И все още я виждам на онзи праг, подпряла длани на вратата, с помъдрял от бурите на живота поглед, с посребрени коси, които обрамчват лицето ѝ като ореол. Баба ми!… Нейната топла и гостоприемна къща беше като мъничък извор на вдъхновение – с аромата на старо вино и прясно изпечена питка, с дъха на нафталин от бабините ракли, с красивите ръчно изплетени гоблени, със сладките салкъми грозде, които лятно време натежаваха от плод над главите ни…
Понякога нощем оставах да спя при нея и все още си спомням песента на щурците и първите петли изпод булото на мрака. А накъде помежду им бяха дългите среднощни разговори, след които се взирах в сумрака, опиянена от
магията на бабините приказки.
Спомням си лицето ѝ, от което струеше светлина и добрина, докато ме изпращаше с поглед до вкъщи. Ние живеехме наблизо и аз можех сама да карам колелото си по прашната уличка до дома. Помня, че от време на време спирах и се обръщах да я погледна. Да, тя беше там, сякаш мислено продължаваше да се сбогува с мен. Бях сигурна, че ще стои така мълчаливо, докато не се скриех изцяло от погледа ѝ.
„Ще те видя ли като булка, преди да умра?“, питаше баба понякога, докато плетеше поредния многоцветен гоблен или красива рокличка, с която да ме изненада, а в очите ѝ проблясваше сълза.
„Разбира се, бабо, ти ще си на първия ред“, отвръщах ентусиазирано и пусках играчката или колелото си, за да я прегърна. Искрено вярвах в сбъдването на тези думи, а в съзнанието ми сцената изглеждаше като слънчев лъч, който ме облива и изпълва с топлина. И сякаш можех да видя дребната фигурка на баба из пълните редици на сватбата ми, с грейнали от щастие очи,
с букет цветя в разтреперените ръце.
Баба – онази, която усещах да бди над мен нощем, заслушана в равномерното ми дишане. Нейните длани ме галеха по косата в тъмното, като че ли в онези моменти съм била за нея всичко. Тя винаги имаше време за мен. И никога не се умори от въпросите ми, бликащи от нестихващото детско въображение. Баба, която в изгрева на всяко утро вече бе приготвила закуската, а ароматите на кухнята ѝ, бяха аромати на надежда, на сбъдване, на още един прекрасен ден…
Помня колко обичах да се взирам в ръкоделието ѝ, докато плетеше, когато погледът ѝ ставаше странно замислен. В такива моменти тя ми разказваше най-красивите, най-истинските си приказки, и сякаш от дълбините на старите ѝ спомени узряваха нови животворни мечти.
Баба беше същински извор на приказки
и смешни истории, мъдрости и съвети, рецепти и истории за призраци. Тя бе притежателка на вълшебни ръце, които лекуваха и хранеха, готвеха и създаваха…
Най-сетне роклята, която от толкова време ми плетеше, бе готова – можех да я облека. Почувствах се красива, когато се завъртях пред огледалото, и долових възхищение в очите ѝ – тя беше доволна и сияеща. Дали такъв щеше да е погледът ѝ, като ме видеше цялата в бяло пред олтара? Отидох на училищното тържество с бабината рокля и помня как класната казала въодушевено на мама, че била много изненадана от новия ми тоалет (нищо, че не беше купен от магазина – нещо, което си знаехме само двете с баба!).
Израснала в далечно село, заобиколено от планини, чиито върхове са се губели в лазурносиньото небе, баба ми не беше завършила училище, нито пък беше чела някои от класиците. Никога не ходеше на театър или друго културно събитие. Но
беше толкова силна духом,
толкова трудолюбива и скромна, а в същото време обичлива и грижовна, че и в най-трудните моменти можеше да ме окуражи и разсмее. Топлите ѝ лешникови очи бяха изпълнени с мънички петънца светлина и никога не бяха равнодушни – бяха весели, тъжни, любопитни или замислени, но никога равнодушни…
В нощта на абитуриентския ми бал баба ме прегърна и чух до ухото си думите ѝ: „Ти ще бъдеш най-хубавата!“. Исках да ѝ повярвам. Представих си как погледът ѝ отново ме следва както навремето; пожелах си го, тъй както човек жадува за лекия ветрец в гърба под прежурящото слънце. Отново и отново си спомнях лицето ѝ –
мрежата от бръчици,
която го беше превзела – спомнях си го в мига, в който зарята гръмна и изпъстри небето със стихията на стотици мънички цветни струйки.
После срещите с баба и изобщо със семейството ми намаляха. Бях приета да уча в университет в друг град и трябваше да замина. В онези моменти бях на гребена на вълната и последната ми мисъл бе сънливото очарование на родния град. Рядко мислех и за баба, въпреки че я обичах и много ми липсваше. Може би защото наивно вярвах, че всеки път, когато прекрача онзи праг, тя все ще си е там, отворила широко обятия да ме прегърне. Вярвах, че винаги ще ме посреща с топла гозба, че ще ме разпитва как я карам и като в доброто старо време ще се посмеем до насита…
Едва сега разбирам с колко щастие са били напоени онези малки простички моменти!
Баба почина девет дена преди сватбата ми.
Малко не ѝ достигна да сбъдне мечтата си и да ме види в бяло пред олтара. Сивотата на деня сякаш погълна и погледа ѝ, премрежен ту от щастие, ту от тъга, и ръцете ѝ, които знаеха да шият красиви гоблени, и да пекат уханни питки, но и да галят малкото ми личице… Най-много ми липсваше присъствието ѝ, което напояваше с живот всяка част от онази мъничка къща. Същата, която обичах и чувствах като свой дом всеки път, в който прекрачех прага ѝ.
Сега осъзнавам думите ѝ, съветите, споделените болки, загледана в малките спящи очи на собствените си деца, галейки личицата им като че с трепета на нейните пръсти (колко много щеше да им се радва, ако беше жива сега!).
С годините семейството ми се разпиля
по безкрайните прашни пътеки на света в търсене на по-добър живот. Отдавна не живеем заедно, но всеки път си спомням за баба, когато наближат празници, когато радвам децата си с любимото им ястие или ги приспивам с хубава приказка нощем. Понякога виждам лицето ѝ, обляно в светлина, и в най-малките простички неща, сякаш е ехо от миналото, частица от мен самата в ребуса на дните…
Вече не съм дете, но попила емоцията на спомените, мислено отново прекрачвам онзи праг и вдъхвам мириса на прашния калдъръм, на бабините гоблени и покривки, на уханната ѝ кухня, на старото вино. Тогава поглеждам към ивицата синьо небе и си казвам:
„Да, бабо, бях най-хубавата на сватбения си ден!“.
Дали ще ми се усмихне отново с онзи поглед, преливащ от възхищение, оттам, където е сега?
Разказът е част от книгата на Галена Върбева „Големите и малките реки“.
Галена Върбева е родена в Ямбол, но живее и работи в Шумен. От малка се занимава с писане на стихове, разкази, пътеписи, есета и романи. Носител е на много литературни награди от регионални и национални конкурси. Стиховете и разказите й са публикувани в различни медии. Наскоро излезе новата й книга със стихове и разкази ( отличени от различни конкурси ) „Големите и малките реки“. В момента съчетава работата си като учител с редакцията на последния си роман „Пристанище“ и търсенето на подходящ издател.
0 Коментара