“Можеш да чуеш звука от пляскането с две ръце. Какъв е звукът от пляскане с едната ръка?”
Селинджър е поставил коана на Хакуин Осьо, японски поет, художник и философ (1685-1768) за епиграф на сборника си „Девет разказа. Семейство Глас”. Коаните са привидно абсурдни задачи, които зен-будистките учители използват, за да разберат учениците им истината по пътя на интуицията и да получат просветление (Сатори). Духът на Зен пронизва всеки от разказите, повестта „Спасителят в ръжта” и цялото останало оскъдно творчество на най-загадъчния, заедно с Пинчън, американски писател.
Но какво е Зен?
Това е една от най-дълбоките религиозни философски доктрини, постигани някога в този мрачен свят. Това е една от най-влиятелните естетически системи, повлияла традиционната китайска пейзажна живопис, японското изкуство за подреждане на цветя-икебана, чайната церемония и театъра НО. Това е вътрешният ритъм на Далечния Изток, структурният рисунък на източната култура.
Всичко това е Зен, но той е и още нещо:
„Бях шест годишен, когато разбрах, че всичко е Бог и косата ми се изправи…Спомням си, беше неделя. Сестра ми – тогава тя още съвсем мъничка – пиеше млякото си. И аз почувствах, че тя е Бог и млякото е Бог. И тя налива Бог в Бог.”.
В „Теди”, най-„зенския” си разказ, Селинджър утвърждава основния принцип на учението: светът е непознаваем през сетивата, разума и логиката, той не бива да бъде разкъсван на отделни, йерархически неравностойни фрагменти, на обект и субект, защото в цялостното битие изчезват всички различия. Млякото, малкото момиченце и Бог са равни един на друг, Бог е във всички неща, светът е неделим.
„А кое в този свят е най-ценно, попитали учениците наставника си? Мъртвата котка, защото тя няма цена”.
В разказа „Сиймор. Запознаване” Най-големият брат, виждащият повече, учителят – Роши на останалите, разказва стара будистка легенда, с която обяснява защо не иска да бъде сравняван, класифициран, оценяван по общовалидните критерии и ценоразписи, защо не иска да бъде купуван и продаван по тях. Още от деца сме принудени да приемаме „кодовете” на обществото: езикът, правилата за поведение -етиката и законите, ролята, която ни е отредена в семейството и обществото: син, дъщеря, брат, сестра, баща, майка, селянин, работник, бизнесмен, интелектуалец, политик, артист… Вместо да бъде себе си, всеки се стреми да бъде такъв, какъвто се очаква да бъде. И идва момент, в който му идва да захвърли грима и театралните одежди и да се превърне в… мъртва котка.
А истинските критерии стават ясни в разказа „Пó горе билото, майстори”:
„Княз търсил човек, който да разбира от коне. Посочили му Чу Фан-као. Не след дълго Чу казал на княза, че е видял на пазара добра сива кобила. Когато отишли да я купят, се оказала вран жребец. Интересувайки се само от същественото, прониквайки във вътрешните достойнства и строежа на духа, Чу бил загубил представа за външните белези. За конят са важни не цвета и пола, а да може да лети.”
И тук, изглежда, постигаме Сатори:
Редом със сетивната и логическата реалност на пляскането с две ръце, звукът от пляскането с едната е интелектуално непостижима реалност. Светът може да бъде познат само отвъд сетивното и рационално възприятие. Зен, изразен със звуци и думи, вече не е Зен. Човек не може да изрази себе си и същността на битието с думи, неизчерпаемостта на света не може да бъде затворена в границите на словесния знак. Мълчанието е най-действената форма на общуването.
Затова, послушай тишината, най-дълбоката същностна музика на битието. И ти ще чуеш тропота на коня-вихрогон, защото той не докосва земята.
0 Коментара