„Подполковника и пролетта” е сатиричен роман за един диктатор, който се преструва на умрял и се опитва да се върне на власт.
И докато това се случва, абсурдни, забавни, зашеметяващо смешни ситуации майсторски се преплитат с познати политически игри, интриги и конспирации от близкото минало. Така най-кратко може да се опише сюжета на тази удивителна книга. С уточнението, че сатиричният, гротесков жанр трудно може да се преразкаже, той трябва да се прочете. И докато четете, ще изгаряте от любопитство кой е този пич Нил Колефф, написал един толкова смешно-страшен роман. А може и да е жена, нали? Защо пък не? В издателство „Сиела“ авторът е оставил имейл адрес, който е единственият начин за връзка с него.
Господин или госпожо Колефф, „Подполковника и пролетта” е вашият литературен дебют, нали? Как се роди тази книга – ребус в 49 глави?
Предпочитам само Нил, защото всеки, който вече се е запознал с Подполковника, е мой най-скъп приятел, независимо дали ще ви допадне кротката му лудост и шантавото му обкръжение, или напротив. Аз и досега не съм много наясно как се роди книгата, затова тези дни, когато ме представят като автор на роман, започвам да се оглеждам наоколо, защото определено това звание ми се прикачва незаслужено. И обяснявам – един летен следобед се протегнах разсеяно към телефона до главата си, отворих раздела „Бележник” и написах ЕДНО. Отдолу се наниза един абсурден диалог – около двайсетина реда. Нямах идея кои са събеседниците, просто тръгна един разговор между двама души, които явно не могат да се разберат. Когато написах и последния ред: „А кой ти каза, че Подполковник Мукаддам е мъртъв?”, вече бях в пълен смут – какво се случва?
Близкият Изток и Средиземноморският район са ми изключително добре познати след многото ми години на живот и работа там. Т.е. поне имах първоначална идея къде ще започне всичко, въпреки че още не бях наясно какво ще бъде това „всичко”. На другия ден взех лаптопа, прилежно преписах вчерашния диалог от телефона си, след което написах ДВЕ. И продължих с „Малва е чудесен остров…”. Хм, значи имаме остров, логично е да е в познат за мен район. И тук се случи нещо, заклевам се, за което така и до днес нямам обяснение: продължих да пиша, все едно някой друг движеше пръстите ми с висока скорост, така че пред очите ми започнаха бързо да се редят думи и изречения, някои от които ме разсмиваха, и аз се смеех, и продължавах да пиша, докато сложих точка. Така се появи втората глава. Нататък си казах – ще пиша по една глава на ден, без значение колко дълга ще бъде – десет реда или десет страници. И така тръгна – глава след глава, ден след ден, като нямах ни най-малка идея какво ще се случи утре, но беше забавно. На два-три пъти героите страшно ме изненадваха с постъпките си – например един го оставих да се колебае с телефон в ръка дали да отиде на едно специално празненство, за да се запознае с едни много специални хора там, а когато след няколко дни пак дойде неговият ред в разказа, той постъпи по съвсем неочакван за мен начин, без да си дава сметка за последиците от дейстията си – абе с две думи – направо щеше да убие един от главните герои и то преди последният да е разгърнал потенциала си, какъвто и да е той.
И така точно 49 дена, докато стигнахме до финала, който мен също ме озадачи – както с това, което се случи, така и че настъпи така внезапно. Помислих си – е, какво толкова, още малко се постарай, направи ги 50 глави – хубава кръгла цифра, ама не – 49 и всичко беше приключило. Сякаш някой беше дръпнал шалтера и думите бяха пресъхнали. И ми стана малко тъжно, защото през тези дни вкъщи си направихме ритуал, който стриктно следвахме – аз написвам, каквото имам за деня, после половинката ми прочита главата и пием по една чаша вино, или по две, както се случи.
