Цигара време

Момичето от първия ред неизменно закъсняваше. Сряда сутрин, точно в седем часа и седем минути, тя се появяваше на вратата, кимваше и сядаше на най-близката банка. Втренчваше в мен сините си очи, а аз продължавах лекцията си, крачейки напред-назад по подиума. Седем крачки в едната посока, обръщане, седем крачки в другата.

Винаги има „момиче от първия ред“, което се държи, в един или друг смисъл, предизвикателно. С годините човек привиква и започва да гледа на този „феномен“ откъм веселата му страна, но точно тази госпожичка наистина прекаляваше – задаваше провокативни въпроси в края на лекциите, често без директна връзка с темата. Самонадеяна пикла. Бях чувал колегите й да говорят за нея като за „страхотна мацка“, дали пък точно това не я провокираше? Словесните битки са ми слабост, но в неравните сблъсъци, каквито по принцип са споровете между преподавател и студент, винаги се пазя да не навлизам в тресавището на иронията. И в случая смекчавах тона до лека насмешка, но тя не бе дорасла да осъзнае и оцени старанието ми да я предпазя от собствената й самонадеяна некомпетентност. Амбицирано, „момичето от първия ред” прекрачваше границата на академичното приличие с мазохистично настървение. Веднъж опита да ме въвлече в политическа полемика, използвайки крайни класификации за хора от висшите етажи на властта. „Защо считате, че трябва да изказвам мнение по нелитературни казуси?“ „Защото писателите трябва да откликват на наболелите проблеми на обществото.“ „Не съм писател.“ „Но преподавате и възпитавате бъдещите учители и писатели.“ „Добър аргумент, браво“ – похвалих я и побързах да сменя темата.

Младите хора не са наясно със сложните взаимовръзки в обществото, но пък аз винаги съм поддържал – доколкото съществува – наивната им вяра в някакво имагинерно „добро“. Уви, конформистите са все по-голямата част от студентската маса, а идеалистите се броят на пръсти.

След онзи, макар и избегнат разговор за политика, тя продължаваше да е настъпателна, но вече избягваше злободневните теми. Затова не очаквах, че ще се захапем заради Евангелието на Матей, когато по някакъв повод заявих, че нито източникът е достатъчно достоверен, нито различните му преводи и тълкувания се припокриват дотолкова, та да ги считаме за меродавни.

– Ще ви задам простичък въпрос – каза с леден тон моят редовен опонент, – вярвате ли в историческото съществуване на личността Исус?

– Кой Исус, колежке, онзи ли Исус, син на Йешуа бен Пандира, убит с камъни и повесен на едно дърво още преди Христовото Събитие, или онази личност, която Евангелието на Матей, Евангелието на Лука, пък и другите Евангелия наричат „Исус“?

Момичето от първия ред мълчеше.

– Важно ми е да знам – говорех напълно спокойно – за кой Исус иде реч, тъй като винаги съм съблюдавал максимата „За умрелите – или добро, или лошо“.

Тогава тя стана и напусна аудиторията, без дори да подскаже, че е разбрала каламбура. С облекчение си помислих, че повече няма да я видя, но следващата сряда момичето се появи с обичайното закъснение и всичко продължи постарому. Помислих си да й предложа бартер – отлична оценка срещу неприсъствие, – но не вярвах да приеме, пък и умирах от любопитство да разбера защо винаги закъснява точно седем минути?

Този въпрос продължаваше да не ми дава мира. Сещах се за „11 минути“ на Куелю, „Деветнайсет минути“ на Джоди Пико и „23 минути в Ада“ на Бил Уис. Бях гледал „88 минути“ с Ал Пачино, „15 минути“ с Робърт де Ниро, знаех за немския „4 минути“. Какво можеш да свършиш за седем минути? Да свариш рохко яйце и да го изядеш с филийка препечен ръжен хляб; да се обръснеш; да си измиеш зъбите; да подбереш чорапи, риза и вратовръзка за деня. В моя случай – да стигна пеша до университета, ако не вали… И други неща можеш да свършиш за седем минути, но потърпевшите едва ли ще са във възторг. Голям дерт ми беше това нейно закъснение.

Момичето от първия ред не се появи на изпита заедно с колегите си, дойде в кабинета ми по-късно същия ден и смотолеви някакво извинение. Дадох й най-трудните въпроси, но тя беше отлично подготвена и приключихме бързо. Нанесох оценката и й пожелах успешна сесия.

– Благодаря ви, че ме търпяхте цял семестър.

– Е, нищо лошо не се е случило – засмях се. – Все пак присъствахте на всичките ми лекции, което е комплимент за повечето преподаватели.

Седнахме на кафе в двора на университета, забравили за това как си бяхме пилили взаимно нервите.

– Имате поздрави от мъжа ми. Бил е ваш дипломант преди няколко години.

