Троянските музиканти

Представи си една дама, да речем на около трийсет и две години. Косата ѝ е прегоряла от честото боядисване, но въпреки това дори и в момента цветът е ярък, с оттенък на бистра кръв.

Очите ѝ са черни като на смугла принцеса от Изтока. Или като на болен от диабет човек – забелязала съм, че повишената кръвна захар кара очите да чернеят; все пак не бих заложила главата си, за да защитя това наблюдение. Дамата има налят бюст, може дори да е силиконов, кой знае. Маникюрът ѝ е дълъг и заострен, и оцветен с различни нюанси на синьото; тук-там блести по някое залепено мънисто.

Устните ѝ са скрити зад няколко слоя тъмно червило в лилавата гама. Лесно е да си я представим дори и с черно червило, но това би било по вкуса предимно на последователите на окултизма или на някои почитатели на метъл музиката. Така че засега тя е с тъмно лилаво червило и черна очна линия на клепачите.

Тази дама изпълнява една обществено не съвсем значима роля, но за голяма част от населението функциите ѝ са незаменими. Какво работи тя? Да не би да работи като художник? Или като поет? Това в днешно време са професии без особена полза за благото на обществото, защото в мнозинството си то не им обръща внимание. Не, дамата не е художник, нито поет. Нейната задача е да стои пред лаптопа си в стаята, скрита зад червени завеси. Тази стая е част от къщата в село Чуйпетльово, община Перник – къщата, в която тя е израснала и сега, след смъртта на баба и дядо, вече е почти нейна собственост. Може да прави с нея каквото си иска. И понеже не може да я продаде толкова изгодно, че с парите да си купи апартамент в столичния квартал Изток, дамата е решила да се препитава с онлайн услуги.

Понякога искат от нея да се усмихва, докато разклаща разголените си гърди; друг път я карат да говори мръсотии, облизвайки палаво устните си пред камерата. В края на деня дамата проверява банковата си сметка – нейните заработени хонорари са се натрупали в прилична купчинка от редове с преводи.

А сега да си представим една друга жена. Тя също е на около трийсет – трийсет и две години, но не позволява да я наричат „дама“, защото или звучи старомодно – особено ако е изречено от устата на възрастен сваляч – или я набеждава в позорни дейности и занаяти. Тази млада жена всъщност е зряла и много веща в нещата от живота – знае какво да прави с разгонено куче, какъв сироп да дава на сина си, когато пак се разкашля, в каква по обем кутийка да сложи тристате грама шунка на клиента в супера, в който работи, как да защитава новите си колежки и как да се брани от старите, от кой сайт да си поръча най-удобните маратонки, какви съставки да забърка, за да си направи домашна маска за сгъстяване на косата, как да почисти петна от червено вино. Изобщо тя знае всичко, без дори да е минавала покрай университет, освен по време на онази екскурзия до София в гимназията. Като повечето троянци тя живо се вълнува от настъпването на зимата и от повишаването на нивото на реката, от откриването на новия мост и от измислянето на името му – Неоткрития, Донкиния, Боковия или нещо друго, от базара на открито по време на Фестивала на сливата и от стотици други, все важни неща.

Ясно е като стърженето на корема на овчар насред пусто поле по обед, че място за сравнение между двете жени няма. И е хубаво да се опитаме да не се изпълваме с презрение към една от двете. Ето – да вземем за пример нашия добър познайник Наско Стрялката – кръчмарския музикант. Той би правил любов и с двете. Може би не едновременно, защото село Чуйпетльово и Троян отстоят на доста голямо разстояние помежду си, но все пак не би отхвърлил с лека ръка възможността да опита от сластта на палавата дама, която притежава завиден опит в еротична насока, и зрялата сладост на жената, която познава живота от прагматичната му страна.

Такива слухове се носят за него из града и нерядко му се налага – горкият! – да се защитава от нападките и интригите на ревнивите съпрузи в околността. Обаче в някои от случаите, в които изнервените мъжаги погват Наско Стрялката, мъчейки се да го притиснат до стената, той е напълно невинен. И чист като изкъпано бебе, на което не му остава нищо друго, освен да се усмихне, така че мама да се просълзи от щастие. Това, разбира се, не изключва факта, че в младостта си Стрялката е буен пияница и женкар и ако днес го попиташ дали това е вярно, той ще се усмихне доверчиво и ще разкаже някоя история, почти винаги доказваща, че допускането има основание.

