Слепият час

При мен дяволът се появи с най-прелестната си маска – като любов, като полудяване от любов. В първия миг не виждах лицето му, чувах само гласа и зърнах ръката му. С другата явно държеше телефон. Ръката, която видях, описваше размах, от който земята започна да се върти три пъти по-бързо, усетих го по изплъзването ѝ под краката ми. Уговарял се за някакво пътуване, командировка, както се оказа малко по-късно.

Аз стоях в преддверието, вратата към офиса му беше открехната. Гласът му и оня жест на ръката се втечниха и тръгнаха по вените ми като топъл мед. Една част от мен, сепната, но все още разумна, наблюдаваше другата част от мен да лети със смъртоносна скорост към човека зад открехнатата врата. Все още не бях видяла лицето му, но изобщо не беше важно как изглежда. Той вече беше нещото, което пулсираше в корема ми, настръхваше кожата на гърба ми, разтапяше коленете ми. Не беше начало, а край – краят на това, което бях. Всичко, което бях, остана пред онази врата. В този момент разговорът по телефона приключи. Той отвори вратата, влязох нова, чиста, прозирна и бистра. Видях лицето му, дяволът изглеждаше много добре. Ако в този момент можех да мисля, щях да помисля, че има влюбване отпреди пръв поглед.

Сега, двадесет и пет години по-късно, много моменти ми се губят, но този първи миг е татуиран в паметта ми. След това много пъти спорихме дали той ми е предложил да отида на онази командировка с него, или аз съм имала дързостта да поискам. Не че беше важно, още при влизането ми в офиса и на двамата ни стана ясно, че на следващия ден щяхме да отпътуваме към място, на което душите ни вече бяха пристигнали. Тръгнахме, телата не спаха, за да наваксат закъснението.

Той, разбира се, беше женен. Имаше едно дете и за да е още по-сложно, това дете беше със синдром на Даун. Аз живеех сама в апартамента на баба, която ми го беше оставила в наследство, както и клетва „да ми дойде най-после сляпата неделя“. За нея аз още на двайсет и пет бях стара мома, да не говорим за тогавашните ми трийсет. Всички връстници мъже около мен бяха вече женени, били са свободни по времето, когато аз се влюбвах до лудост във филмови и рок звезди. На баба едва ли ѝ е минавало през ума, че когато ми дойде сляпата неделя, може да налетя на женен мъж. В нейната чиста, проста и ясна схема за живота такива неща не се предвиждаха. Но грешите, ако мислите, че за мен халката на пръста му имаше значение. Нищо нямаше значение, нищо. Бяхме две съседни частици от цялото, които бяха разделени при Големия взрив, и сега се намериха с единствено точното прищракване като ключ в ключалка – какво друго можеше да има значение?

Пътуването продължи пет години и два месеца. Не точно онова пътуване, а безбройните ни пътувания един към друг. Живеехме като ненаситни откриватели на нови територии в себе си и в другия, аз никога не спестих нито време, нито усилия, а и той твърдеше същото за себе си. Точно на петата година се случи нещо, след което така повече нямаше как да продължава. Тогава сляпата ми неделя внезапно прогледна и видя, че да продължава по друг начин, то не можеше. Съпругата, детето, Даун, кариерата, премиалните, ските през зимата, гръцките плажове през лятото… Цялата тази навалица беше пред мен в опашката за неговото време и внимание. Видях се толкова накрая, че разбрах защо никога няма да ми дойде редът. Това, което за мен беше целият живот, за него са били малки бягства, кратки отсъствия, тайни компенсации за един случаен брак, колкото и да ме убеждаваше в обратното. Стана точно като в началото в онова преддверие – още преди да разбера какво се случва, вече си бях тръгнала.

Отидох си не само в преносния смисъл, напуснах столицата и отседнах в противоположния край на географската карта. Изчезнах се, както би ми се искало да се шегувам, ако ми беше до шега. Започнах работа в книжарница, поне едно нещо трябваше да ми харесва в новия ми живот, защо да не е работата. Заредуваха се оранжеви лета и върли зими. Едва когато колегата започна да ме закача, че някакъв мъж идвал в книжарницата заради мен, го забелязах. Стеснителен, спретнат човек, очевидно подминат от сляпата неделя. На седмата обиколка в книжарницата сигурно вече знаеше всички заглавия, на осмото посещение ме покани на изложба. Изложба! Това му отиваше, а струва ми се, че вече и на мен. Там се заседях пред картина на перест петел, която ми напомни за баба ми. На другия ден той дойде в книжарницата и ми подари картината, беше я купил. Сега е в общата ни всекидневна. Сигурно съм една от шепата жени в днешно време, на която е предложен брак преди първата целувка. Той беше добър човек и се стараеше да ме разсмива. Колко вида любов има на този свят? Защото и тази топлина беше любов, макар да нямаше нищо общо с онова изгаряне. Изгаряне или изпепеляване – вече не бях сигурна кое от двете беше онова. Нито пък кое предпочитам – жаравата или меката топла пепел. Заредуваха се споделени лета и зими.

Един ден в книжарницата влезе стара позната от предишния ми живот. Носеше ми поздрави и новини. „Нали знаеш, децата с Даун често не живеят много дълго…“, въздъхна. Жена му се преместила да живее при някакъв друг човек, добър човек. „Защото той е приказен, вкусен и всичко останало, но не е добър човек, както ти и доста други жени най-добре знаете, нали си знаеш, че имаше още много като теб…“, пак въздъхна, забивайки ножа докрай. Пращал ми поздрави, щял да ми се обади. „Кажи му, че си ме видяла и съм ти казала да му кажеш, че не си ме видяла.“ И се върнах вкъщи, където ме чакаше моят добър човек. Деца нямахме. Не беше възможно след оня късен, мъчително обсъждан, съсипителен аборт, който отвори очите на сляпата неделя, но затвори всичко у мен.

