Щом задуха Грео-Леванти

Както и миналата година, вратата на бара пак заяде и Пощальонът трябваше да натисне с рамо трижди намасленото срещу морска влага дърво. Пантите изскърцаха измъчено и той влезе в помещението. Вътре беше толкова сумрачно, колкото и навън. „Поне не вали и не духа този проклет морски вятър, който хората тук наричаха Грео-Леванти. „Като завее онази зла фурия Грео-Леванти, добре е всички кораби да са в пристанищата, а моряците – в баровете“, беше изсъскал през липсващите си зъби предишният барман – мрачен старец с лъскава плешивина и сиви коси, провиснали до раменете. Или беше по-предишният? Пощальонът не помнеше вече колко години разнася чантата с писма и колко пъти беше прекрачвал прага на този окаян бар, кацнал на скала над морето. Табелата „Бар Утеха“ се разклати, щом вратата, засмукана от вятъра, се тресна зад гърба му.

Свистенето на Грео-Леванти затихна. От стар грамофон вътре се носеха изящни трели на клавесин, които не подхождаха на мизерната обстановка – дървени очукани маси и столове, спасени или присвоени от затворените кръчми извън сезона. Пощальонът мерна няколко сенки на посетители – местни рибари, изчакващи над чаши с уиски циклонът да отмине.

„Клавесин? Какво, по дяволите, трябва да е това? – запита се Пощальонът и потърси отговор в клиентите. Те имаха вид на хора, за които музиката бе два вида: бърза и бавна. По слух различаваха единствено ветровете, писъците на чайките и бумтенето на корабния двигател. Пощальонът седна направо на бара и изморено стовари отгоре пълната с писма чанта. Извърна се към бармана, за да поръча любимото си питие и за първи път днес мрачното му лице се проясни. Строгата бръчка между веждите се стопи и острият взор омекна. За миг от смугъл, навъсен тип се преобрази в приятен мъж с умно лице, което при друга професия можеше да подхожда на току-що ръкоположен свещеник или дори адвокат на знатно семейство от френските колонии.

Пред него, с наведена глава над мивката зад бар плота, стоеше момиче на не повече от 20 години с пепеляво руса коса и най-красивото лице, което беше виждал не само тук, но и във всички барове по крайбрежието, а те не бяха малко.

–  Слушам ви – вдигна поглед тя.

Момичето имаше тюркоазено сини очи, които осветиха мрачното помещение и младият мъж разбра, че мястото й, както и на музиката от клавесин, не бяха в тази дупка. И двете идваха отнякъде, където денят започваше с птичи песни преди слънцето да е попило утринната роса от тревата. В това далечно място нямаше сурови ветрове, смразяваща костите влага, скърцане на палуби и ръждясали панти. Нямаше и Пощальони.

Пощальонът си спомни, че беше тук по работа и лицето му отново помръкна. Веждите му се събраха в остър ъгъл и той загуби обаянието, което можеше да има, ако беше с друга професия и на някое друго място, където музиката от клавесин нямаше да учуди никого. Спомни си какво обичаше да пие тук.

–  Едно мохито. С повече ром.

Момичето кимна одобрително и се зае с поръчката.

Вратата отново проскърца болезнено. Никой от посетителите не вдигна глава, всеки – зает със своето уиски, мисли за пропуснат улов и надежди, отнесени надалеч от студения Грео-Леванти. Пощальонът също не се обърна. Знаеше кой влиза, както знаеше и какво ще чуе.

–  Куба Либре за мен! В името на всички измъчени души, намерили покой и свобода!

Още една чанта с писма се стовари на тезгяха. Пощальонът погледна косо към нея – беше по-лека от неговата.

–  Здравей, Вестителю на Неуспелите! – чу поздрава и най-накрая се извърна към новопристигналия.

Всяка година в този ден виждаше това самодоволно изражение, кацнало на лицето на русокос красавец със силна челюст и едри бели зъби, които собственикът им не пропускаше да покаже.

–  Здравей, Вестителю на Успелите – отговори първият Пощальон и вдигна току-що получения коктейл.

Колегата му отклони поглед към бара и наведе заинтригуван глава.

–  Виж ти – провлачи глас той – Имаме нов барман.

