Това, което ще напиша звучи толкова нереално, че ми се иска да ме подкрепи някой авторитет. В тази област – областта на смъртта, сънищата и подсъзнанието, безспорните авторитети са само двама: Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг. Фройд е твърде рационален, затова избрах Юнг. Още повече, че през 1938 година, той пише първия предговор към „Тибетска книга на мъртвите”.
Смъртта очаква всеки от нас. Повечето хора не искат да умрат и дори не си позволяват да мислят за това. То обаче несъмнено ще се случи. Но освен сигурна, смъртта съвсем не е и безболезнена. Тя не е като да духнеш пламъчето на свещ, а е съпроводена с огромни трудности, болка и мъка. Затова много малко хора са способни да умрат в мир.
„Тибетска книга на мъртвите” е ръководство за подготовка на скоро умрели хора. Ламите им я четат в 40-те дни, в които душата още не е напуснала напълно тялото. „Бардо тьодол” се е появила някъде около 8-ми век и означава освобождаване чрез слушане в преходно състояние. За първи път тя е преведена на английски и издадена на Запад през 1927 година под заглавието „Тибетската книга на мъртвите”, защото там вече е била позната „Египетската книга на мъртвите”.
Според тибетските вярвания след смъртта
душите на хората поемат на дълго пътуване,
изпълнено с изпитания. Мъртвият човек може да постигне своето освобождение като излезе изцяло от цикъла на живота и смъртта, на безкрайните прераждания, желания и мъки. Ако не успее, той може да избира – да се прероди в света на хората, на боговете, на титаните, на демоните и на гладните духове. Главната цел на ритуала по четенето на „Тибетската книга на мъртвите” е те да разберат, че всичко, което преживяват – адските мъки или райското блаженство, са видения, създадени от тяхното собствено съзнание.
„Величието на „Бардо тьодол” се изразява в разкриването на мъртвите на последната и висша истина, че дори боговете са сияние и светлина на собствената им душа. Този, който дава даденостите живее в самите нас. Животинската природа на човека се съпротивлява, когато я карат да го възприеме като създател на собствените му дадености. Да виждам как нещо ми се случва е много по-непосредствено, очебийно, впечатляващо, а и затова по-убедително, отколкото да наблюдавам как аз сам си го правя. Необходим е огромен поврат, за да се „види” как светът се дава от собствената природа на душата. „Бардо тьодол” е процес, целящ да възстанови загубената
божественост на душата при раждането.
Нито нашата наука, нито нашият разум могат да бъдат в крак с тази идея. Ние знаем отчайващо малко за възможността на индивидуалната психика да продължи да съществува отвъд смъртта. Но разбрах, че сред наследствените психически фактори има един особен клас, който не е ограничен нито до семейството, нито до расата. Това са общите умствени заложби, които трябва да разбираме като форми, според които духът подрежда своите състояния. Тях аз, следвайки Свети Августин, нарекох архитипове. Те показват забележителното сходство на човешката душа във всички времена и във всички страни. Защото архитиповете са доминанти на несъзнаваното.
„Бардо тьодол” учи мъртвите, че светът на духовете и боговете е колективното несъзнавано вътре и извън тях.”, пише Карл Густав Юнг в предговора на „Тибетската книга на мъртвите”.
0 Коментара