Силата на емпатите в един все по-агресивен свят

Случвало ли ти се е, като видиш как някое дете пада и си одира коляното, да го почувстваш физически? Или пък да си с приятел, който е притеснен и разстроен, и на теб да ти призлее? Усещаш ли, че има определени хора, които ти изтощават силите? Напрягаш ли се, когато си сред голяма тълпа? Усещаш ли, когато някой те лъже? Отговарял ли си c „да“, когато всяка клетка в тялото ти е крещяла „не!“?

А казвали ли са ти, че си „прекалено чувствителен“, „прекалено емоционален“, „слаб“ или че „задълбаваш прекалено“? Питали ли са те:

„Защо не си като другите?“.

Ако отговорът ти на тези въпроси е „да“, то и ти като мен и много други хора, с които говоря всеки ден, вероятно си емпат – силно чувствителен човек, който усеща и попива мислите,

емоциите и енергията на другите.

Емпатите гледат по уникален начин на света – ние възприемаме нещата по-дълбоко. Имаме силно развита интуиция. Предполагаме, че всички виждат света като нас, но всъщност при повечето хора не е така и затова се чувстваме странни и различни. Границите между нас и другите често не са достатъчно ясни. Наказват ни, тормозят ни и така ни карат да се чувстваме с по-ниско качество и да се срамуваме. Казват ни, че трябва да бъдем „по-дебелокожи“, „по-силни“, а ако си мъж, вероятно си чувал: „Мъжете се държат“ и

„Момчетата/мъжете не плачат“.

Критиката и неодобрението ни нараняват по-силно, отколкото нараняват другите. За да се предпазим от болката и да се впишем сред останалите, често се превръщаме в това, което мислим, че другите искат да бъдем. Като резултат обаче може да станем чужди играчки или дори изтривалки (и двете са само временни фази и не ви определят). И понеже ни е страх да не ни се смеят, да не ни тормозят, да не ни отхвърлят, ние крием своите дарби и така крием истинската си същност, докато стигнем до състояние, в което вече самите ние не знаем кои сме.

Вярвам, че всяко наше решение, всеки наш избор или ни води крачка напред – към това да изразим и приемем своята най-съкровена същност, или ни връща крачка назад – към това да изгубим безвъзвратно себе си, да станем малки и незначителни, което в крайна сметка е

пътят към разболяване.

Израснах в култура, където се ценеше, че не създавам проблеми, че съм незабележима, че хората ме харесват. Смалявах се все повече и повече, докато накрая станах направо невидима и винаги изпитвах нужда да се извинявам – извинявах се дори за собственото си съществуване. Много от емпатите, с които говоря, се чувстват по същия начин. Ние живеем в свят, в който се цени, че сме неконфликтни личности, угаждащи на другите. Много е разочароващо да не можеш нито да изразиш себе си, нито да говориш за несправедливостите и проблемите около нас.

А нашата планета се нуждае от лечение.

Светът ни е застрашен. Ако всеки ден гледате или четете новини, ако следите социалните медии, е нормално да изпитвате страх, че може би сме на ръба на собственото си изчезване. Достатъчно е да се видят темите в медиите – стрелби, убийства, политически войни, както и начинът, по който хората се разкъсват едни други и говорят едни за други. Хората стават все по-гневни. Ние сме под огромен стрес. Не можем да водим разговор, без той да стане политически. Докато пиша това, се борим с пандемията COVID-19. Интернет ни е от несъмнена полза, но той също така уголемява всичко, което се случва около нас. Сякаш за всяка една катастрофа където и да е на планетата се съобщава в реално време, 24/7. Няма правила, няма кодове на поведение.

Този свят е потискащ и съкрушителен.

За емпатите днешният свят е минно поле. Често искаме да крещим на властимащите – тези, които поддържат идеята за „оцеляването на най-силните“ и използват всякакви средства, за да стигнат до върха – да спрат да сеят страх и вместо това да разпространяват състрадание. Но самият акт на говорене е в противоречие на това, което сме научени да правим и да бъдем. Говоренето пред публика не само изисква огромна смелост, но и ни открива за явни атаки, с които може да не сме подготвени да се справим. Мисълта да се включим в някой разговор е достатъчна, за да избягаме и да се скрием вдън горите.

И все пак никога не е имало по-добро време от настоящето емпатите да заявят себе си.