Не знам как е при вас, но аз лично не мога без книга в чантата – и то не защото съм мазохист, който обича да ходи крив от тежестта, дърпаща едното му рамо надолу (макар че често бивам обвинявана точно в това), а по простата причина, че тя – книгата – ме спасява от губене на време. Ще ви кажа как, въпреки че сигурно вече се досещате:
- Имам среща с любим човек, който закъснява → мога да напредна с четивото си.
- Пристигам пред кабинета на лекаря/козметичката/фризьора, но преди мен трябва да минат още пет човека → идеална възможност да глътна още няколко страници.
- Чакам градския транспорт, возя се в него, попадам в задръстване → далеч по-интересно е да се потопя в историята, отколкото да прегледам за стотен път този ден фийда си във фейсбук (едва ли има нещо кой-знае-колко значимо в него така или иначе).
След като вече уточнихме колко приятно и полезно е да не излизаме без книга, ще ви споделя още нещо: сборниците с разкази са идеални точно за този тип четене на интервали. С някои ми се получава толкова добре връзването на дължината на разказа с времетраенето на пътуването, че се чудя дали и самият автор не е бродил из София с градския транспорт, докато е писал… Сигурно вече се чудите за кого говоря, нали? Няма да ви мъча, а ще ви препоръчам цели три свои (почти) нови открития.
-
„Събрани разкази“, Калин Терзийски
Това е първата книга на Калин, до която се докоснах, и смея да кажа, че тя почти моментално го качи на много висока позиция в личната ми класация за писатели. Този сборник включва в себе си, по негови думи, всичките му сериозни разкази досега – издавани и неиздавани (забавните са в „Разпилени разкази“), но за мен те са много повече от литература. Мога да открия човека във всеки един от тях – даже на моменти имах твърде натрапчивото чувство, че всичко описано се е случило. Но не, „не може, няма как“, шепне ми разумът, „ако някой преживее тези неща, няма как да остане достатъчно нормален, за да ги разкаже“.
Така стигнах до извода, че Калин е луд. В най-добрия смисъл на думата.
-
„Кривата на щастието“, Иво Иванов
Иво Иванов е спортен журналист, който живее в САЩ, но редовно пише за няколко български спортни вестника. „Кривата на щастието“ е опитът най-добрите му статии от последните няколко години да бъдат събрани на едно място за улеснение на онези читатели, които са ненаситни за неговите истории. Повярвайте ми, такива се намират много – и има защо. Но нека първо да обясня защо наричам „Кривата на щастието“ сборник с разкази при положение, че всичко в него е част от действителността – случки, на които Иво е попаднал, понякога случайно, друг път – не. Тези истории звучат като модерен вариант на вълшебните приказки, които четяхме като малки, имат силата да ни разтърсят целите, но и нежността да докоснат точно онези най-фини струни в душата ни, за които рядко се сещаме. Предупреждавам ви, че няма да прочетете книгата на един път – след много от разказите ще имате нужда от почивка, за да балансирате емоциите си и да оставите всички следващи историята мисли да преминат през съзнанието ви, но си струва. Много си струва.
-
„Изведнъж на вратата се чука“, Етгар Керет
Единственият чужд автор в миникласацията не е тук случайно. Титулован „най-известният израелски писател у нас“, Етгар Керет беше напълно непознат за мен, преди да гледам краткото филмче по неговия разказ „Какво носим в джобовете си“, което безвъзвратно ме спечели. Логичната стъпка беше да си купя негова книга и тъй като бюджетът ми не позволи да изкупя целия му щанд в книжарницата, си избрах сборника, който самият той определя като най-близък до своето сърце.
Историите в „Изведнъж на вратата се чука“ са едновременно абсурдни и каращи ме да се питам: „ами ако…?“. Осъзнах, че този въпрос може да е доста ключов, ако си го зададеш в правилния момент. А направо безценен става, когато не го помислиш, а направиш. Пък каквото ще да става. Такъв е и краят на повечето приказки, които ни разказва Керет – внезапен, неочакван и зависещ от нас.
А ти… какво носиш в джобовете си?
0 Коментара