Случайно или не, новото издание на „Романът на Яворов” излиза тъкмо на 8 март, Международния ден на жената – с корица, решена в пурпурночервено и черно. Факт е, че трите големи любови на поета са от женски род – едната носи смъртоносно нежното име Лора, другата разлютява страстите и до ден-днешен, защото се казва Македония. Третата му муза е Поезията и в нея днес се оглеждат не две, а множество хубави очи…
Документално-мемоарното четиво в два тома се превръща в събитие за широката читателска публика още с първото си издание през 1960-1965 г. Не заради сензационния си характер, а заради деликатния баланс на респект и близост, с които Михаил Кремен пише за Яворов и Лора, подреждайки къс по къс мозайката на техния живот. Поантата на този живот е трагична, а трагедията е двойна, защото след като Лора се застрелва на 29 ноември 1913 година, Яворов прави опит да се самоубие, но изстрелът само пронизва слепоочието и той ослепява. Тъмата се оказва оглушителна, защото е последвана от злостна мълва и хули, от съдебен процес и обвинения в убийство… Развръзката е всеизвестна – на 29 октомври 1914 г. поетът гълта доза отрова и се застрелва. Скръбта и чувството за вина на неговите близки са неописуеми. Малко по-късно вечността си идва на мястото. Но почестите са толкова изстрадани, че няма как да компенсират преживяното. И да изкупят греха на хулителите!
Творчеството на Пейо Крачолов е пропито с драматизъм, породен от нелекия му живот и цял низ от разочарования. Първото измежду тях е решението на баща му да прекрати образованието му в полза на работата в телеграфната служба… В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава лиричния псевдоним Яворов, но поезията не го засища –
душата му го тегли към борбата
за освобождение на Македония.
Жесток удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той отчасти загърбва революционната дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Смъртта на Мина Тодорова го съкрушава, но обвиненията след смъртта на Лора са капката, с която чашата на болката и унижението прелива.
В писмо до Вл. Василев от 1953 г. авторът на „Романът на Яворов” Михаил Кремен обяснява защо неговият Яворов е трябвало да бъде противоречив: „Ти знаеше Яворова между двете самоубийства. И понеже не познаваше добре здравия Яворов, образът ти за него е непълен: този образ няма светлосенки, той е едностранчив, осветен само от една страна. Такъв образ аз не мога да дам в книгата си“. В прекрасния предговор на първи том Милена Кирова разказва за пътя на тази книга, която, още преди да е написана, съпровожда Михаил Кремен в продължение на 30 години – като изповед, амбиция и нравствено задължение. Съзнавайки, че тя ще бъде книгата на живота му, Кремен обмисля заглавието дълго време. Накрая решава: „Ще бъде книга за един действителен живот, който сам по себе си е роман“.
И наистина, тук е налице художествен разказ за реални личности, но и романс, т.е.
история за силни страсти и голяма любов,
а и най-действителната история за любов е малко измислена, нали? Защото истината остава достояние само на онези двама души, които я отнасят със смъртта си… Шест десетилетия след появата на първия том, Милена Кирова предлага нова оптика на модерния прочит, като извежда по-голям брой посоки на идеята за роман(с). Нарича ги романите в „Романът на Яворов“.
Яворов на Кремен не е „глазиран” и застинал в някакво монументално величие. Кремен показва не революционера, а човека Яворов с всичките му вътрешни люшкания и копнения, показва влюбения Пейо – с непонятната за мнозина сложност на неговата психика, с достойнствата и недостатъците на човек от плът и кръв.
Същото се отнася и за портрета на Лора. Бягството й от д-р Иван Дрянков, от съпруг и дете(!), за онова време е неизбежен обществен скандал. „Фриволното” поведение на дъщерята на Петко Каравелов се тълкува не като смело и мотивирано решение на свободомислеща жена, която знае какво върши, а като опърничавост и каприз, като
нечувана дързост на вятърничава съпруга,
разтурила семейството си от жажда за приключения, от фантазьорство, лекомислие и суета. Няма спор, красотата й е броня, която оттласква ударите на много пуритани. Но е имало жени, а и мъже, които са заявявали открито, че ценят волята й за свобода. Те не се възмущават, че изоставя детето си в шестия му месец и побягва в Англия, навярно защото са припознавали в нея бунт срещу еснафщината и „поддържащата роля” на жената в света на мъжете.
В Лондон я приютява едно патриархално семейство, което се отнася към нея като към собствена дъщеря. Впечатленията си Лора описва в писмата си до Петко Тодоров, но и до един „Никой“. Въпросните „Писма до Никого“ Лора изпраща в редакциите на софийски вестници и те се
печатат и четат като художествени произведения,
подписани с различни псевдоними. Малцина знаят, че под тях се крие дъщерята на Екатерина Каравелова. Впрочем в българската легация Лора е честа гостенка. Канят я на приемите и се гордеят с нея пред чужденците – с хубостта й, с нейния чар, с естественото й държане и с умните разговори. Там тя се запознава с легационен аташе Тодор Анастасов, който я привлича със своята безизкуственост. Лора му се доверява и през следобедните разходки му разказва за малкия си син, за натрапчивата намеса на майка си, но и за чувствата си към д-р Дрянков и Петър Нейков. Анастасов умее да слуша и с удоволствие прекарва цялото си свободно време с непокорната красавица. Но слуховете, които плъзват в София, са безпощадни. Истината за отношенията им се чете в едно нейно писмо до Яворов, писано две години по-късно: „Ако и никога не го оставих да ми го каже, Анастасов имаше някаква слабост към мен. В туй време пък в София са разправяли, че той осъмвал с мен“.
По думите на Кремен, няма начин слуховете за лондонските приключения на Лора да не са достигали и до ушите на Яворов, който тогава не я е познавал лично. Тези слухове са се разказвали като куриози не само из висшето общество, но и между хората на изкуството, в писателските и бохемски среди. Нейната хубост обаче, гордата й осанка и широката й култура винаги са служили като преграда: „Лора напълно се отдалечаваше от тях и с тоя превес си остана до края – близка, но неуловима, лесна, но непостижима, проста, но необяснима.” Самолюбието на д-р Дрянков, който по онова време е народен представител от болшинството на властващата Каравелова партия, е дълбоко наранено. Отритнат от Лора, той разчита на тъща си и таи надежда, че
жена му „ще поумнее” и ще се върне при семейството си.
Екатерина Каравелова междувременно не спира да увещава дъщеря си да се прибере, като използва за оръжие детето, възмущението на обществото и „срамното петно върху името на баща й”…
През 1910 година – годината на Халеевата комета – Яворов ще изгуби Мина, преди да я е намерил. Затова пък ще срещне Лора.
Така Поезията отстъпва място на Драмата.
Годината е знаменателна и ще промени посоката на неговото творчество. Ще изложи на показ личния му живот, за да го превърне в устрем към бездна. Но годината е знаменателна и по друга причина: вече назряват катастрофите на България… Когато създава пиесата „В полите на Витоша”, посветена на сияйния, идеализиран образ на Мина, Яворов дори не подозира, че тази негова драма ще го свърже с жената, която ще го повлече към последната, този път истинска трагедия.
Издателство „Колибри” преиздава двата тома на „Романът на Яворов” с покоряващата визия на Кирил Златков и възможност за избор на оформление с твърди корици. Нашето време ще прочете историята по различен начин – страстите са утихнали отдавна, остава само да повярваме в истината. Нищо че и тя понякога отеква като чиста фантазия…
0 Коментара