Летуване, зимуване. Вадех новите книги от кашоните и се втренчих. Едно заглавие привлече погледа ми. „Не беше тук и си отиде“. Застинах! В този миг знаех какво ще направя. „Не беше тук и си отиде“ – разкази. Знаех и как ще го направя. „Не беше тук и си отиде“ – разкази от Георги Томов. Исках да го направя. За миг знаех какво, как и исках да го направя. Още тогава, докато държах книгата, избрах град по средата на пътя. По-късно се спрях и на хотел.

Телефонът му беше същият като преди 25 години. Бях много кратка. „На Димитровден отиди в град К. В хотела до гарата ще има стая, запазена за теб. Ще нагласиш алармата на будилника за 3 часа през нощта. В 3 часа и една минута аз ще ти се обадя. Ще бъда в същия хотел в друга стая. Когато се обадя, ще ти кажа номера на моята стая и ти можеш да дойдеш при мен. Ако искаш. Аз ще бъда там.“ И затворих, преди да е започнало голямото и безсмислено обясняване.

Бях забравила кое е най-хубавото. Очакването. Всичко останало в любовта може да е банално. Само очакването никога не е. Не бях сигурна, че ще дойде. Не бях сигурна как живее, с кого живее, заради какво живее, Господи, та аз не бях сигурна дори дали е жив. Краят на лятото се проточи лениво и дълго. Броях дните, часовете. Дойде Димитровден. Дойде влакът. Дойде нощта. Дойде три часът. Дойде три часът и една минута. Набрах телефона му и казах: „Три, нула, две“. Това беше старият начин да си съобщаваме номера на стая в хотел, просто три цифри. Дали помнеше? Трябваше да помни. Нещо някъде се блъскаше – сърцето ми. Отидох до вратата, чух стъпки в коридора, той беше дошъл, той помнеше. Отворих вратата, той беше там и понечи да каже нещо. Сложих пръсти на устните му, недей.

В стаята беше тъмно. Прегърнах го и сложих глава на гърдите му, чух сърцебиенето, което върти земята. Все още вярвах, че ако това туптене спре, вселената ще замръзне. Отново усетих онова чувство от първата среща – той се втечни и заплува по всички мои вени до най-малките капилярчета. Пулсираше във върха на пръстите ми. Тялото ми се изпълваше с топла сладост. Само той, винаги той. Устните ни сами се намериха и аз се разширих до размерите на галактика. Летях със зашеметяваща скорост, за да срещна единствените устни, създадени за извивката на моите. Бяхме две съседни парчета от всемирния пъзел, чудо беше, че сме се познали сред хаоса. Ти, който си разтурил пъзела и си разпилял частиците му, който и да си, както и да те наричат, благодаря ти за този миг, достатъчен за един живот.

Свалих сакото му, разкопчах ризата, развързах обувките, потупах с ръка леглото. Легнах до него. „Защо…“ – понечи той. Отново сложих пръсти на устните му. Намирахме се на място и във време, в което не съществуваха „защо“ и „защото“. Лежахме в някаква скоба на живота, която нямаше нищо общо с останалите части на уравнението. Ръцете му бяха омагьосващи. Галехме се с връхчетата на пръстите, търсехме старите пътечки, отдъхвахме си на вечните спирки. Тук имаше ли бенка, питаха пръстите му. Можеше ли всичко да се случи по-различно, плачеха моите длани. Не питай, защото не знам, сърдеше се кожата му. Не зная дали повече те обичам, или повече те мразя, стенеше моето сърце и усетих как одраска неговото. Знам, знам, знам, отговаряше пулсът му. Сега вече няма значение, примиряваше се всичко у мен. Ще се видим ли някога отново, питаше неговата длан моето рамо. Не знам, не знам… отговориха всички мои клетки и се разпаднаха под ръката му, за да ги събере след няколко глухи и слепи безумни минути наново пак същата ръка, единствената, която ме обличаше в най-копринената моя кожа. Наистина ли летяхме? – питаха очите ми. Погледът му отговори: Наистина.

В четири часа станах все така без никакви думи, подадох сакото му, ризата, обувките, завързах ги, отворих му вратата, махнах за сбогом, затворих вратата след него.

Стаята, допреди малко с размерите на целия свят, сега беше тясна като джоб. В прозореца висеше жълтъкът на луната. „Защо винаги при пълнолуние“ – бях попитала веднъж. „Защото сме лунатици“ – отговори той. Взех часовника си от нощното шкафче. Върнах малката стрелка с един час назад, както направиха всички в тази нощ заради преминаването към зимното часово време. Часът беше отново три. Все едно не бях звънила по телефона, не бях отворила вратата, не бях свалила сакото му… „Да можехме да върнем времето назад“, пъшкаше той преди двайсет и пет години, когато обсъждахме дали да вляза в оня кабинет, от който излязох бяла, кървяща и току-що убила единственото наше общо нещо. Най-накрая бяхме успели да излъжем времето, да се вмъкнем в процеп и да го измамим. Ето, три часът е. Той не беше тук. И си отиде.

Разказ от новия сборник на Веселина Седларска „Гладни сърца“