Днес искам да ви разкажа една приказка. Вълшебна при това. Какво, като вече не сте деца? Автоматичното отнемане на правото да се четат, разказват и слушат приказки на онези, прекрачили прага на детството (според общественото мнение), е проява на изключително несправедливо отношение. Че и ни обиждат на „възрастни“. Тинтири-минтири.
Точно това би ви казала баба, ако се опитате да я метнете с подобна измишльотина. Така де – ако имате късмета да е в настроение. Иначе направо би ви замерила с áко, би стреляла по любимите ви дрехи с пушка за пейнтбол и би пуснала цяло калцоне в пощенската ви кутия. И на вас никога повече няма да ви хрумне да вярвате в щуротии.
Защото всеки има нужда от приказки. Не само децата. Даже не главно те. Животът им е пъстър и без това. Вълшебството все още не го е напуснало съвсем, защото те не са имали достатъчно близки срещи с циници, които да го изгонят от там – не и толкова, колкото сте имали вие. За сметка на това един гмурнал се в реалността мъпет (като вас) има спешна нужда да си вземе почивен ден и да прекара цяла сутрин в четене на дивана, завит с шарено одеало. Пригответе си купища кафе – ще разберете защо и ще ми благодарите после.
„Баба праща поздрави и се извинява“ на Фредрик Бакман няма нищо общо с никоя друга книга, която някога сте чели, и въпреки това ще ви накара да се чувствате точно, сякаш се прибирате вкъщи след дълго щуране из квартала. Дори няма нужда да си носите шоколад – в шкафа има достатъчно сънища (това са вид сладки) и прегръдки (прегръдките са си… прегръдки). Ролята на мама се поема от вашата собствена майка (заклевам се, тя е), шалът на Грифиндор, за който си мечтаете от цяла приказна вечност, е увит около врата ви, а баба ви е супергероят, в чието съществуване винаги сте вярвали. До откат. Защото в-с-и-ч-к-и имат нужда от супергерои – не само седемгодишните.
Сигурна съм, че ще намерите между страниците пътища към онези желания и страхове, чиито очертания сте запълвали с цвят като деца – и то само за да откриете, че те са все още живи във вас, само ръката ви вече не излиза извън линиите толкова често. Ще свържете в изречение думите, които като малки сте писали на листче, пуснато в буркана за „като порасна“, и това изречение ще даде отговор на много въпроси, останали под възглавката.
„Дали винаги сме само гадняри или негадняри, или далеч по-важното е къде се намираме спрямо границата между двете?“„Изцяло хубаво или лошо е да си различен?“„Как миришат спомените?“
Приказката си има уловка – ще трябва сами да подредите пъзела. От мен е само началото. Компания ще ви прави почти осемгодишната Елса, която се опитва да нареди своя свят… като всички нас. Не ми казвайте, че понеже сте много големи и зрели (или „възрастни“, ако така повече ви харесва), всичко ви е ясно, няма защо да гледате назад и не дължите извинение на поне трима човека. Извинение, поздрави… и малко вълшебство. Започнете със себе си и си подарете една книжна сутрин… като изпълнение на онова „Ще ти се реванширам“. Когато приключите, прехвърлете книгата на някого, когото истински обичате. Като например… баба. Вместо благодарност. Тя ще разбере.
0 Коментара