Още в началото искам да го кажа направо – Георги Бърдаров е голяма работа. Разбрахме го, когато за пръв път четохме разказите му в Интернет. Той е и разказвач, и писател. Както беше казал Захари Карабашлиев – двете положения твърде често не вървят ръка за ръка. Истината е, че да си разказвач е качество, с което се раждаш, а да си писател е работа, в която е много вероятно да станеш добър при достатъчно упорство. Ако не си роден разказвач, е доста съмнително, че ще успееш да станеш такъв впоследствие.
Георги Бърдаров обаче проблем с липсата на това качество няма. Доказа ни го вече няколко пъти – с разказите „За петата ракия или колко е хубав животът” и „Дядо”, които освен безспорните си качества, се оказаха и абсолютен феномен в социалните мрежи. Аз не съм била свидетел на друг случай, когато текст на един непознат на масовите читатели автор, не просто е споделян безброй пъти,
а това се случва отново и отново
толкова дълго време (колко години станаха?).
След успеха на двата разказа, Георги Бърдаров взе участие в първото литературно риалити шоу в България – „Ръкописът”. И не само взе участие, ами взе и че го спечели. И ето – няколко месеца по-късно на бял свят излиза романът „Аз още броя дните”.
Тук ще си позволя да вмъкна нещо леко странично.
Бях на 17-18 г. когато се случиха две важни неща, които определиха част от интересите ми впоследствие – гледах „Пред дождот” на Милчо Манчевски за пръв път, другото – чух и се разрових в историята на Адмира и Бошко, или както често ги наричат медиите „Сараевските Ромео и Жулиета”.
Ето това беше моментът, от който започна моят подчертан (според някои – дори нездрав) интерес към войната, конфликтите и всичко, което ги съпътства – най-вече промяната и развитието на междучовешките отношения. От тогава се опитвам да разбера деструктивната част на човешката душа, мисъл и действие. Някои казват, че отношенията по време на война са „животински”, но това не е вярно. Човекът е единственият вид на тази планета, който може да бъде притежател на такъв
всепомитащ ламтеж за власт, такава тежка алчност –
нещата, които стоят в основата на всяка една война. И истината е, че колкото повече напредва цивилизацията, този ламтеж става все по-силен. Затова няма какво да се заблуждаваме – войните, насилието са нещата, които ще ни съпътстват до края на времето, а времето, за разлика от хората, никога не умира. Историята на света е разграфена от реките пролята кръв. Няма нищо по-човешко от войната и ръцете на света никога няма да бъдат чисти. Мирът е по-скоро изключение, не е правило и това винаги ще бъде така. Няма нищо по-човешко от войната. От друга страна – дори в състояние на привиден мир, ние постоянно водим войни – вътре и извън нас. Така че – войните най-вероятно ще продължат точно вечност и един ден, макар всички иначе да мечтаем за мир.
Ако се върнете към двете първопричини за моя интерес към военната тематика, ще разберете защо
фанатично броях дните
до излизането на „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров. Броях ги така, както не си спомням да съм ги броила преди излизането на друга книга. Сграбчих я в момента, в който я донесоха в книжарницата. Прочетох я същата нощ.
Романът забива пръст в една от тежките рани на Балканите – войната в Босна и обсадата на Сараево – най-продължителната обсада в новата история на човечеството. По това време над 300 000 души стоят в продължение на 1395 дни напълно откъснати от света – без питейна вода, без постоянно електричество, без прясна храна. Всеки един от тях е потенциална мишена, независимо дали седи вкъщи или е излязъл навън. Снаряди поразяват жилищните блокове, снайперисти държат хората на мушка през цялото време. Повечето от тези 300 000 души дори нямат представа какво се случва и защо се е стигнало до тук. Жертвите са 11 000, децата сред тях – 1600.
„Аз още броя дните” ни разказва за Давор и Айда
(чиито прототипи са именно Адмира и Бошко, „Сараевските Ромео и Жулиета”) – две душички, влюбени и отдадени една на друга още от най-ранна детска възраст, от времето когато не е имало значение семейството ти каква религия изповядва. Винаги заедно – в два съседни панелни блока, в детската градина, в училище, в университета, дори в смъртта. Въпреки че тяхната история е водещата, тя е преплетена с още много парчета живот и смърт – те се преплитат едно с друго, докато пред очите ти не започне да се нарежда пъзелът на една картина, от която вените ти се връзват на възел, а кръвта започва да те боли.
Майсторското перо на Бърдаров си личи в пълния си блясък с амалгамата от витален, богат стил и способността за изграждане на многокомпонентна история, частите на която се допълват и разтварят една в друга, оставяйки тежко чувство за абсолютна безнадежност, отвращение от човешкия вид и самота, сред които все пак проблясват искриците на надеждата, че „няма да е все така”.
„Аз още броя дните” е книга, която те кара да осъзнаеш, че зад цифрите 300 000 или 11 000, или 1600, седят 300 000 или 11 000, или 1600 човешки същества – всяко едно от тях индивидуално, със своите си мисли, със своя си характер, със своите си стремежи и чувства, със своята си кръв и своето си сърце. По болезнен начин разбираш, че войната не е статистика.
Сърцето на войната изпомпва кръвта на хиляди,
милиони индивидуалности – хора, които са имали други планове за себе си, не това да умрат на улицата пред блока си, разкъсани от снаряд. Георги Бърдаров разказва истории без излишна епичност и театралност. Предава човешките взаимоотношения така, че ти можеш да се поставиш лесно на мястото на всеки един от героите – те говорят, мислят и чувстват точно по начина, по който всеки от нас би го направил в конкретната ситуация. Изведнъж осъзнаваш, че във време на война онази разкъсана жена на улицата може да си ти. Детето, което протяга ръчичка, разстреляно докато си гони топката, може да е твоето дете. Твоят любим, майка или сестра може да излязат от вкъщи и никога да не се завърнат.