В живота на всеки от нас може да настъпи обрат – събитие, което да промени ритъма на дните и вкуса на минутите. В този ред на мисли, не е никак учудващо, че в един определен момент Наско Стрялката захвърля рок музиката, зарязва естрадните оркестри, изоставя бас китарата, а барабаните вече започват да звучат другояче. Не го съдим затова, че насочва таланта си към народната музика, макар и за някои от нас да остава необяснимо желанието от световните хитове да минеш на „овчата музика“, която се свири в душните битови ресторанти. Не го съдим, защото народната музика има своето очарование, своята сила и значение за българщината – все още в добрия смисъл на понятието.

И ето че отново сме на сватба. Голямата зала на ресторанта е претъпкана с гости. Осветлението е пищно – полилеи с десетки малки крушки хвърлят ярка светлина из пространството. В дъното до вратата са разположени барабаните, зад които стои Стрялката. При други обстоятелства той би ударил палките като за последно, прескачайки касата, така че да се приземи на подиума отпред – с артистичност, но все пак прикривайки някой пиянски гаф. Или би скочил до тавана, където да се хване за полилея и оттам да се озове – с цялата светеща техника в ръце – насред дансинга, пред очите на смаяните сватбари. Сега обаче е друго; той изпълнява хора и ръченици, а бабите се пръскат по шевовете от кеф. И не само бабите. Жени, мъже и деца – всичко живо подскача в ритъма и се весели като за последно.

Един лъскав поглед мами Наско и го кара все натам да гледа – към онези играещи очи на кумата, която седи на своя стол с ръка на облегалката и лъстиво се усмихва. Тя от кои е – от опитните в съблазняването или от вещите в нещата от живота? Както вече уточнихме, това за Стрялката няма никакво значение. Тя е хубава, що-годе млада, навярно е чистичка, че може и да е умна даже. Кожата на голите ѝ ръце изглежда нежна и тъй като е много бледа, сигурно не се е пържила на плажа без защитно олио и не е прала детски дрешки с белина.

„Тези крака може би биха стоели много красиво върху раменете ми“, мисли си той, а тя се приближава към барабаните с плавна походка.

Неусетно кумата, все така блестейки с пламъчето в погледа си, подава малко сгънато листче на Наско Стрялката. Въпреки че не разбира какво се иска от него, той го взима и го закача в колана на светлите си дънки. Тя му намига и се обръща назад, към мястото си сред останалите гости на сватбеното празненство.

Стрялката обявява кратка пауза и става, запътвайки се към тоалетната. Страшно му се пикае и предпочита първо да „пусне една вода“ и чак след това да прочете съдържанието на листчето. Какво ли му е написала тази галена лисица? Дали е оставила телефонен номер, или направо адрес?

Обаче на излизане от тоалетната един едър профил препречва пътя му и впива зловещия си поглед в невинното лице на Наско. Мъжът навива ръкавите си бавно и за да се изтежкари още повече, плюе на земята.

– Кажи, бе, тулуп. Какво искаш от жена ми?! – боботи дебелият.

– А? Моля? – пита Стрялката, без да се сеща нито за коя жена става дума, нито да е искал нещо от някого.

– Знам, че нещо въртите… Листчета си разменяте. Ще те смачкам, ей! – и ревнивецът изревава последното като мечка.

После хваща музиканта за яката и се опитва да го вдигне над земята.

– Чакай бе, човек! – защитава се Наско. – Не я познавам жената, не я знам коя е.

– Ще ти обясня аз коя е.

– А бе човек, какво се пениш толкова! – оправдава се барабанистът и понечва да извади листчето от дънките си.

– Боклук! – хърка в лицето му съпругът на кумата. – Забранявам ти да гледаш жена ми!

– Ей, виж сега… Като не искаш да гледам жена ти, скрий си я у вас. Какво се обаждаш като на даул дирната пръчка?! Виж какво пише на листчето – и той разгръща хартийката. – Пише: „Ако обичате, поздравете втората братовчедка на младоженеца с песента „Гергано, мари пиле шарено“. Благодаря!“ – и Стрялката нервно навира листчето под носа на дебелия.

После се отскубва от неговата хватка и мърморейки си нещо от сорта на „Ти го тупнеш един път отзад, той се обади три пъти отпред…“, се отдалечава от конфликтната територия.

Едно игриво пламъче все още святка към него. Так-так-так.