За малко повече от седмица след излизането си романът „Ти, подобие мое“ от Радослав Бимбалов се превърна в предпочитан избор на българските читатели.
Книгата отпразнува своята поява сред света с официална премиера, която се проведе на 25 септември 2024 г. Малко след 19:30 ч. на голямата сцена на Регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ отекна кадифеното слово на самия Създател, а тъмнината прегърна феерията от емоции, предизвикана от нестандартната презентация за начало на събитието, в която картини, слово и звук се сляха в едно.
Щом имате право да присъствате на тази премиера, значи все още сте в жизнена категория „А“, съобщи анонимен глас, а самият Радослав Бимбалов се появи на сцената и призна: „Ще ми се тази история да се стори на моето собствено подобие – дъщеря ми – невярна, невъзможна, неслучваема… Ще ми се моето собствено подобие да не познае никога злата страна на хората, все по-малко прикрита зад някакви благоверни гримаси.“
Малко след това към него на сцената се присъединиха две изключителни жени – уважаваната българистка, преводач и преподавател Мари Врина-Николов и журналистката Десислава Стоянова. А тримата се опитаха да намерят отговор как и защо се случи така, че оцеляването започна да минава през липсата на каквато и да е емпатия.
„Антиутопичното в моята книга е промяната, която се е случила в душите на хората – започнали сме да изпитваме все по-малко състрадание по обясними, напълно логични причини. За да оцелеем.
Тази моя измислица звучи притеснително,
неприятно, отблъскващо сигурно. Затова и съм я разположил в сегашното време, за да не я припиша на бъдещето.“, сподели Радослав в отговор на констатацията на Деси, че „Ти, подобие мое“ така реалистично описва процеси, които наблюдаваме и днес – естественият отбор поощрява дебелокожите.
„Вярата да отприщим доброто в нас” – това е Бог според Мари Врина-Николов и допълни, че именно този Създател е открила в книгата на Радослав, която „я е призовала за превод още на третата си страница“.
Като пречистващо преживяване – така определи един от посетителите вечерта, а опашката за автографи се извива дълго след края на разговора.
Плашещо близък, мълчалив и ярък в елегантната си директност, „Ти, подобие мое“ преплита историите на петимата главни персонажи в романа в една обща и драматична история – оплетена заедно с историите на съвременните хора, но и с историите на човеците назад във времето.
В едно плашещо познато общество най-ценното човешко откритие – думите – биват използвани за шумна омраза.
Чуждите страдания
са просто повод за лицемерна или откровено никаква съпричастност. А всяка постъпка може да бъде лесно проследена и вписанa в старателно поддържано досие.
И точно в това общество един почти обикновен учител се оказва на грешното място в грешния момент. А съдбата на петима души се оказва фатално преплетена и разказана през погледа на не кого да е, а самия Създател.
Със своя графитен, плътен стил Радослав Бимбалов рисува смазващ портрет на съвременното общество, поело по пътя на собственото си отрицание. А физическите отклонения в романа обагрят до кървава наситеност метафизичните болки на света ни.
Смел, гъвкав, мащабен в своето послание, „Ти, подобие мое“ е оригинален летопис на човешкия път от първата разказана история до днес. Антиутопичен в рамките си и дълбоко хуманен в своята същност, това е роман, който търси отговори на въпроси отвъд видимото и крепи на страниците си тонове човешко минало, настояще и бъдеще.
Откъс
Bначалото бе парче тежко дърво. Две стари ръце, черни и сухи, го дялкаха цяла седмица. Острието на ножа изстъргваше ненужното, завърташе се умело, за да оформи щръкнали едри уши, обло чело, масивен гръб, къси здрави нозе и дълъг, навирен хобот. Слонът от дърво после бе нашарен с цъфналата стара четка – стана кафяв на едри жълти петна. Оставиха го да съхне навън, на мърлявата етажерка под навеса, насред кокоши пера и жълтеникав прах от близката пустиня. Бе част от запуснатия двор дни и нощи, години наред, но един ден някой реши да изчегърта птичите изпражнения и да го хвърли под брезента на раздрънкан камион.
В компанията на оцъклени маски, кухи тарамбуки,
черни фигури на голи жени с увиснали гърди и нескопосано издялкани лъвове, слонът от дърво стигна до една претрупана сергия. Бе най-едрото нещо там, стърчеше високо над менажерията от сувенири, хоботът му се надигаше към преминаващите лица. Очи го оглеждаха, носове го подушваха, ръце го хващаха, повдигаха с усилие и завъртаха. Смъкваха му цената на няколко езика, още и още, докато накрая бе наврян в брезентова раница, хвърлена на пода в корема на военен самолет. Слонът от дърво прелетя през хиляди километри облаци и кацна в едно прашно мазе. Поставиха го върху празна бъчва и метнаха връз хобота му мазен парцал.
Остана забравен в тъмното,
а когато навън самолети започнаха да сеят смърт, бъчвата под нозете му подскачаше с всяка паднала бомба. Преминаха няколко десетилетия, забравеният слон от дърво стоеше на тихо в залостеното мазе на опустялата къща, но един ден земята се разтресе като никога преди, погълна къщата и мазето заедно с тъмното, бъчвата и него. Откриха го, когато разкопаваха останките от земетресението. Занесоха го в малък антикварен магазин на павирана уличка, покрита със сняг, и го размениха срещу мизерна банкнота. Слонът от дърво стана част от тъжното общество на вехтории за продан, самият той – инвалид, от единия му крак бе останала само половината, но дългият хобот сочеше все така нагоре, вероятно към мен.
Купиха го след известно време и застана гордо на този лъскав под, където сега лежеше омаломощен. Тежкият дървен слон стоя мирно на поста си до оня миг, когато бе дигнат, за да се удари в череп, да разкъсва кожа и дълбае рани, да троши костици, да смазва стави, докато не стана моравочервен – от кръвта на безжизненото човешко тяло на пода.
Добрият стар слон. Още щом го видях да съхне на онази мърлява етажерка под навеса, знаех,
че ще свърши
работа.
0 Коментара