Франсоаз Саган, „Гримираната жена“, прев. Красимир Петров, изд. Колибри, 2021 г.
„Гримираната жена“ е роман за травмата да криеш себе си. За крехкостта на отглежданите тайни. За вътрешните саботажи на колебанията. Но най-вече за силата на любовта. Или, с езика на заглавието – това е роман за любовта като мощен демакиаж. В този смисъл особено харесвам английското заглавие на романа (The Painted Lady) – сродяване по-скоро с боядисването, оцветяването и рисуването, отколкото с тежестта на маската.
Марк Аврелий казва, че „външният вид на човека е неговото най-добро препоръчително писмо“. Затова избрах да чета романа на Франсоаз Саган именно като писмата на лицето: за какво са, до кого са, стигат ли навреме.
Фабулното пространство ни пренася на кораба „Нарцис“ за десет дни. Опитният читател ще направи бърза асоциация с „Декамерон“ на Бокачо (или с „Токио: Отменен“ на Рана Дасгупта, например), но тук никой не разказва истории, за да оцелее. Тъкмо напротив. Прикриването на личното, на съкровеното, придържането към официални версии и общоизвестни факти, стремежът към непокътнатост на статуса, придават на всички персонажи в „Гримираната жена“ бурлесков макиаж. (На моменти романът е като вариете.) Тази детайлна обобщеност на психологическия стремеж да си гримиран заради страха да не бъдеш наранен
(грим като щит и грим като броня),
е поредното потвърждение за майсторството на Саган да ни показва голи хора, независимо от костюмите на обстоятелствата. Да ни показва самотата на модерния човек. Франсоаз Саган е от любимите ми селекционери на тъгата.
Българската корица (Люба Халева) е избрала момента, в който гримът се свлича и под него се подава уязвимото лице. Като разпукване на пъпка от бъдещ цвят.
„Подобно на земен насип, отбраняващ древен град, от сълзите и носните кърпички гримът се бе свлякъл, стекъл, изчезнал. И изпод този плътен и причудлив до границата на приличието грим се появяваше едно ново лице, непознато и гордо, а падащата косо светлина го издължаваше и открояваше чертите му с неумолима трагичност, на която малко лица биха устояли…“
Така условно можем да разделим романа на старите писма и новите писма (на лицето). И докато в старите редове четем цинична самоувереност и държим карти от места за скриване, то новите съобщения крещят единствено за обич. Но съществува и една скрита логика на историята, отвъд колекцията от имена и места – да четем между редовете. Затова и на кораба „Нарцис“ луксът се подчертава от музика и храна („…маршрутът определяше музикалния репертоар, а репертоарът определяше менюто“). С музиката всичко може да бъде разказано и припознато без думи, а храната предполагаемо запушва изхода на гласа. Това съзаклятие на безмълвието е нужно на Саган, за да подчертае излишността на всичко заобикалящо, на всичко съпътстващо, на всякакъв декор, на всеки статист.
„И когато тази музикална фраза се появи за втори път, нашепната от цигулката, и достигна до пианото, стъписано, възхитено и изнемощяло от срещата с нея, когато нейните протяжни ноти докоснаха Жюлиен, той извърна лице към морето, принуден от отдавна забравения парещ и неудържим напор на сълзите под клепките. (…) След непоносимото анданте третата част на триото събра пръснатите негови парчета в едно мнимо весело скерцо, наподобяващо светска пародия като тази, която се разигра след края на концерта и след безкрайните аплодисменти.“
Намирам романа за много френски. Докато четях си правех фонетични отпратки, най-натрапчиво с близостта между думите макиаж и мариаж. В страниците на романа музиката не напуска езика (точно като в божествения замисъл на поезията.) Предполагам, че и заради този факт да се чете в оригинал Саган, е особено вълнуващо. Така например в „Гримираната жена“ всяка лична история е като увертюра. Ще си позволя по-свободен превод на тълкуването, а именно – припомняйки етимологията на увертюра с глагола ouvrir – откривам. Тук зад всяка болка се крие голямото откритие колко безпощадно сами сме захвърлени в гол(ем)ия свят на егото.
Книгата се появява на български език едва сега – Франсоаз Саган я издава преди четиридесет години. Въпреки обременителното сравнение на всяка нейна книга с дебютната ѝ „Добър ден, тъга“ (1954 г.), „Гримираната жена“ е с допълваща плътност за авторовото присъствие.
Точно както се чете едно силно гримирано лице – пласт по пласт, накрая остава единствено кожата и впечатлението от нея: здрава и чиста (проба литература).
0 Коментара