Майка ми е чайка

1.

Бях на осем, когато разбрах, че майка ми не е отлетяла с чайките от палубата на онзи ферибот между остров Лимнос и Кавала. Помня деня. Вече имах собствена стая в апартаментa, в който неотдавна се бяхме нанесли с новата жена на баща ми Саня. Бях горд със своето лично пространство, което не се налагаше да деля със сестра си Куки. Вече не настъпвах играчки, фиби и всякакви момичешки джунджурии из старата ни обща стая. Сега имах собствен гардероб и телевизор, и прозорец, през който вечер гледах как градът се наглася за сън, как светлините му гаснат, а последните уличните лампи

блещукат като коледна гирлянда.

Куки също си имаше стая – цялата в розово, където беше разположила антуража си от кукли-принцеси и кукли-слугини. Дълго време играех мъжката кукла принц, но щом тръгнах на училище отказах да изпълнявам тази роля. В отговор Куки отмъстително превзе и малката ми територия в стаята ни в стария апартамент. Така скромният ми личен ъгъл със сглобени от мен кораби беше задръстен от плюшени играчки. В новата ми собствена стая корабите бяха акостирали на няколко рафта, където изглеждаха самотни – между тях вече не се подаваха рошавите крачета на кучета и мечета.

Онази вечер бяхме оставени на детегледачката – намусено съседско момиче, което лежеше на дивана във всекидневната със забит в телефона нос. И двамата със сестра ми се бяхме оттеглили в своите спални, всеки зает с важни занимания. Куки – да гука на куклите-принцеси и да хока куклите-слугини, а аз – да разучавам конструкцията на новия кораб, който ми бяха подарили преди дни.

Не чух влизането на баща ми и на новата му жена Саня. По изнесения й глас разбрах, че са се върнали. Тя имаше оперетния маниер да надига тон, независимо дали говореше за мюсли или за новия спортен център в комплекса, в който живеем. Саня умееше да привлича внимание. Сякаш не бяха достатъчни дългите й крака и коси, движещи се симетрично около раменете й. Гърдите й поглеждах тайно. Беше ме срам да ги зяпам, макар да бяха изложени на показ  точно за това. Майка ми никога не се разголваше така. Но тя беше от семейството на чайките. Нашето малко човешко семейство се оказа временен пристан.

След едно дълго лято, прекарано на Лимнос,

мама отлетя със своето ято.

Замина по време на обратния круиз. Повдигна се на пръсти, ръцете й се протегнаха към една едра мъжка чайка, която се надвеси над нея. Чайката размаха бавно белите си крила със сив контур. Жълтият й клюн почти докосна главата й, като да я погали. Виолетовият воал, с който ме завиваше в прохладните морски вечери, се свлече от раменете й на дъсчения под на палубата. Видях как босите й крака се повдигнаха над него и после мама последва голямата чайка. В началото беше трудно да се възнесе, сякаш всичко долу я придърпваше като магнит. После отскочи във въздуха и се стопи в небето.

В следващите седмици обикалях из малкия ни апартамент и през плач разпитвах баща ми къде е отлетяла и кога ще се върне. Той само поклащаше глава и утешително ме потупваше по гърба. Бях на пет години, а Куки беше на по-малко от три. Вниманието му беше изцяло заето с грижи по нея. Трябваше да я храни, преоблича, да играе с куклите й. Аз не можех да му помагам и се стараех да не съм му в тежест. Виждах колко му е трудно и как вечер, след като ни слагаше в леглата в общата спалня, застава прав до прозореца и

гледа как градът угасва.

В началото си мислех, че копнее мама да долети отдалеч, да кацне на перваза, да ни прегърне и да разкаже за големия южен циклон, отнесъл я към северните африкански брегове. После разбрах, че не я очаква. Просто седеше там – уморен, с очи, вперени в помръкващия град. Сърцето му тлееше като клечка кибрит – присветваше, но без пламък.

Месеците се затъркаляха, аз спрях да плача. Куки започна да се храни и облича сама, в игрите все по-често замествах татко, който вечер престана да седи до прозореца. Задържаше се до късно над чертежите за къщи на семейства, в които майките не бяха чайки.

Саня се появи две години по-късно. Вече ходех на училище и се бях запалил по сглобяването на кораби. Имах направени няколко сложни модела. Гордостта ми беше макет на „Мейфлауър“ – корабът на пилигримите, едни от първите английски заселници в Северна Америка. Отне ми два месеца – колкото им е било нужно да пресекат Атлантика. Представях си как достолепният „Мейфлауър“ цепи вълните; как малко преди облаците и водата да слеят в сиво-синя стихия, ято чайки се шмугва между тях в остър полет. Фантазирах, че съм сред моряците, които се щурат, вдигат платна, подвикват на заповедите на капитана и си подават въжета. Морската пяна ме заливаше от всички страни,

бях пораснал и силен,

съвсем различен от онова петгодишно хлапе на ферибота, пътуващ от остров Лимнос за Кавала. Въпреки това знаех, че ако мама е горе, над мен, сред тревожно кръжащите чайки, тя ще се спусне и ще ми даде знак. Въображението ми не стигаше по-далеч. Сякаш ми беше достатъчно да знам, че е някъде наоколо и ме вижда.