Не предполагах, че е обвързана, а обикновено се досещам коя от студентките е и коя не е – разликата в държането им е ясно детерминирана. Каза ми името на съпруга си – помнех го, – симпатично и умно момче, но стеснително. Живеели в нова кооперация в центъра на града, самостоятелен апартамент над мезонета на свекъра и свекървата, мъжът й вземал добри пари в издателството, в което го бях препоръчал навремето.

– Той ви е много признателен, за всичко.

– Кадърно момче. Не мислех, че днешната младеж държи на такива предразсъдъци като брака…

– Да ви кажа, аз също считам, че прибързахме…

– Е, да – учението първо.

– Не е само това… Семейният живот не ми понася. Пълна скука. Няма тръпка.

– Е, вие какво очаквахте – вечни пеперуди в стомаха? Вярно, че е малко сиво, но след време ще свикнете и ще ви хареса.

– Ще свикна, да… Точно с това не мога да се примиря, с любов по инерция. А при вас как е?

– Аз нямам тези проблеми.

– Сам ли живеете?

– Да. Винаги съм живял сам, като изключим кратък период преди години. А вие защо се омъжихте, след като бракът не ви понася?

– Не зная, не ми се оставаше у дома. Майка и баба са разведени и се страхуваха да не остана стара мома. А за тях вариантът „съжителство на семейни начала“ е непростим грях и углавно престъпление.

– Вие лично страхувахте ли се?! – учудих се.

– Не… Но те направо ме бяха подлудили.

***

Виждахме се по веднъж седмично в едно от кафенетата около университета. Капучино, кроасан, смях и разговор на ръба на приличието. Тя настояваше тези срещи да са в сряда сутрин, седем часа, и аз се съгласих, тъй като по принцип ставам рано. Отказвах да обсъждам въпроси, свързани с литературата, тъй като ми беше писнало да обяснявам защо Маркес е велик и да правя прогнози кой български автор ще грабне приза „Роман на годината“. От своя страна, аз имах обица на ухото и избягвах теми, свързани с религия – коментирахме кино, театър и изкуство, а също ежедневни неща като например: длъжна ли е съвременната жена да готви; къде трябва да минава границата в отношенията между снаха и свекърва; кое е по-важно – кариерата или децата. За мен въпросите от живота винаги са били по-интересни от – да речем – защо Умберто Еко е кръстил Ампаро бразилското момиче, в което е влюбен младият Казобон?

Един ден се заговорихме за любовта и аз с насмешка отхвърлих позоваването на Шекспир, Маргарет Мичъл, Джейн Остин или Джули Гаруд, заявявайки, че всичко това са глупости. Казах й, че държа да чуя мнението на едно съвременно младо момиче, мислите и чувствата й извън клишетата и цитатите. „Истинската“, „неповторимата и „единствената“ любов съществувала и задължително трябвало да бъде търсена и отстоявана с цената на всичко – това чух. Смях се от сърце и не й спестих мнението си, че това е най-старото клише на света.

Давам си сметка, че съм бил пристрастен към тези срещи – имах усещането, че двамата с нея се намираме в изолирана капсула, пълна с озон, толкова емоционално приповдигнати и слепи за околните бяхме. В сряда сутрин се будех още на развиделяване и в седем нула нула сядах в барчето с чаша кафе, а тя спазваше традицията – появяваше се след точно седем минути.

Веднъж я попитах седем ли е любимото й число?

– Да, това е моето число. Имам татуирана седмица… на едно тайно място.

– Къде?

– Това никога няма да разбереш! – погледна ме лукаво.

– Така ли? – засмях се и подех закачката. – Не се знае.

– Знае се. Ти си мъж, когото жените безусловно харесват, но – обзалагам се – дори когато мастурбират с мисълта за теб, си те представят по светлосиня риза и едноцветна вратовръзка.

Преподавателите не би трябвало да флиртуват със студентки, но това правило постоянно се нарушава, като обикновено инициативата е от женска страна. Аз самият винаги съм бил против такива отношения, но случаят не касаеше подобен казус, пък и, формално погледнато, ние вече не бяхме учител и ученик.

– А каква точно символика влагаш в седмицата? – пропуснах предишната й реплика покрай ушите си. – Доколкото си спомням, думата „седем” на китайски звучи като „живот“ и „зараждане”.

– А манекенките и световнонеизвестните футболисти твърдят, че Буда е изкачил седем стъпала – засмя се тя, но изведнъж стана сериозна. – Трябва сам да разбереш.

Смених темата и повече не повдигнах въпроса – страшно мразя, когато жените преиграват, правейки се на загадъчни. Но въпросът със символиката на това нейно седем продължи да занимава въображението ми.

Споменах за „сряда сутрин“ пред приятел. Той се въодушеви:

– Всичко е ясно, не разбирам защо се мотаеш? Готина ли е? Абе, как няма да е готина, сигурно всичко й мирише на ново!