В първите изречения правите уговорката, че романът е свободно съчинение и точно това разпалва още повече въображението на читателя и желанието да разплете загадката. Книгата е композирана като пъзел, в който авторът се забавлява заедно с читателите. Дава им жалони, историческото време е ясно маркирано чрез реални персонажи – Барак и Мишел Обама, президент с оранжева коса, французин, който получава няколко куфара с пари и за благодарност праща конфети и бонбони, кастинги за двойници на политици…
Още от дете имам богато въображение, но сега със задоволство установявам, че читателите са с още по-развинтено такова. Как може да ви хрумне, че един президент и една негова съветничка могат да разпалят такъв пожар в Близкия изток, щото целият район гръмна като буре с барут и уби милиони невинни, и още толкова остави на улицата, и всичко това беше цинично наречено Арабска пролет?! Възможно ли е друг президент да получи за предизборната си кампания десетки милиони от един арабски диктатор, а после за благодарност да се включи в коалицията, довела до отстраняването му от власт?! Можете ли да допуснете, че председател на парламента на една суверенна държава може да отиде на посещение в друга, без домакините да имат и най-бегла представа, че такава висока делегация им е на гости? Абсурд! А как си представяте, че един външен министър от една от най-бедните държави в Европа може да подари държавния заем, отпуснат преди много години от негов колега на държава, известна като една от най-богатите в света, и това да остане без последствия? За мен това са такива фантасмагории, че ей сега пак ще се разсмея! Кажете ми – може ли нормален човек да приеме, че дипломатите от едно посолство седмици наред няма да имат и най-бегла представа, че техни сънародници са арестувани с най-тежки обнинения, но впоследствие – след щастливата развръзка – най-нагло ще си присвоят част от лаврите?
За мен това също е в сферата на добрата фантазия, затова си пиша така свободно. Когато разказвам за една фирма, работила дълги години сред пясъците на пустинята, нямам нищо конкретно предвид – иначе представете си, възможно ли е в действителност нейни шефове да изпишат боя, достатъчна да се боядиса два пъти земното кълбо и това най-чинно да бъде заплатено от държавата-работодател? Моят отговор е категорично „Не”, но като за измислена история звучи забавно. А как си представяте дипломат, порядъчно пиян и то в държава, където употребата на алкохол да е абсолютно забранена, да крещи на една от централните улици в столицата, че е щатен разузнавач към съответното посолство и да иска телевизионен екип, за да направи изявление, и това всичко да се случва пред очите на полицейски патрул. Е, ще разказвам всички тези работи и още подобни смешки, и се надявам скъпият читател да е достатъчно милостив и да ми прости разюзданото въображение. Всъщност извинявайте – има един безспорен исторически факт – Александър Македонски наистина умира на 33 г. без един месец и наистина е написал онова писмо за розите без аромат и за коварните мъже. Все пак сред всичките тези фантасмагории беше добре да вмъкна и една истинска история, и така романът да претендира за сериозна литература.
Откъде ви хрумват тези неща? Или идват от невидимата сила, движила ръката ви по време на сътворяването на текста? Разкажете ни повече за вас самия.
Моля ви, позволете ми „Нил Колефф” да остане част от загадките на тази книга. Мога категорично да заявя, че авторът няма как да е пряк участник в разказаните събития по две прости причини – първо – няма как да е бил свидетел на раждането и смъртта на Александър Македонски, разбирате защо – било е чак преди новата ера, и второ, простете, че се повтарям – останалите описани в книгата събития просто не са се състояли. Ако обаче нещо ви зачопли любопитството, можете спокойно да използвате търсачката на „Гугъл” или там каквото ви е по-удобно. Това, което мога само да споделя, е че „Нил Колефф” много дълги години е живял в районите на Близкия изток, има широки контакти в политическите, икономическите и дипломатическите кръгове в съответните държави, познава езика и културата на местните, както и че има много богато въображение. Извинете, че сега заговорих за „Нил Колефф” в трето лице, но и на мен ми стана любопитно какво е това, най-малкото дали подкрепя Истанбулската конвенция и дали е срещу вредните въглеродни емисии – въпроси, на които няма отговор в книгата.
И все пак, кой е Подполковник Мукаддам, кои са Журналиста Сухуфи, Съветника, къде са Малва и Фезия…
Както всичко в романа, така и гореизброените лица са плод на фантазията, а ако някой ги разпознава… е, поздравления, вие наистина сте много добри, защото аз така и не намерих живи прототипи. Героите в книгата са дотолкова измислени, че дори не успяхме да им дадем истински имена. Всичко, което ви се струва, че е име на човек е всъщност директен превод на съответната длъжност или професия на арабски – например думата „подполковник” се превежда като „мукаддам”, „журналист” е „сухуфи”, „генерал” е „амид” и т.н. Не търсете под вола теле, няма такова! Защото там, където става дума за реални лица, техните имена са написани, казано е на какъв език говорят и как се казват държавите им, така че нека читателят да не се чувства подлъган.
0 Коментара