Запознах се със Саня един късен есенен следобед. Татко дойде да ме вземе от училище заедно с нея и Куки. Първото, което забелязах, беше блестящата й руса коса, която непрекъснато се движеше. Приятелката на баща ни говореше за времето, за нейните някогашни училищни преживявания, за новия филм, който отивахме да гледаме, а косата й не спираше да танцува около главата й сякаш имаше свой собствен живот и дублираше на мимически език казаното от нея. Гърдите ги забелязах в киното, когато тя съблече яркозеления шлифер. Благоразумно беше сложила блуза с поло яка, но въпреки маскировката те се изправиха гордо над всички седнали зрители. След като получи одобрителните погледи на няколко близкоседящи мъже, Саня се настани на своя стол и отново забърбори. Когато прожекцията започна, в приглушената светлина

видях как татко сложи длан върху нейната

и Саня притихна. До края на филма не чух гласа й дори в моментите на групов смях в салона. Сякаш бълбукането й можеше да бъде укротено с един спокоен жест. Не бях виждал татко да прави така с мама. Но и тя не пръскаше искри и думи като Саня. Беше отнесена, смееше се на странни неща, които само тя си разбираше и се носеше ефирна като онзи неин виолетов воал. Не спрях да мисля за това до края на филма.

2.

Не се ядосвай, Филип, нима можеш нещо да промениш? – чух високата октава на Саня да се завърта като виелица в коридора на новия ни апартамент и си представих как се връща обратно и каца на рамото, до русите коси, задвижени от порива на гласа й.

Баща ми избоботи нещо и Саня отново се включи:

Можеше и да не я срещнем тази вечер. Можеше да я видиш някой ден зад ъгъла на училището на Санчо или да подарява балони на нищо неподозиращата Куки. По-добре се случи, че се сблъскахме случайно в ресторанта.

Саня направи пауза. Чух дрънчене на чаши, явно баща ми си сипваше питие. Рядко го виждах да пие. Отвреме-навреме , основно на празници, пийваше бренди. Саня му наливаше в овална кристална чаша,

целуваше го вместо наздравица

по челото и през смях казваше „Моят ретро пияч на стари питиета“. Тя не пиеше алкохол; казваше , че не й е нужно повече гориво в кръвта. Имаше си достатъчно.

Саня, тя все пак е майка на децата – чух татко с попарен от алкохола глас.

Изправих се и се спрях пред вратата. Ръката ми залепна за бравата. Отново превъртях последните му думи. „Боже на моретата и водните стихии – зашепнах – благодаря ти. Благодаря  ти! Долетяла е обратно.“

Оттатък гласовете бяха замлъкнали. Представих си ги двамата – седят в креслата един срещу друг, баща ми вероятно отпиваше бавно и гледаше към тъмния прозорец, а Саня бе забила поглед в  килима от Иран, избран специално за новия ни апартамент.

Така е, Филип – този път гласът на Саня беше в долните октави, чувах в тях нови нотки, различни от познатите птичи трели.

Долавях ръмжене на вълчица,

надушваща ловеца отдалеч, през няколко гористи хребета, още докато слиза от коня и кожените му ботуши вдигат прах – Макар че какво майчинство е да изоставиш децата си и да изчезнеш с друг мъж, когото си срещнала на гръцки остров по време на семейна ваканция – изръмжа вълчицата – Само казвам, че този момент щеше да настъпи. Всъщност дори настъпи късно, а ти не си подготвен за него, Филип. Уплашен си.

Аз още стоях с ръка на бравата. Едната половина от мозъка ми беше взривена от празнични фойерверки, а другата, застинала, слушаше разговора. Татко мълчеше. Явно обмисляше казаното.

Може би си права – започна той – Може би съм уплашен. Вероятно не съм спирал от момента, в който тя не се появи на пристанището след онази нощ на плач и молби. Каза, че е

срещнала любовта на живота си

и че този живот е различен. Толкова различен, че не може да вземе в него Санчо и Куки. Не спираше да плаче. Беше ужасно, Саня, защото осъзнах, че страдам заради нейната мъка, а не заради собствената си или заради тази, която щяха да преживят децата.

Саня мълчеше. Чух отново издрънкването на бутилката бренди. Баща ми си сипваше второ питие.

Санчо го преживя по-зле и от мен. Куки не разбираше какво се е случило. Плачеше за майка си, но беше като скимтене на малко кутре, лишено от топлината на родилката. При Санчо не беше така. Неговата болка беше сърцераздирателна. Опитах се да му кажа, че майка му е избрала да отлети, а той го прие буквално.

Тя обичаше да храни чайките,

все им носеше останки от закуската – парче кифла, резен кекс. Проклетите птици все кръжаха над главата й. Санчо повярва, че е отлетяла с чайките. Дори си съчини история как си е заминала, докато сме пътували с ферибота отбратно за Кавала.

Натиснах бравата. Стори ми се, че отварям тежък банков сейф. До двамата ме деляха няколко крачки. Те седяха в креслата, един срещу друг. Баща ми – прегърбен и обгърнал с ръце чашата си. Саня – с гръб, изпънат като тетива на лък. Дори не беше се опряла на облегалката на плюшеното зелено кресло. Саня обичаше зеления цвят. Може би защото подхождаше на очите й. Когато застанах до нея, тя не трепна. Само косата й леко се разлюля. Беше като повей на млада трева. Седнах отстрани на креслото.

Главата ми стърчеше над нейната.

Взех дланта й в своята, пръстите й се вплетоха в моите, така както дете хваща възрастен, когато пресичат оживена улица. Вените на ръката й прескочиха нервно. Усетих се голям и силен като онзи моряк от кораба, изправен срещу морската стихия, облян в пяна. Преглътнах мъчително и остър вкус на сол опари гърлото ми. До мен Саня притихна. Ръмженето спря. Вече не беше вълчица. Но не беше и чайка.