Учебна игра, известна във Виенския университет като „Симулацията“, завършва трагично за сириеца Далил Заид. Тя се оказва съдбовна и за участниците в нея: професора по литература Емил Лазар, дъщеря му Кая и студента по архитектура Зоран. Турбуленциите от събитието отзвучават дълго и достигат до различни места по света, засягайки дори хора, които не са били в аудиторията във фаталния ден. В търсене на истината за него, Симулацията се повтаря години по-късно – новото упражнение по творческо писане отвежда присъстващите до разкрития за вината и изкуплението, за призванието в живота и за невъзможната любов…
Това е накратко сюжетът на „Симулацията“, с който Паулина Георгиева, която познавате от разказите й в сп.„Жената днес“, дебютира като автор на роман, зареден с голям потенциал и с космополитен дух. Това е многопластова история, разказана увлекателно и с въображение, която провокира както ума, така и сърцето, и държи в напрежение до самия финал. Първият роман на Паулина Георгиева има характера на психологическа драма и носи свежия въздух на съвременен европейски роман. Издава го „Книгомания“, редактор е Силвия Недкова.
Паулина Георгиева изследва в своите текстове невидимите страни на човешката душа и ситуациите, които преобръщат живота. Историите й винаги изненадват читателя с неочакван край. Тя е носител на Голямата награда на V националeн литературен конкурс „Атанас Липчев“ (2019), на Специалната награда „Кутия с неизпратени писма“ от напреварата, организирана от Клуба на дейците на културата „Нов Живец“ в Атина (2019) и на приз от националния конкурс за кратък разказ „Тетрадката“ (2019).
Възпитаник на Класическата гимназия и историк с магистратура от Софийския университет, Паулина Георгиева е още сертифициран коуч към Института за интегрална психология и тренер в международната програма за обучения на лидери с помощта на коне HorseDream. Завършила е курс по творческо писане на Фондация „Елизабет Костова“. По професия е корпоративен Ловец на глави.
ОТКЪС
…Мастифите се разлаяха малко след като изпих първото кафе за деня. Тъкмо щях да повикам Наташа да донесе второто и чух грохотния им лай откъм източния вход на имението. „Ще си пия кафето в компания“, помислих си и предстоящото удоволствие затопли дланите ми. Напоследък усещах лек студ, който плъзваше по пръстите на ръцете ми, пощипваше като скреж и после отминаваше. „Вероятно е от възрастта – казвах си – Макар старостта да е непрекъснато пред очите ни, никога не сме подготвени за нея.“ Надявах се посетителят да е Кая Лазар, а не приятели на сина ми, който празнуваше шестгодишнината на своята авиокомпания за VIP чартърни полети „Зонен“.
„Шестицата е символ на баланса и надеждността. Каква по-добра асоциация за авиокомпания от това?“, отбеляза Франк, след като провери в една нумерологична енциклопедия, публикувана от нашето издателство. Oт няколко дни из дома ни щъкат всякакви персони – от кльощави стюардеси до украински наследници на червени капитали. Не са от онези престъпни типове,които съм виждала по летищата – с антураж от бодигардове и малолетни компаньонки. Тези тук приличат на приятели на Франк от университета. Млади мъже с престижно образование, заели високи позиции в корпорциите на бащите си. Винаги бодри, с искрящи бели ризи и съвършено прави ръбове на панталоните, те не спират да говорят по телефоните, като сменят езика с лекотата, с която плъзгат пръсти по дисплея на електронните устройства. Немският ми е роден език. Разбирам отлично английски и френски – макар понякога акцентът да ме обърква. Често дочувам и китайски. Всъщност не съм сигурна дали не е корейски, или японски. Азиатските езици са ми напълно непознати.
Вчера забелязах и един мургав мъж в бяла одежда, който вероятно беше от емирствата. Любезно наведе глава и ми направи път сякаш съм старица. Кимнах и го подминах с вирната брадичка. Сигурно беше по-възрастен от мен. С ъгъла на окото погледнах в едно от кристалните огледала в коридора. Наближавам шейсетте и все още съм в добра форма. Почти не съм ползвала помощ от пластичната хирургия, като изключим един лек лифтинг преди десет години, малко след като срещнах Емил Лазар. Тогава имах нужда да се почувствам млада. Емил беше скандално известен писател. Строен, с побеляла брада и приятна усмивка, която го подмладяваше. Пушеше ръчно свити цигари от лют тютюн, от който очите ми се насълзяваха. Вероятно съм имала вид на доста увлечена с тези постоянно влажни очи. И действително бях. Затова панически изтичах в една престижна клиника за естетична хирургия, където ме увериха, че нямам нужда от сериозна намеса, но ще освежат лицето ми.
