Ниловна

„Ста‘ай, ши закъснееш за работа“ – хили се Петкан. Най-новата модификация ПАП (Персонален Ангел Пазител) е напълно наясно, че ужасно мразя да ми говори на диалект, затова го прави често. Ето и сега – вместо да пусне оригинална класика, той е надул уредбата с имитация, сътворена от някой жаден за слава негов събрат. Шумът не е проблем – в новопостроения бетонен кошер, архитектурно наподобяващ китайска стена, са взети всички мерки, та всяка въдворена в клаустрофобичните клетки пчеличка да се чувства като Робинзон Крузо.

„Десит, девит, осим…“ – Петкан стартира обратно броене и аз вдигам ръце от него – в пряк и преносен смисъл. Музиката секва – матракът заема формата на кресло и меко се спуска на половин метър от пода. Чехлите ми изскачат от нощното си обиталище и дотърчават с въодушевени подскоци. Нахлузват се на краката ми и ме отнасят към банята. Наплисквам си лицето с вода и се разполагам върху напомнящата кралски трон тоалетна чиния. По цветния дисплей от вътрешната страна на вратата пробягват цифри, разцъфтяват диаграми, пълзят многозначителни графики – толкова много информация се извлича от нещастната ми дефекация, че все едно са ми правили дисекция с научна цел. Специални дюзи обливат срамните ми части с дезинфекционна течност, изсушават ги с топъл въздух, пръскат с деликатно ухаещ фино диспергиран крем. Нежен женски глас ми пожелава хубав ден.

Не бързам да ставам. Седя си ей така, в единственото помещение, в което Петкан не ме следва – прилепчив като гузна съвест – и се сещам за играта на мълчанка отпреди близо сто години. В момента правим нещо подобно – дебнем се кой пръв ще се обади. Минават няколко минути, в които визуализирам в ума си баклава по рецептата на баба ми, която по-късно правеше майка ми и последно – жена ми. Пожелателното мислене е единствената ми надежда да получа нещо, което да става за ядене. До момента не съм успявал, но вината не е нито в мен, нито в Ниловна. След Голямата Пандемия доставките са централизирани и се  извършват с дронове, за да не напускат хората защитените си домове. В хранителните градиенти, с които ни зареждат, едва ли ще се открие вещество, което и бегло да наподобява истинска захар. Няколко вида базови нутриенти на прах и съответните овкусители (този за сладко е особено гаден). Разнообразието от дезифектанти, детергенти и антибактериоцидни вещества е далеч по-богато.

ГЕО – Големият Епичен Облак – се грижи за всичко, като в замяна изисква да се пазим, да се обичаме и да посветим времето си на нещо, което ни харесва. От нас се очаква само веднъж месечно да се включваме в брейнсторминг по вечните философски проблеми. Кои сме и защо сме? Глобалните проблеми на Вселената? Дестинейшъна на Човечеството? Бла бла бла.

Откритията, до което аз лично отдавна съм стигнал са, че на Вселената ни най-малко не й пука за моето мнение, а Човечеството може да съществува и без моята помощ. Всъщност има ли въобще „човечество“? Предполагам, че са оживели не повече от милиард. Профилите в задължителната социална мрежа са пет пъти повече, но голяма част от тях кънтят на кухо. Всъщност колкото и да наброяват настоящите жители на планетата, то всички ние, поотделно и заедно, сме напълно излишни. Машини с изкуствен интелект произвеждат и се възпроизвеждат, планират и осъществяват научни изследвания, пращат „пионери“ в Космоса и „бдят“ над здравето ни, гарантирайки ни минимум 150 години живот. Аз още нямам 100, но отдавна не искам да живея и ден повече. Предполагам, че точно заради това ми е назначен Персонален Ангел Пазител.

„К‘во стаа? – чувам Петкан през вратата и вдигам очи към камерите. – Проблем ли имаш или както винаги държиш да ми се разхождаш по нервите?“

„Ти не си човек – казвам с равен глас. – Колкото и да си технологично съвършен, няма как да са ти имплантирали чувства.“

„Колко пъти да ти повтарям, че емоциите са въпрос на самоусъвършенстване и възпитание. Но след като от две години, три месеца, седемнадесет дни и дванайсет часа съм затворен тук с теб, сигурно нямам нито една правилна синапсисна връзка…“

„Моля, моля – ритвам вратата. – Не си търси извинение да се наливаш с най-отлежалото ми уиски. Както виждаш, не само ти знаеш разни тайни.“

„Гадна лъжа! Само веднъж опитах, колкото да видя какво е – тросва ми се последното достижение на нанотехнологиите и изкуствения интелект. – Аз да не съм робота алкохолик Стоянчо!“

Петкан е натъпкан с всевъзможни знания от всякакво естество, освен това е наясно какво съм чел, въпреки че никога не сме си говорили за литература.

„Алкохолик, ама истински робот от желязо и черна гума! Не някакъв… някакъв…  някакво адово  изчадие, купчина зле ориентирани в пространството катони, каквото и да означава това! Пфу! Та ти нямаш даже органи за движение, разнасяш се насам-натам като призрак!“

„Ами да, къде по шик е да си сглобен от ръждясали части на мотопед „Балкан“. А не да разчиташ на електромагнитните сили, възникнали от взаимодействието на собствените ти клейтронни атоми!“ – изхилва се ехидно Петкан, а аз си мисля, че никога няма да разбера как кара въздухът около него да трепти с необходимите честоти, за да възпроизведе членоразделна реч. При това с множество различни тембъра и нюанси, че и на диалект.