– Всъщност нямам никакви намерения, просто ми е приятно общуването.

– Да, бе! Колко пъти сте се виждали?

– Десетина – пресметнах наум – там някъде…

– Чакай сега, десет срещи и „нямам никакви намерения“! Говориш като висш чиновник, хванат с обидно малък подкуп. Кажи, ако ти се пусне, ще я опънеш ли? Щото явно си толкова смотан, че няма да си поискаш сам.

– Не, не, няма такива неща между нас… Няколко пъти съм я целувал по бузата, по-скоро докосване.

– Ще ме спукаш от смях! Само хабиш хубавото работно място, тъпако. Защо аз не бях преподавател?!

Ръководителят на дипломната й работа във Факултета по журналистика беше една титулувана особа, чиято слава на бохем и плейбой шестваше из университета още по времето, когато аз търках банките. Макар повечето от колегите да го считаха за смешник, той явно притежаваше чар, след като около него се въртяха безусловно най-атрактивните студентки. Имаше три дъщери от три брака, когато грабна перлата на нашия випуск. Осигури й бърза телевизионна кариера, преди да я изнуди да му роди две момчета.

– Този е голям досадник! – възкликна моето последно момиче от първия ред, когато го попитах как се държи с нея ръководителят й.

– Натяга ми се, но не е готин като теб. Пък и с тия папагалски вратовръзки… всеки път, като го видя, едвам се сдържам да не прихна.

– Мислиш, че аз съм готин?!

– Много готин при това.

– Нали, нали?! Възползвай се! – подметнах уж на шега.

– Разбирам какво намекваш, но дори да приемем, че сексът е повод за запознанство, то на нас няма да ни свърши работа, тъй като сме изпуснали момента. Прекалено добри приятели сме вече, не мислиш ли?

– Да, но пък не е редно да разочароваме обществените очаквания и да опровергаваме слуховете.

– А, добре ги храним ние, след като редовно ни виждат заедно. Апропо, не е ли вече време да зарежеш това „момиче от първия ред“ и да започнеш да казваш „моята близка приятелка”, когато говориш за мен с трети лица?

Изчервих се. Точно така я бях определил – „типично момиче от първия ред“ – в разговор с дипломния й ръководител. Интересуваше се от мнението ми за нея.

Един ден мъжът на „моята близка приятелка“ се изтърси в кабинета ми. Здрависахме се, радвам се да те видя, как си? Добре бил. Имал работа в университета и решил да се отбие, да изпием по едно кафе и да си поговорим.

– С удоволствие, но в момента… трябва спешно да…

– Няма проблем, то аз също нямам много време.

Излязохме и аз го изпратих до стълбището.

– Миналия семестър жена ми записа вашия курс като избираем, толкова й бях говорил за вас.

– Да, да, как е тя?

– Добре е, праща ви поздрави. Често ви споменава.

Благодарих, сбогувахме се, изчаках го да слезе до долния етаж и се върнах в кабинета си.

***

Близката ми приятелка се дипломира и започна стаж като репортер в една от телевизиите, нейният „досадник“ я бе уредил. Запазихме традицията „сряда сутрин“ и в продължение на няколко месеца се виждахме в уютно кафене в близост до работата й. Отивах навреме, палех цигара и точно гасях фаса в пепелника – тя се появяваше. Една цигара се пуши за седем минути.

За рождения й ден в началото на октомври й подарих интересен ръчен часовник с два циферблата – приличаше на стилизиран бухал. В очите й се появиха сълзи, нещо не беше наред.

– Благодаря ти… но няма да се сърдиш, ако не го нося…

– Не ти ли харесва?

– Страхотен е! Но има поверие, че часовник се подарява само на много близки хора, иначе е на раздяла. Освен това ще трябва да измисля обяснение за появата му за пред мъжа ми, а изобщо не ме бива да лъжа!

– В какви отношения сте с него?

– Хладни. Всеки си ровичка в компа, я си кажем десетина думи на вечер, я не. Преди поне му се ядосвах, а сега ми е все тая.

– Е, това е нов вид свобода, а свободата не е хлад, а прохлада – засмях се малко пресилено. – Нали си спомняш:

Свободата се ражда

в нощта, все едно къде –

в дупка някоя в стена,

през която минават

ледените ветрове.

– Андре Бретон. Във френския оригинал не е „през която“, а „когато“ – гласът й звучеше глухо. – Обичаш да променяш текстовете, забелязах го още по време на лекциите, но тогава не знаех дали е нарочно.

– Не зная френски – въздъхнах, – но си заслужава да го научи човек. Барманче, я налей два френски коняка.