След операцията, докато седях на пейка в парка на клиниката и гледах жените с бинтове около лицата да се разхождат бавно наоколо, ми дожаля за всички нас, които след средната възраст наливаме пари в повяхналата си красота. Страдаме, че ни обичат по-малко или че нямаме шанс да ни обичат повече. Като изключим унинието на плътта, аз съм пощадена от физическото остаряване – слаба съм, а ежедневното плуване поддържа тялото ми стегнато. Освен това винаги съм се хранела спартански – за ужас на покойния ми мъж, който беше чревоугодник. Ако на масата пред Ханс Зонен нямаше ястие от дивеч, теле и риба, той не сядаше да вечеря. Тази му слабост го отнесе рано в гроба. Задави се с рибена кост.
Със сина ми Франк, който тогава беше на петнайсет, бяхме на експедиция в Тибетските Хималаи. Съпругът ми се разположил сам на масата. Представям си как е започнал точно с рибата. Беше му любим стартер. Поглъщаше я с чаша шведска водка и едва след това преминаваше към телешкото. Дивечът го оставяше за финал – деликатес към бутилка Бароло (италианско вино от Пиемонт – бел.ред.). Тази вечер не стигнал до него. Останал на първото рибно ястие с кост, забита в хранопровода. Бяха го намерили на пода до прозореца, стиснал в ръка свлечената до него пурпурна завеса. Ханс се опитвал да отвори крилото на прозореца и да поеме дъх. Ако беше надмогнал гордостта си и беше потърсил прислугата, можеше още да е жив. Но мъжът ми беше традиционалист. Нисшата класа никога не трябва да вижда висшата в прояви на слабост – като плач, скандал, изблик на радост или пък задавяне с кост. Докрай остана верен на принципите си.
Разбрах за смъртта му в хотела в Лхаса. Точно потегляхме с водачите към базовия лагер, когато получих вестта за трагичния инцидент.
Онзи ден не се поколебах в решението си да продължа експедицията. Дадох инструкции на мениджъра по връзки с обществеността какво да бъде съобщениео към медиите и служителите в компанията „Зонен“. След завръщането ни щяхме да направим литургия в семейния параклис в тесен кръг роднини и приятели. Разговорът продължи десет минути. Когато излязох навън, Франк жестикулираше радостно. Другите алпинисти го закачаха дали няма да занесе някой от луксозните куфари „Зонен“ на върха. „Ето това е реклама, братлета – смееше се Франк. – Аз, върху куфар „Зонен“, там горе.“ Синът ни беше различен от нас, той можеше да бъде искрен и близък с всички. Не приличаше на баща си, който позволяваше по рамото да го потупа само премиер министър или някой със солидна банкова сметка. Франк не прилича и на мен. Аз също трудно се сближавам.
Съобщих му новината едва когато изкачихме базовия лагер. Помня, че се разплака. Сълзите се превръщаха в малки ледени зърна и се търкулваха по бузите му. Беше нито мъж, нито дете. Можеше все още да плаче. Прегърнах го и през дебелата високопланинска екипировка усетих колко е крехък. Никой не заслужава да остане без баща толкова рано. Дори той да е чревоугодник, женкар и алчен производител на луксозните куфари Зонен.
Не знам дали се справих с възпитанието на Франк след смъртта на Ханс. Продължих да го водя по далечни, непознати места, където можеше да е спонтанен, свободен и смел. Из мръсните улички на Хавана, сред цветните стени на Мароко, по мътносивите заледени магистрали на Новосибирск, а по-късно на експедициите на Весна Дамир Франк получаваше повече радост, отколкото у дома или в лицея, където Ханс го прати, без да ме попита. Не знам дадох ли му достатъчно любов, или по-скоро – показах ли му я достатъчно. Майките не могат да правят всичко за децата си. А и не трябва.
Така и не навлязох в бизнеса с куфари. След смъртта на Ханс продадох изгодно акции на ключовите мениджъри и те ръководеха компанията успешно. Светът мина през икономическа криза, а луксозните продукти продължаваха да се продават. Или броят на богатите нарастваше, или стресът от кризата ги караше да пътуват повече. Като при страха от смъртта. Когато я усетим, че диша наоколо, искаме по много и веднага от всичко: секс, алкохол, силни емоции… Замисляла съм се дали това не беше причината да продължа експедицията в Хималаите. Ханс можеше да падне случайно прострелян по време на лов за диви прасета във Франция или да се удави при подводно гмуркане на Сейшелите. Но не стана така. Този висок, едър и неверен мъж беше покосен от една рибена кост.
В негова чест трябва да призная, че костта не беше от най-простите. Беше от хавайска махи-махи.
0 Коментара