Имам малко време и криввам към градинката срещу новата библиотека, закътана между двете най-стари сгради на университета. Обичам да присядам тук през есента, когато всичките четири пейки са изцяло на мое разположение, а октомврийското слънце е толкова ласкаво.
Жълти листа безшумно се отронват от дърветата, завъртат се бавно във въздуха и кротко полягат върху тревата. А някои достигат дори – в този първи и последен полет – до асфалтовата алея. Наистина приличат на свити човешки длани – любимото клише на набедените поети. Красиви са, а красотата е толкова преходна. Скоро ще бъдат извозени до някое сметище. През зимата снегът ще ги затрупа, а напролет ще са влажна, полуизгнила маса ланска шума. Едно време ги събираха накуп и горяха на място. Не съм убеден кое от двете е по-вредно за природата.
От близкото кафе се задава шумна група студенти и спира на входа на библиотеката. Единият явно разказва нещо интересно, защото колегите му го гледат с очакване. Виждам как се почуква с кокалчетата на пръстите по главата, след което всички прихват.
Зная го този виц. Доцент се възхищава от женските прелести на някаква студентка, професорът безучастно отбелязва, че вече повече от десет години „тези глупости не го вълнуват“, а доцентът радостно възкликва: „А мен, да чукна на глава, само от две!“ Това е анекдот, който асистентите с удоволствие разказват на студентите, като нито едните, нито другите си дават сметка, че не само меракът е до време. Младостта и красотата също са преходни. Рано или късно поетичните клишета стават ланска шума.
Този виц аз го знам от професора, който във втори курс ни водеше „История на БКП“. Голям шегаджия. Често говореше за участието си във Втората световна война, когато българската армия воюва срещу немците. Точно тогава се случил в казармата, бил адютант на някакъв капитан. Много преживели заедно – обичайните фронтови истории. Засекли се с капитана 30 години след края на войната, в „Парка на Свободата“, около езерото Ариана. Разпознал го по изправената стойка, с която метял нападалите от дърветата листа. Решил да не му се обажда, обаче онзи го видял и разпознал. Помнел и трите му имена.
От дума на дума бившият капитан му разказал, че след войната го изхвърлили от армията. Имало донос срещу него – бил казал, че България се опитва да се присламчи към победителите, но руснаците никога няма да ни простят и ще ни задушат в мечата си прегръдка. Взели му апартамента, синът му официално се отказал от него, защото бил като воденичен камък за кариерата му, пенсия не получавал и на стари години се налагало да мете Борисовата градина. Да не ровим из ланската шума, махнал с ръка нашият преподавател и на свой ред споделил, че вече е доцент, при което онзи възкликнал: „Абе много хора пострадаха от тази власт!“
Професорът се беше пенсионирал малко преди събитията от 10-и ноември. Преди няколко години разбрах от мой състудент и негов съсед, че децата му – син и дъщеря – били пратени да учат в чужбина още по времето, когато на нас ни се обясняваше за „гнилия капитализъм“ и как при онази система „човек за човека е звяр“, а не – както е при нас – брат. Останали там и никога повече не се върнали в България – нито за празници, нито на море. Не дошли дори за погребението на майка им, която починала без да види нито един от четиримата си внука. След нейната смърт Професорът се чалнал – започнал да живее като клошар. Събирал у дома си всякакви боклуци: хартии и картони; празни кенчета и бутилки; ръждиви печки и бойлери; черни чували, пълни с гниеща шума.
Направо било страшно да влезеш във входа, камо ли да живееш около това бунище. Как ли не се опитвали комшиите да се справят с този проблем, но удряли на камък. Три от семействата продали апартаментите си на безценица, само и само да се махнат от този ужас. Останалите наели адвокат и се опитали да се позоват на Закона за етажната собственост. Обаче греда – собственик на 62% от коментираната етажна собственост се оказал Професорът. „Много хора пострадаха и от тази власт“ – опитах се да се пошегувам, но бившият ми състудент не ме разбра.
Шума. Всичко на този свят рано или късно става шума – казвам си, докато наблюдавам как прииждат хигиенистки с метли и лопати. Повечето са възрастни и с висше образование. Разделят се на две групи и подкарват листата от двата края на стотина метровия асфалтов път. Срещата на Елба ще се случи точно под носа ми.
За кончината на Професора разбрах преди седмица от разлепените на входа на университета (директно върху лъскавите реклами за „Интегрална йога“) некролози – един „служебен“ и един от „опечалените роднини“, под които бяха изредени 8 имена, само две от които български. Вероятно наследниците му са пристигнали вкупом – явно и на бунището можеш да откриеш нещо ценно. Същия ден в кафето чух двама колеги да коментират, че е кощунство „да се лепят жалейки за мръсници, чиито имена са лъснали в списъка с доносниците“.
Като си тръгвах видях, че некролозите бяха съдрани. Вечерта се разрових из ланшната шума в нета. Още докато служил в армията, бъдещият Професор правел доноси (под оперативното име „Професора“?!) за царските офицери, по-късно за състудентите си, а като преподавател – за колегите. Снет от отчет малко след пенсионирането му.
Жените са успели да съберат листата на огромен куп, когато шефката им – вечно кисела бивша красавица – се появява с черни найлонови чували. Лопатите не вършат работа и започват да ги пълнят с ръце. Изправям се да си ходя, когато единственото младо момиче сред тях възкликва:
– Какво щеше да е, ако това тук не бяха листа, а долари?!
Всички застиват. В главите им явно бушуват мисли, кипват стаени желания. Израженията на лицата им видимо се променят. Едни стават замислени, други – замечтани. Има дори няколко тревожни. Образование за внуците; обиколка на света с круизен кораб; дълго отлагана скъпа операция на член от семейството…
И тогава шефката изсумтява: „Ако беха долари немаше да се мъчиме само ние!“
0 Коментара