Различните… Едни срещат симпатия и състрадание. Други са отхвърляни. Обречени на живот без приятели, без любов, в самота — първо принудителна, после доброволна. Срамът изчезва, страхът не. Тялото е затвор, а умът се подчинява на тялото.
Катя е от отхвърлените. Едно просто сетивно удоволствие я обсебва дотам, че я лишава от всички останали. Мечтае да е нормална, както нормалните мечтаят да са изключителни. Но мечтите полека угасват и тогава изходът е да потъне в своя порок, да го превърне в източник на радост. Живот на ръба, който може би бавно убива.
Такива хора има. Понеже не ги виждаме, си мислим, че те не съществуват, и формално сме прави – не съществува нищо, което не съществува за нас. Литературата обаче е за това – да показва новата, непознатата, а дори и неподозираната реалност, казва Васил Панайотов, автор на романа „Плът и крафт“, от който ви предлагаме два кратки откъса.
Васил Панайотов е автор още на романите „Убиец“ , „Другата“, „Сянка“ и „24 часа труд“ и съавтор в сборниците с разкази „Проект Смърт“, „Любовни упражнения“ и „Обича ме, не те обича“. Романът „Сянка“ е номиниран за наградите „13 века България“ и „Хеликон“.
***
Още от дете мразех лятото. Имах си три причини за това. Първата е, че се потях. Потях се през всички сезони, включително зимата. Дори навън, при под нула градуса, когато краката и ръцете замръзваха, подмишниците ми се потяха. Само те, нищо друго, но потта бе студена, усещах как се стича на вадички, прави произволни завои из лабиринта от гънки на плътта ми и попива в дрехите, които нямаше да изсъхнат докато не ги сваля у дома и трябваше да търпя ледената им лепкавост дотогава. Втората причина са насекомите. Комари, миризливки, мухи… Предимно мухите. Мухата е най-противното същество на планетата. Тя обитава къщите и най-вече кухните, а преди това е лазила в лайна и е смукала трупове. Това патогенно поведение причинява много болести, така пише в енциклопедията срещу името ѝ на латински – Musca domestica. Не познавах някой, който да се е разболял от муха, така че заразяването не ме плашеше, даже не ме беше гнус, няма да се превземам, но не понасях нахалството ѝ. Аз съм възпитан и тактичен човек, схващам намека и разбирам от половин дума, даже от половин жест. Жест от замах с вестник, многократно повтарян към натрапника, с цел да бъде физически ликвидиран, е достатъчно ясен, за да не бъде системно пренебрегван. Наглостта, нахалството и нарушаването на неприкосновеността ми ме дразнеха, а не че мухата е противна. Към последното проявявам толерантност, защото за мнозина муха съм аз. С което стигам до голотата, като третата ми причина. С нарастването на градусите, дрехите намаляват, а дрехите за мен бяха спасение и лятото подчертаваше нежеланието ми да се разделям с тях. Количеството кожа, което показвах през всички сезони беше едно и също, като само броят на пластовете от плат варираше според температурата. Но даже да беше августовска, открити ми бяха само лицето и ръцете. И под ръце имам предвид длани. Първичната функция на дрехата е предпазно средство срещу произвола на природата, но вторичната ѝ бе по-съществена за мен, защото ме предпазваше от произвола на погледите. При ръст от 165 сантиметра, на 20 години тежах 120 килограма и ако за един мъж сантиметрите щяха да са проблем, за една жена проблем са килата.
***
Душът беше в кабина, а аз нямаше как да вляза в нея. Затова за останалата част от хигиената ми се грижеше мама. Докато аз си лежах, ядях и гледах телевизия, тя донасяше два легена – един с топла вода и слаб сапунен разтвор и друг с чиста, потапяше по един пешкир в тях и бършеше плътта ми, както се бърше плот, но не бършеше прах, а пот. Първо ме изтъркваше с грубата кърпа, за да падне кирта и да се олющи умрелият епидермис, а после го обираше с пелена. Сетне сменяше водата, за да ми измие краката. Косата ми миеше рядко, през 5-6 дни. Неудобна процедура, след която попиваше с парцал цели локви от пода. Затова я оряза като на момче, а щом видя, че нямам нищо против, острига всичко с машинка. Физическото усещане от допира на ръката ми или на възглавницата до голия ми скалп беше приятно, но психически потиска повечето жени. Косата е символ на красотата за нашия пол и без нея изяществото ни е застрашено. Едва ли друга жена е загубила по-малко от красотата си, когато се е подстригала като войник. Не можех да се потисна от липсата на коса повече, отколкото от липсата на каквото и да е друго окосмяване по тялото си. Бях надраснала суетата още преди да науча значението на тази дума. Много мъже биха се притеснили, ако плешивостта ги принуди да се обръснат. Но докато още я имах, косата ми беше белег за принадлежност към пола и към човешкия род въобще. После станах абстракция. Аватар. Инстинкт, облицован в кожа, с няколко отвора, олицетворение на този инстинкт. Страстното желание за живот на едно разумно същество, което осъзнава, че няма за какво да живее, изглежда пошло. Докато другите ядяха, за да живеят, аз ядях, за да ям. Хранех се, за да мултиплицирам материята си, така че да имам нужда от още повече храна за нея. И не само заради вкуса, даже най-малко заради него. Аз бях прасе. В еволюционното си развитие, домашното прасе е загубило повече от половината вкусови рецептори, които има човекът. Това му помага да яде храната, която човек не може да яде и изхвърля. Прасето се тъпче до повръщане, а после изяжда и повръщаното, но не от глад или за удоволствие. Прави го, защото дълбоко в гените му има информация за период, когато храна не е имало, както и възможност този период да настъпи пак. Този период е много назад в поколенията на прасето и хронологически съвпада със същия период при човека, при който поколенията са по-малко, поради различната продължителност на живота. Човекът не е имал какво да яде, а поради опитомената си природа, зависимото от него прасе също е гладувало. Съответно, единият сега инстинктивно предпочита по-калорични храни, а другият се е адаптирал да яде и помия. Но и двамата преяждат от страх, че храната ще свърши. И ако човек преяжда по-малко, то е заради различните поведенчески клишета, които го обвързват с норми и правила, а и защото знае, че неговата храна ще свърши последна, много след като свърши храната за домашните му животни, включително тази на прасето, което също му е храна. Но махни модата, съзнанието и възпитанието и човекът става прасе. Става мен.
0 Коментара