Плешивата певица

Лято. Жега. Ремонти по „Граф Игнатиев“. Отпуска. Скука. Безцелно ровене из библиотеката. Ето я „Самотникът“ на Йожен Йонеско. И, внезапно, баналната делничност изригва в апокалипсис, а от реалността се ражда абсурдът.

Наричат Йонеско „тъжен клоун“ и „Шекспир на абсурда“, защото, заедно със Самюел Бекет, Артур Адамов и Жан Жьоне, френско-румънският писател и драматург с тъжни очи е баща на „Театъра на абсурда“. Пътя за него трасират, освобождавайки езика, Лотреамон, дадаистите, сюрреалистите Тристан Цара и Андре Бретон, Джеймс Джойс, хората от Ирландския кръг, Франц Кафка и, най-вече, екзистенциалистите.

Но докато Жан Пол Сартър: „Погнусата“, и Албер Камю: „Чужденецът“, са мислители, които демонстрират идеи, абсурдистите визуализират образи, като разглобяват езика: Бекет с мълчания, Йонеско – с прекомерно говорене.

Двете им най-известни пиеси: „В очакване на Годо“ и „Плешивата певица“ (където няма никаква певица), избухват през 50-те, и, сред ругатни и насмешки, помитат традиционния театър. Разчлененият език, фарсът и черният хумор на марионетките от „Театъра на абсурда“ представят модерния човек като жертва на зли инстинкти, по-силни от моралните закони.

Веруюто на Юнеско е мисълта на Шекспир от Макбет, че „Животът е пълен с врява и безумство. История, разказана от идиот, в която няма никакъв смисъл“. И наистина, Френската революция освобождава света от властта на аристократите. Но буржоазията започва да експлоатира работниците и, на свой ред, е пометена от Октомврийската революция. Тя пък деградира до тоталитаризъм и геноцид. Какво ни чака нататък?

Нашият живот, казва Йонеско, е като моят театър, абсурден, смешен, жалък и нищожен. Пиесата му „Носорозите“ е свалена от репертоара на театрите в Берлин, защото била метафора на нацизма, на театрите в Москва, заради сталинизма, на театрите в Буенос Айрес, заради перонизма.

Не съм гледал нито „Носорозите“, нито „Плешивата певица“. Бях на „В очакване на Годо“, когато Леон Даниел я постави, един от първите в Източния блок, на Аполония в Созопол. Тогава не разбрах нищо.

Днес, след като съм преживял реалния социализъм, лицемерната перестройка и безкрайния преход, с гордост мога да заявя, че съм бил един от многото, макар и с епизодична роля, актьори в „Театър на абсурда“.