Грозното лице на войната никога няма да стане красиво, независимо каква е каузата ти, независимо дали се криеш зад думата „Бог”, независимо от красивите думи, в които я обличаш, както и да са те изманипулирали и да са промили мозъка ти, за да започнеш да убиваш. Лицето на войната е ужасяващо. „Аз още броя дните” разкрива именно това лице. Напрежението, което лъха от всеки следващ ред те пронизва все повече и повече,
усещаш как една гъста и лепкава тежест
се разлива в душата ти, а в главата не престава да дълбае въпросът, който е дълбал в главите на толкова хиляди души в онази момент – „Защо…? Защо? Каква е причината? Какво става?”
Както няма достатъчно убедителен, изчерпателен и задоволителен отговор на въпроса „Защо обичаш?”, така и не може да се даде такъв на въпросите „Защо мразиш?” и „Защо убиваш?”. Човешките емоции и стремежи са устроени по особен начин. Устроени са така, че да обичаш, да мразиш, да твориш добро и да твориш зло, да градиш и да разрушаваш, са неща с един и същ корен, към който просто има различна гледна точка.
Ще ви кажа една тайна – коренът е щастието.
Да, някои хора се чувстват щастливи, реализирани и значими като човешки същества в омразата, в убийството и разрухата. Те гледат корена от обратната страна. Това е.
Докато разгръщах страниците, на няколко пъти ми се случи да правя паралели с други книги или филми. Пикасото – художникът, намерил смъртта си, докато рисува (връзката – Джокондата в „9 рота” на Фьодор Бондарчук), бащата, който обяснява на детето си, че положението, в което се намират, е само една игра и те трябва да следват правилата, за да я спечелят (връзката – „Животът е прекрасен” на Бенини). Сетих се и за Бьол и неговият разказ „Пътниче, когато стигнеш до Спа…” Нямам представа дали тези косвени препратки са умишлени или не, но при всички случаи за мен беше приятна изненада начинът, по който са вплетени в историята. Друга от приятните изненади е, че
в романа звучи музика.
Винаги съм се чудила защо повечето писателите въобще не наблягат на музиката, която се чува около техните герои, въпреки че тя създава една допълнителна дълбочина, атмосфера и плътност. Е, в „Аз още броя дните” песните и техните текстове са така добре подбрани, толкова на място спрямо конкретните моменти, че човек веднага се втурва да си прави компилация, която да слуша докато чете. Дори в момента, докато пиша впечатленията си за книгата, музикалният фон е „Сребърни крила”.
Без да изпада в твърде натуралистични описания, Георги Бърдаров рисува с думи изключително ясна картина на бруталността на войната. Той не само ти показва тъмнината, но и те води до средата на тунела. От там нататък ти сам си представяш картините няколко стъпки напред. Чух вече едно мнение, че кръвта в книгата била прекалено много. Няма как да не си припомня едно интервю със Сам Пекинпа, в което с потрес го питат защо във филма „Дивата орда” има толкова много кръв. Той отговаря, леко озадачен „Ами… ами просто когато те прострелят… тече кръв.”
Та, ако случайно кръвта в „Аз още броя дните” ви се стори множко, си припомнете, че това не е просто книга. Това е книга, писана по действителни събития, които са се случили само на по-малко от 420 км разстояние по въздух от нас. Припомнете си, че тези събития не се случват някъде много назад в миналото, а от тях ни делят едни малко повече от 20 години. Припомнете си и че когато те прострелят, от теб не се изсипват шоколадови бонбони като от пинята.
Няма как да не спомена – финалът на книгата е така шокиращ и неочакван, че аз лично стоях в ступор, повтаряйки си
„Да, бе! Стига! Това не е възможно!”.
Когато стигнете до края на „Аз още броя дните”, ще разберете какво имам предвид.
Мед и кръв. Това означава думата „балкан” от турски. Със своето писане, не само що се отнася до настоящия роман, Георги Бърдаров успява да предаде именно тази дуалистичност на мястото, на което живеем и което е определило характерите ни, вижданията ни, всичките ни позитиви и негативи.
Вчера, 18 май, беше датата, на която са убити Адмира и Бошко. Днес е 19 май, 2016 г. Ти, който четеш тези редове, си седнал пред своя компютър или скролваш надолу чрез своя телефон, погледни часовника. Само преди 23 години, точно в този момент,
телата на Адмира и Бошко все още са лежали на моста Връбаня
над река Миляцка, както и във всеки от часовете през следващите 2 дни. Ако ти стиска – погледни и снимката, заради която този случай въобще става обществено достояние (благодарение на чуждестранните репортери).
Погледни я. Това са телата на една мюсюлманка и на един християнин, но това няма значение – религията им не е изписана върху дрехите и смесената им в обща вада кръв остава червена. Тя е една от онези червени линии в разграфената от войни световна история. Само една от стотици милиони.
Премиерата на „Аз още броя дните” е днес, 19 май, в „Перото“. Датата, на която книгата излезе и тази на нейната премиера със сигурност не са продукт на случайност.
Бъди там. Вземи и прочети книгата. Опознай я и я запомни. Защото незнанието и забравата превръщат миналото просто в кървави прашинки, отнесени от вятъра. Oт тях няма да научиш нищо, те могат само да те разплачат ако случайно ти влязат в окото.
0 Коментара