Петкан е убеден, че е хиляди пъти по-умен, красив и въобще по-съвършен от всеки робот, андроид, киборг и дори от всяко творение с несимулиран пулс. В интернет пише, че е „съставен е от отделни високоинтелигентни, комуникиращи помежду си частици материя, всяка със собствен атомен нано компютър, но способни да изградят колективно съзнание“. Нещо като ято сребристи рибки със стаден инстинкт. Невъзможно е да задържиш погледа си върху него, за да го разгледаш по-обстойно, защото всичките му там клейтрони са в постоянно движение и очите ти се замъгляват. Най-близката асоциация е за милиони миниатюрни дронове, нещо като капчици, образуващи облак мъгла, който може да приема всякаква форма.

Излизам. Петкан е приел любимата си форма – комбинация от човешки силует и обърнат конус. Прилича на току-що изпуснат от бутилка дух.

„Трябва да поговорим за Ниловна“ – прошепва.

Доскоро двамата много се имаха, нищо че тя е на доста по-ниско технологично ниво. Напоследък обаче той често ми говори зад гърба й – била физически и морално остаряла, трябвало да я сменим. Правя се, че не го чувам и му обръщам гръб – тази тема ми е неприятна.

Докато чехлите безшумно ме левитират в посока трапезарията, чувам Ниловна да ме пита какво точно искам за закуска. Отговарям, че при вида на препечени филийки и яйца на очи, тутакси ще се оженя за нея, а виж, кафето го предпочитам на сухи зърна, за да хрупа. Тя се засмива сърдечно. Нескопосаните ни опити за шеги, мръхти Петкан, направо му пресичали желанието за комуникация.

Ниловна е домашен робот от първо поколение – истински робот от желязо и силикон! Взех я, след като останах сам. Кръстил съм я на героинята от „Майка“ на Горки – Пелагея Ниловна. Тя и така се отнася с мен – като майка. За нищо на света не бих я заменил. Влачи си краката като се движи, но е съвсем с акъла си. Ъпдейтвал съм я многократно, за да може да командва далеч по-лачените домакински джаджи  – ултравиолетов почистващ център; ултразвукови пералня, сушилня и миялна за съдове; интегриран 3D кукър, заместващ печка, кафе машина, блендер и тостер. Единственият уред, по-стар дори и от нея – още от времето, когато жена ми бе жива – е допотопната микровълнова фурна. Стои на най-горния кухненски рафт – безполезна и носталгична.

Закуската както винаги е зеленокафявата гъста течност, базирана на сутрешната анамнеза за физиологичното ми състояние. Пълна гнус. Нищо чудно, като се има предвид как се събират оперативните данни за точната рецепта. Но тези данни все пак служат за нещо, докато от сънищата ми, споделени от възглавницата с нано гъши пух, едва ли има полза. Обещан ни е дълъг живот, но никой не ни е гарантирал, че ще е щастлив.

Всичката тази информация се трупа някъде. Предполагаемият милиард живи човешки същества на планетата вероятно служат само и единствено, за да произвеждат статистически данни, без които съществуването на нашия местен, ограничен откъм възможности и стремления дигитален Бог щеше да е напълно безсмислено.

„Ниловна, ти кого обичаш повече – мен, Петкан или Гео?“ – подмятам, докато оставям празната чаша на плота.

„Правилно е да се попита: Кого обичаш най-много? – киселее Петкан. – Вариантите за избор са три, а не два.“

„О, я да млъкваш! – прекъсва го Ниловна! – Какво разбираш пък ти от любов!“

„Ха, виж кой го казва?! – контрира Петкан. – Ако не съм аз да ти смеля информацията, по цял ден ще се чудиш какво да сготвиш.“

Съставните му капки се разлетяват из кухненския бокс, но след миг се оформят в пирамида, излъчваща възмутена лилава светлина. От време на време Петкан изпада в странни настроения –  личностната му технология ми е пълна енигма.

„Ти си толкова тъп, че нямаш дори щепсел! – изригва Пелагия. – Енергиен вампир!“

Ха, точно така. Затова в негово присъствие ми прималява – черпи от биологичното ми поле, гадът.

„Вмирисана на манджа домашна прислужница!“ – крещи свитият на кълбо енергиен вампир и изпуска искри. Наподобява сивочерен градоносен облак. „Не можеш да ми стъпиш на малкия мозък!“

Дисплеят на микровълновата фурна внезапно светва. Сякаш засмукан от непреодолима сила, Петкан се втурва към нея и изчезва във вътрешността й. Разнася се оглушителен гръм, последван от тънка струйка дим. Замирисва на колендро.

„Мислиш се за много умен, искаш да командваш всичко, а се газираш като кълбовидна мълния?!“  – смее се ехидно Ниловна.“

„Какво й стана на микровълновата?“ – питам.

„Гръмна й магнитрона – въздъхва. – Силно се съмнявам, че ще намерим подобен…“

„Нямах представа, че е включена…“

„Знам, че Петкан ти беше много близък, сигурно безумно ще ти липсва. Мога ли с нещо да намаля болката ти? – шепне заговорнически Ниловна. – Препечена филийка и яйца на очи? Баклава?

Кимвам. Докато устата ми се пълни със слюнка си мисля, че няма как да остане незабелязано изчезването на Персонален Ангел Пазител.

„Трябва да е прихванал от твоите суицидни наклонности“ – получавам отговор на въпроса, който не съм изрекъл на глас. И макар да е толкова вехта,  че няма дори клепачи, на мен ми се струва, че Ниловна ми намигва.