. Бях подготвена за еротиката, това е маркетинговият фокус на тази книга. Не знаех как е разположена в романа, затова ми беше интересно да видя дали се вписва в световната тенденция на еротичен поп-арт от типа „50 нюанса сиво“. Приятната изненада дойде, когато открих, че Диана Петрова не си представя еротичния сюжет като сцена от Кама Сутра в стилистиката на Е. Л. Джеймс. Всъщност импресиите с еротичен елемент са поетични, по-скоро надсюжетни. Красивото в тях е езикът, метафоричността, която покрива с естетично було еротичната откровеност. Ако литературната изящност на писмата беше по-малка, те щяха да бъдат откровена порнография. Но авторката е избегнала тази пропаст, построила си е мост от красива словесност, през който е пренесла с удивителна нежност това, което иначе е просто телесна разюзданост.
В началото още казах, че сякаш четох две различни книги. Епистоларната част от романа – еротичните писма на главната героиня, писани до неин колега, отначало непознат, а после – любовник – са коренно различни от основния наратив.
До края на книгата не успях да се отърва от усещането, че писмата са писани самостоятелно, преди да се превърнат в част от „Лилит“ и сюжетът е нагласен така, че да ги побере в себе си.
Тази нагласеност се усеща от началото до края.
Неправдоподобните образи на героите, съчетани с нешлифовани изречения и слаби диалози, са дело на друг писател сякаш, на някой, който няма опит в романова проза. Поетичността е изцяло отстранена от повествованието, потънало в повторения на ситуации, действия и думи.
Ежедневието на главната героиня наистина е лишено от поетичност и в началото си мислех, че това е търсен похват. Но с всяка следваща страница „похватът“ все повече приличаше на безсилие. Добрият разказвач знае как да покаже героите си, не да ги разкаже. Диана Петрова е допуснала грешката да се превърне в регистратор едновременно на действията и на мислите на героите си. Ключовата дума тук е „регистратор“ – да описваш какво, къде и как се случва до най-дребните подробности не е плод на дълбоко вдъхновение.
Прочетох детайлите на поне десетина еднотипни събуждания (за различни герои), научих, че в кафеварките „премигващата червена светлина обозначава, че нагревателят за водата бе включен“. Действието „правене на кафе“ е описано в абзац от около 200 думи без нито една метафора, без нито една езикова или литературна извивка.
Наистина е изненадващо, че писателката, написала това:
„Зад теб можех да виждам планини, които сам беше изграждал. Отвъд тях се простираше безкрайното море – лично твоя собственост“ и „Губя се. По цялото ми тяло плъзват захарни светлини“
е същата, която е написала и това:
„Борис заспа късно, а на следващия ден Борис пристигна закъснял на работа“ и „Вечерта, щом Симона се върна вкъщи, нареди на децата или да измият зъби, или да приготвят леглата си. После помоли Тодор да си лягат“.
Психологическата достоверност на героите е жертва на същото противоречие. Блестяща еротична и поетична реалистичност срещу изкуствена и нагласена ежедневна реалност. Симона, героинята на романа, е недостоверна до абсурд. Страдаща заради аборт по желание, който белязва всичките й решения (тази история в романа е разказана в неравноделен такт, без никакъв психологически ритъм), тя същевременно е натрапчиво неемоционална във всичко останало. И това би било интересен психологически детайл, ако беше поднесен като истинска душевна колизия, а не като грешен щрих в набързо нарисувана картина.
Образите на мъжете в книгата са маркирани също толкова повърхностно. Те са еднотипни – слаби и неинициативни, подчинени на желанието на авторката да улесни развитието на героинята си. И това би могло да бъде интересен похват за изграждане на образа, ако Диана Петрова не беше опитала да превърне единия от тях – Борис, любовника на Симона – също в главен герой. Това предполага да се търси и неговото развитие. Но всъщност просто повествованието се раздвоява внезапно, без да се променя подходът на автора.
В романа е пълно с недостоверни сцени,
разминаващи се с реалността – като тази с линейката, която изоставя жена в безсъзнание в дома на непознат. Диалозите са като в слаб български филм, без усет за ритъм, за спецификите на речта, дори за възрастта на героите.
Подценяването на читателя, често плод на неопитност на писателя, винаги вреди на качеството на литературата.
И все пак „Лилит“ е необичайна и красива книга заради втория си пласт – епистоларната еротика. Вероятно именно тя е причината романът да получи блестящи отзиви от истински авторитети в литературата като Младен Влашки, Ани Илков и Владимир Зарев. Ако еротичните импресии на Диана Петрова бяха отделени в самостоятелно томче, те щяха да бъдат едно от явленията в новата българска литература. Уви, понякога рамката е много по-груба от картината и я скрива.
0 Коментара