Това не е книга за любовната история между двама. Това е опус за решетките, доброволно избрани от цяло едно поколение – това на родените през 80-те.
Романът „Малкият бог на земетръса“ е междинна равносметка, интуитивна и недекларативна, за начина, по който хората, достигнали своята осъзнатост в началото на новото хилядолетие, прекрояват света според себе си.
Затова и тази уж история за връзката между мъж и жена се оказва история за криволиците на себеосъзнаването.
Именно така усетих въздействието ѝ – като прозрение за глобалното, не като детайли от частното.
От известно време се опитвам да формулирам за себе си общите характеристики на поколението, което поема юздите на света днес. Романът на Петър Денчев ме улесни изключително много. В книгата има достатъчно много сблъсъци с миналото, към което очевидно принадлежа като представител на предходното поколение. Болезнени точки, изпълнени с удивителна енергия, които раждат истината с взривоопасна стегнатост.
Границите между миналото и настоящето, принадлежащо на компактната маса милениали, са очертани чрез многобройните дефиниции за свобода, променящи се непрестанно в рамките на романа, разпознаваеми безусловно – като туморни маркери.
Измеренията на свободата са променливи, едновременно носталгични и безпощадно жестоки. Връщането назад е болезнено като повторно разраняване на неизтриваем белег. Миналото е парадоксално хем презряно, хем желано, а героят е обладан от носталгията на новородено, което не вярва, че светът е съществувал преди него. Целият роман е всъщност преосмисляне на миналото – личното и общото. То е безвъздушно, токсично, затова е метафоризирано с реалните събития по обгазяването на Русе през 80-е. То е неподвижно и отритнато, метафоризирано с мълчаливия старец, който носи плакат „Не се срамувам от миналото си“.
Болезнено е за читателя (особено за читател като мен, принадлежащ към предходното поколение) да осъзнае, че не се очертава опрощаване. Идва безпощадно поколение, което разхполага с достатъчно оправдания, но не познава прошката. И разбирането не му е нужно.
Затова фотографира света. Така вкаменява собственото си предходно, лишава го от флуидност и неяснота, за да избегне заплахата.
Непростимо е да вярваш в миналото, внушава наративът. Непростимо е да се доверяваш на родителите си. Непростимо е да приличаш на тях.
В сцената, когато разказвачът описва реакциите – своите и на майка си – при наблюдаване на сцени от разрушения, това изниква с нова патетика. Той е хипнотизиран от тези апокалиптични свидетелства, пленен е от тях, а майка му – неговият предшественик – реагира дори на физическо ниво, повръща буквално. И колкото и парадоксално да е, това е една от най-добрите метафори за дълбоката разлика между двете поколения.
Няколко ключови думи се повтарят в романа като носещи колони. Една от тях е „посредственост“. Няколко пъти разказвачът нарича така жената, която не знае дали обича, но без която не може да осъзнае себе си. Посредствеността обаче не влиза в дефиницията, която познаваме. Не повърхностното, а ритуалното отношение към живота очевидно е новата идея за посредственост. Всяка идея за свръхестественост е отречена, което лесно води до инерционно отрицание на естествеността. Ритуалите на миналото са първите, които падат под ножа на новите царе, на завоевателите на времето, на новото поколение.
Затова и погребението на бабата, чиято смърт е разделителната линия в двойката, се превръща в символ на нестабилността на целия свят.
Тази двойнственост е заложена на много места. Разказвачът (романът е написан изцяло в аз-форма) притежава бутик за цветя – живи и мъртви. Разликата между двата вида флора е категорично подчертана, ярка алегория за света, в който живеем.
От това противоречие между метафоричните живот и смърт произтича и неговата страстна не-любов към жената, която обича. Лора е само начинът разказвачът да определи сам себе си. Собствените си граници той очертава през нея, чрез разликите си с нея, чрез пристрастяващото презрение, което изпитва към нея. Дори след като тя си тръгва, всъщност остава в живота му като силует на празнотата, по който той измерва живота си. Несполучлив е опитът му да я убие след смъртта ѝ, като разруши технологията, която я олицетворява – един обикновен лаптоп, в който са затворени мислите ѝ.
Миналото остава единственото бъдеще. Поколението на 80-те признава поражението си.
Идеята за разпокъсаното предходно стига своята кулминация с финала в Скопие, столицата на Македония – сама по себе си символ на разполовеното минало, разцепено на две, отречено, но съществуващо.
Изключителен роман е „Малкият бог на земетръса“, болезнено честен, наместващ пластове. Не просто декларативна картина на съществуващото, а лутане из възможното. Осъзнаването, че всеки и всички сме малки богове, които преобразяват света и така го унищожават непрекъснато, е прозрение. Картината на прииждащия свят на индивида, така различен от колективния предходен свят, е както интуитивно вярна, така и разумно уклончива. Това е антипатията към бъдещето, което вече е заложено в гените на милениалите, предварително омерзение от неизбежното, в което малкият индивидуален бог ще превърне света.
0 Коментара