„Писма на Омар до бъдещата му съпруга“ (издателство Жанет 45) е новата нестандартна книга на писателката, поетеса и актриса Рене Карабаш. За романа си „Остайница“ (2019 г.) Рене е удостоена с престижната литературна награда „Елиас Канети“, има и две номинации за „Роман на годината“ от Национален Фонд „13 века България“ и Литературни награди „Перото“. Стихосбирката ѝ „Братовчедката на Зорбас“ (2020 г.) също получи две номинации – за Литературни награди „Перото“ и Национална награда за поезия „Иван Николов“. В новата си книга Рене отново ни изненадва с нещо нестандартно и екстравагантно, като ни занимава с човешките търсения на истинската любов в живота. На тази книга е трудно да бъде сложен етикет или да бъде отнесена към конкретен жанр. Това е книга-писмо. Епистоларна поезия в проза. Опит за размиване на границите между любимата и Бога, между любимата и себе си. Книга за зрящите в тъмното.
Георги Казаков за URBN
Защо написа “Писма на Омар до бъдещата му съпруга” под формата на писма? Опит ли е това да се върнем към онова позабравено интимно и лично общуване?
Живеем във времето на бързата култура и бързата любов. Отдавна този начин на живот е изместил вълнението от получаването или изпращането на писмо. Това толкова лично усещане, което те кара да очакваш, да се надяваш… буквално да се докоснеш до думите на любимия човек. Мисля, че сега е най-доброто време да се върнем към тази комуникация. А епистоларната проза действа като тайна врата, която читателят отваря, потапя го в личния живот на друг човек, без четящият да си дава сметка, че всъщност се потапя в своя собствен.
Колко лична за теб е тази книга?
Извънредно лична. Първо това са писма, които започнах да пиша до своята бъдеща любов, която исках да срещна и постепенно те се превърнаха в книга. Второ, илюстрациите в нея са много специални, защото Люба Халева използва парчета от ръкописните чернови на писмата, пощенски марки от личната ми колекция, мои илюстрации на Омар, фрагменти от моя образ и дори от лицето на любовта, която търсих, и в крайна сметка открих. Явно писмата са свършили работа!
Хората започнаха масово да споделят в социалните мрежи части от писмата, още преди да излезе книгата. Кое е това нещо в нея, което кара читателите да се припознават в писмата и да се влюбват в Омар?
Искреното, уязвимо и шеметно търсене на сродната душа е това, в което хората внезапно се припознаха. Омар не се страхува да покаже своята слабост или обсесия. Честен до болка, той буквално се разглабя на части и в тези огледални парчета читателят открива себе си.
Писмата на Омар са адресирани до неговата любима, която той още не е срещнал. Можем ли да срещнем любовта на живота си, преди да сме срещнали първо себе си и да сме се обикнали?
В началото Омар е обсебен от своята бъдеща съпруга, която започва да измисля в главата си, но после се случва нещо много интересно. Докато я търси, той започва малко по малко да намира и да обиква себе си. Дава си сметка, че трябва да се свърже с нея от излишъка на любовта в себе си, не от нейната липса. Имаш дупка в сърцето и търсиш някой да я запълни. Не. Запълни я първо със себе си и тогава намери любимия. Усещането е съвсем различно – усещане за достатъчност и безгранична любов.
В едното от писмата пише “…ти си огледалото, с което мога да поправя всички недостатъци на моята душа на омар. И съм сигурен, че това е целта на всеки човек, когато идва на Земята – да се научи да обича истински. Да открие онази безгранична любов и веднъж завинаги да съвпадне със себе си.” Защо е толкова трудно да съвпаднем със себе си и да срещнем нашата липсваща половина? Омар успява ли да го направи в крайна сметка?
Ние, хората, не спираме да живеем по остарели модели, които вече не ни вършат работа. Търсим любовта извън себе си, с очите и ума си, не със сърцето. Освен това егото обича да се маскира и да се прави на Висшия разум, и това ни пречи да съвпаднем със себе си. А дали Омар успява в крайна сметка да срещне своята бъдеща съпруга, ще разберете когато прочетете книгата.
Какво би искала да се случи с този красив плик с писма оттук нататък?
Искам когато някой изгуби себе си или някоя любов, да отваря и да препрочита книгата. Искам писматa от нея да се късат и да се подаряват на любими същества. Искам книгата да живее с хората, да диша и да напомня, че романтичната любов не е отживелица.
0 Коментара