Фредрик Бакман (р. 1981) е автор, който влезе неусетно в живота на читатели от всякакви поколения със семплия си отличим стил. Като рафт и маса от Икеа, той лесно сглобява привидно прости изречения и докато се усетиш, си минал през касата с повечето му книги. В тях разпознаваш хора и ситуации, независимо от това, че историите са от една друга страна, с чуждоземни имена.
Докато удобно текат думите в креслото, така се срещаш с един, втори, трети герой, затаяваш дъх и въпреки че Скандинавието последното десетилетие е дало повече автори от жанра „северна кървавица“ (Несбьо, Лекберг, Адлер-Улсен и т.н.), Бакман е този, който не използва страстта ни към страха, а желанието ни за мир и ред. Бакман е един от нас може би, заради това.
***
„Никога не вярвайте на хора, които нямат нещо в живота си, което да обичат повече от всичко на земята“.
***
„Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами”.
***
„Ако можете да бъдете чути, тогава съществувате.“
***
„Не се бийте с чудовища, защото можете да станете такова. Ако погледнете в бездната достатъчно дълго, бездната се вглежда във вас. “
***
„– Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом“.
***
„Най-голямата сила на смъртта е не в това, че може да накара хората да умират, а в това, че може да накара хората да искат да спрат да живеят“.
***
„Защото не всички чудовища са били чудовища в началото. Някои са чудовища, родени от скръб“.
***
„Ако мразиш този, който мрази, може да рискуваш да станеш като този, който мразиш“.
***
„… не всички чудовища изглеждат като чудовища. Има някои, които носят своята чудовищност вътре.“
***
„Хората трябва да разказват своите истории, Елза. Или се задушават“.
***
„Трудно е да помогнем на онези, които не искат да си помогнат“.
***
„Ако сте честни, хората може да ви измамят. Бъдете честни така или иначе. Ако сте мили, хората може да ви обвинят в егоизъм. Бъдете мили все пак. Всичко добро, което правите днес, утре ще бъде забравено от другите. Правете добро така или иначе“.
***
„Хората са това, което са, заради това, което правят. Не това, което казват. “
***
„Омразата може да бъде дълбоко стимулираща емоция. Светът става по-лесен за разбиране и много по-малко ужасяващ, ако разделите всичко и всички на приятели и врагове, на ние и те, добри и зли. Най-лесният начин за обединяване на група не е чрез любовта, защото любовта е твърда, Тя изисква изисквания. Омразата е проста. Така че първото нещо, което се случва в конфликт е, че избираме страна, защото това е по-лесно, отколкото да се опитваме да държим две мисли в главата си едновременно. Второто нещо, което се случва е, че търсим факти, потвърждаващи това, в което искаме да вярваме – успокояващи факти, такива, които позволяват на живота да продължи както нормално. Третото е, че ние дехуманизираме нашия враг“.
***
„Хората в реалния свят винаги казват, когато се случи нещо ужасно, че тъгата, загубата и болката в сърцето ще „намалеят с течение на времето“, но това не е вярно. Скръбта и загубата са постоянни, но ако всички трябваше да преминем през целия си живот, носейки ги през цялото време, не бихме могли да издържим. Тъгата би ни парализирала. Така че в крайна сметка просто го опаковаме в торбички и намираме някъде да ги оставим”.
***
„А времето е странна работа. Повечето от нас живеят за времето, което е пред нас. Дни, седмици, години. Един от най-болезнените моменти в живота на човек вероятно идва с прозрението, че сме достигнали възраст, когато има повече неща назад, към които да се обръщаме, отколкото напред. Когато времето вече не е пред нас, трябва да живеем за други неща. Може би за спомените. Заради слънчевите следобеди, когато можем да стиснем нечия ръка в своята. Заради уханието на цъфналите лехи. Заради неделите в някое кафене. Може би заради внуците. Човек намира начин да живее заради бъдещето на друг. Не че Уве умря, когато Соня го напусна. Той просто спря да живее“.
***
„Всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като „ако“.
***
„Само различни хора променят света“, казваше баба. „Никой нормален никога не е променил нещата.“
От блога на Детелина Стаменова
0 Коментара