Момичето с тюркоазените очи не трепна и се зае с неговия коктейл.

–  Както и да е… – изсумтя новодошлият – работата преди всичко.. Какво имаш за мен, Вестителю на Неуспелите?

Мрачният пощальон се разрови в чантата си и извади купчина писма, пристегната с дебел канап.

 

– Номерирани са. Сто.

– Сто само за крайбрежието? – Вестителят на Успелите изцъка с език. – Всяка година стават все повече. Като добавим и рутинните ми задължения да разнасям писмата на Успелите, едва смогвам. Никой от Централата не разбира, че работата става все повече и повече, нужни са нови Пощальони в тази част на света. Макар че – тук той сниши глас и наведе русата си глава към своя колега – скоро бях на един конгрес на Успелите. Броят на писмата нараства навсякъде.

Загриженото му изражение бързо отлетя, след като пред него се появи чашата с Куба Либре и той весело я надигна за поздрав към всички в бара. Отново никой не помести поглед от своето питие.

–  Чудесен коктейл! – примлясна, след като отпи и по лицето му се разнесе блажено изражение – Чудесна музика! Бах? Или може би Хендел?

Барманката не отговори и продължи да мие чаши с приведена глава. Двамата изпиха питиетата си. Пощальонът на Успелите не спираше да бърбори. След час двамата мъже станаха и застягаха чантите с ясното намерение да потеглят. Момичето се наведе към тях през бара. Те вдигнаха поглед към тюркоазените й очи, които сега светеха по нов начин – настойчиво и твърдо.

–  Младата дама ще желае ли нещо? – любезно попита русият Пощальон.

Момичето плъзна към него един плик. Беше леко смачкан, с отпечатъци от мокрите й пръсти.

– Това е моето писмо. За вас. – прошепна тя. Едва сега и двамата чуха истинския й глас – хриплив и нисък.

Русият Пощальон придоби различно от досегашното си изражение. Челюстта му се стегна, белите зъби изчезнаха и той внезапно заприлича на ченге или данъчен агент.

–  Млада госпожице – започна той с хладен глас – това не е по протокол. Писмата на бъдещите самоубийци се архивират при моя колега – той посочи с пръст първия Пощальон. – Отново по протокол те се завеждат като „Писма на Неуспелите самоубийци“, защото средно 30 процента от желаещите успяват да приключат с живота си. Ако това се случи, веднъж годишно колегата предава писмата на мен. Това правим точно тук от много години вече. После аз имам грижата да разнеса писмата на мъртъвците. Всъщност – повиши леко тон – вие по никакъв начин не трябва да влизате с нас в отношения, свързани със заниманията ни. Но ако желаете да пийнем нещо по-късно, на по-ведро място от това тук, – вторият Пощальон обходи с презрителен поглед помещението – с удоволствие ще ви придружа.

Момичето прехапа устни и посърна. Русокосият й намигна, прехвърли чантата през рамо, махна с ръка за довиждане и излезе в дъжда. Първият Пощальон все още седеше на бара и гледаше втренчено плика с влажните отпечатъци. Изражението му се разведри и той отново заприлича на свещеник или адвокат на знатно семейство от френските колонии. Взе писмото, кимна на момичето и последва колегата си. Навън бурята все още беснееше, вълните мятаха пяна по скалите и се събираха обратно в морето, за да изригнат отново в още по-голям гняв.

Вестителят на Неуспелите Самоубийци застана на скалата над клокочещите води; извади писмото, дори не погледна получателя, скъса плика на малки парченца и ги пусна да се разпилеят в пръските под него. Чу зад себе си гласа на Вестителя на Успелите.

– Нали знаеш, че това не е по протокол? И че тя пак ще опита.

– Така е – обърна се смуглият мъж – Но всеки път ще попада на мен. И аз ще я оставям при Неуспелите.

Русокосият Пощальон присви очи срещу тласъците на вятъра, потупа другия по рамото и каза на сбогуване:

–  След година ще разберем.

Придърпа качулката на дъждобрана над челото си и потегли по стълбите в скалите. Вестителият на Неуспелите самоубийци изчака с лице към небето, мокро от дъжда и морските пръски. После също тръгна надолу. Грео-Леванти блъскаше чантата с недоставените писма на гърба му.