Трета нощ сънят ми бяга. Рядко ми се случва, защото рядко попадам на точно такива книги като „Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич.
Започвам с превода, защото винаги съществува огромен риск (и често се случва) преводачът да запази руския словоред и характерна междуметийност. В случая Ангелина Александрова се е справила брилянтно – няма никакво усещане за чуждоезиковост при превода.
Не знам как може да се пише дистанцирано и аналитично за подобна книга. Не съм сигурна, че съм прочела същото, което ще прочетат или вече са погълнали всички останали, които я взимат в ръцете си. Подозирам с високо ниво на убеденост, че тази книга се променя според четеца, точно както виждаме различно хората, с които общуваме.
Ще опитам все пак да маркирам неоспоримите неща.
На първо място,
писателят в това повествование отсъства. Да,
експресивността е плод на изключителния талант на Алексиевич, но тя само е подредила думите, изречени от живите хора, които е интервюирала. Толкова е трудно да стоиш отстрани и да не вложиш личната си емоция, когато пишеш. Дори само заради това си заслужава Нобелова награда.
Защото историите в тази книга са много дълбоки, много страшни, почти невъзможни, а документално чисти.
Този, който тръгне към „Време секънд хенд“, затрупан с предразсъдъци, идеологеми и предварителни нагласи, ще остане разочарован. Вероятно могат да се намерят опорни точки за всяка идеологическа рамка, но ако ги търсиш, се лишаваш от оня поглед от висотата на птица, който е успяла да постигне Алексиевич.
В центъра на тази книга са хората.
Те са и в периферията й. Те са ядрото и обвивката. И толкова много любов към тях има във всяка дума, в структурата, в хронологическото подреждане, в подбора на интервютата, в многоточията и удивителните, в авторските ремарки.
Алексиевич не обвинява.
Не оцветява, не натиска везните. Дори съвсем няма везни. Има историчност само доколкото Историята е докоснала хората. Оценките са оставени на тях, на героите-разказвачи. А те не съдят други хора, съдят Времето. С обич.
Най-важното, което става ясно от „Време секънд хенд“, е, че не човекът е подвластен на събитията, а те се случват, защото хората са каквито са. Доброто и лошото са възможни само в относителен план – в зависимост от това на коя страна на барикадата си. Доносниците са жертви, а жертвите стават доносници. Любовта е смърт, а смъртта ражда любов. Носталгията по миналото е родена от липсата на бъдеще, а бъдещето не идва заради неосъщественото минало. Саламът е символ и вчера, и днес. Според количеството салам хората в огромния бивш СССР мерят количеството щастие.
Видях и колко си приличаме с тези хора,
а уж живеем на различни континенти даже. Утопията, след която тичахме по прищявка на диктатори, се превърна в антиутопия за всички, дори и за най-сериозните й адепти. И това толкова нетипично състояние на нещата води до опит да се лекува подобното с подобно. Последиците от Сталин – с нов Сталин. Последиците от войната – с нова война. Защото това е начинът, по който тези хора са преживели живота си, това са корените им.
Алексиевич разказва и за ветераните – от Втората световна, от Афганистан. Всички ветерани си приличат. Войната е изтрила разликите в чертите им. Лицата им са заменени от война. Те са едни и същи, те съществуват само на фона на военните действия. Затова ги пренасят и в ежедневието си. Войната става част от мира, като във филм на ужасите – най-забавното се оказва най-ужасно. Любовта съществува насред последиците от битките. Не просто съществува насред тях, тя е невъзможна без тях.
Ако човек от западната цивилизация,
който не е минал през социалистическото промиване на мозъци, прочете тази книга, вероятно ще си помисли, че това е повествование за абсурда. А то е естествено за над 300 милиона души. Естествено е да те убиват свои. Естествено е да оцеляваш, хранейки се с кора от дървета. Естествено е да отглеждаш деца без любов. Няма нищо изключително в това да измъчваш хора и да се прибереш при семейството си. Няма нищо абсурдно в това да пиеш с човека, когото си предал, и да го наричаш без никакво колебание свой най-добър приятел.
Животът е разделен на личен и обществен
в страните от бившия СССР. Така е започнало преди много години, така продължава и днес. Сблъсъкът между личната и обществената трагедия отеква в книгата на Алексиевич. Едно от най-ценните неща е това – описала е с хирургическа точност къде минава границата между „аз“-а и „ние“ в ежедневието. Стремежът към вписване в средата е в колизия със стремежа да оцелееш като човек. Съвсем обратно на атавистичните инстинкти, налага се да търсиш бягство или от себе си, или от стадото. А това е невъзможно, човечеството не е оцеляло така. Алексиевич е напипала точно тази базова дисхармония и е разказала за ужаса, който тя поражда.
„Време секънд хенд“ не е литературно постижение,
а психологическа дисекция на колективно съзнание до съставните му елементи – хората. Усещането е, че се ровиш в кървави вътрешности, но това ти отваря нов тип познание. Едновременно страшно и важно.
Разбирам защо толкова много хора са изоставили книгата след първите й страници – отвращението се ражда в мита за безсилието. Така е било с лекарите преди аутопсиите – болестите са изглеждали магични и непреодолими.
Приемете тази книга като публична аутопсия на времената, в които живеем. И на близкото бъдеще също. Ето така изглеждат хората, преживяващи социализма, отвътре. Красиви са.
0 Коментара