Помълчахме, момчето донесе тумбестите чаши. Тя ме погледна и прошепна:

И през мощта на твоето слово

Живота си започвам аз отново

Родена, за да те позная

И да се назовавам

Свобода…

– Доста фриволен превод на Пол Елюар – засмивам се. -За твое здраве. Честит рожден ден.

– За Свободата!

Изпихме питиетата си на екс. Тя присви очи:

– Правиш ли разлика между „изневяра“ и „връзка“?

– Всяко понятие може да бъде тълкувано в зависимост от конкретиката и конотациите. Коя да е дума, извадена от контекста, е само семиотичен обект, естествен, абстрактен или социален и не се подчинява на теорията за „стриктното обозначаване“, която…

– Чакай, чакай. Винаги усложняваш. Все търсиш закономерности, нива на значение, символики – това е професионално изкривяване.

– Така ли, не е ли нещо, присъщо на жените? – опитах да се измъкна.

– Кажи де, според теб каква е разликата между „изневяра“ и „връзка“?

– Ако говорим за варианта, в който двете думи се отнасят към едно и също деяние, то „връзка“ би го нарекла единствено жената от двойката. Замесеният мъж и всички други мъже на света биха го нарекли „изневяра“. Както и всички други жени.

– Ти изневерявал ли си на онази жена?

– Коя жена?

– Знаеш коя, дето сте били близки.

– Не – излъгах, а тя рязко повдигна вежди.

– А защо се разделихте? Тя ли те остави или ти нея?

– Замина за чужбина и се върна звезда. Нали знаеш – предложение, на което няма как да откажеш. Между другото, е в твоя бранш, но няма да говорим за нея.

– А защо не се оженихте, докато бяхте заедно?

– Виж… обмислял съм, но бих го направил само ако обичам една жена така, че ако след време се появи сериозна заплаха за брака ни и аз си задам въпроса: „Обичам ли новата звезда повече, отколкото навремето обичах съпругата си?“ – отговорът да е категорично „не“.

– Тоест не си я обичал достатъчно?

– Не казвам това.

– А какво казваш?

– Че тогава си мислех, че не я обичам достатъчно. За съжаление, от тогава не съм се влюбвал така.

– Още ли вярваш, че е възможно?

– Всичко е възможно.

– И какво ще направиш, ако това се случи?

– Виж… защо не върнем разговора в по-безопасни води. Какво ще кажеш, каква трябва да е изневярата?

– В смисъл?

– Като логистика, как си я представяш? Предполагам, че трябва да е „уау“, нали? Никакъв почасов хотелски секс, след който бързаш към семейното гнездо и се чудиш дали нямаш издайнически следи по тялото си и бълхи в бельото.

– Трябва да бъде една вълшебна нощ, поне първата…

Протегнах ръка и пръстите ни се докоснаха.

– Да, да, с толкова добро алиби, че участниците да нямат никакви страхове. Защото страховете водят до угризения.

– Не само страховете, стиховете също водят до угризения – тя отново ми се усмихна, но очите й останаха замислени.

„Твърде далеч стигнахме, но вървим ли в една посока?” – запитах се и, за моя голяма изненада, изтърсих:

– Мога да говоря с шефовете на мъжа ти да го вземат на Панаира на книгата във Франкфурт.

Тя ме погледна спокойно, все едно го бе очаквала:

– О, той ще е щастлив. Отговорът ми е да!

– Да кажем, че вече е уредено. Излитат следващия вторник, това означава, че можем да бъдем заедно цели четири дни. Ако го желаеш…

– Ще се видим тук сряда сутрин, както винаги, стига нещо да не се обърка.

– Страхотно, направо от тук ще тръгнем с колата.

– Добре. Стига нещо да не се обърка…

Във вторник вечерта проверих в сайта на аерогара София, самолетът бе излетял по разписание. Легнах си рано.

И се отвори, и видях: Силуети около кръгла маса. „Велзевул“, „Самаел“, „Питон“ – шепот, звучащ все по-близо – „Осмодей“, „Велиал“, „Луцифер“, „Сатана“. „Михаил“, „Анаел“, „Рафаил“ – шепотът се отдалечава, – „Гавраил“, „Касиел“, „Сашиел“, „Самуил“. Всичко е забулено в мъгла с цвят на ледено мляко. „Велзевул“, „Самаел“, „Питон“…

„Трябва да избереш, трябва да вземеш страна…“ – гръмовен глас, отекващ направо в главата ми.

„Михаил“, „Анаел“, „Рафаил“…

На другата сутрин градът бе обвит в мъгла. Точно в седем влязох в кафенето. За моя изненада тя вече ме чакаше. Не видях куфар или пътна чанта. Намигнах на бармана и му подадох двайсетачка – „Както винаги“. Целунах я и се отпуснах до нея на кожения диван. Изглеждаше напрегната. Ръката й трепереше, когато поднасяше цигарата към устните си. Запалих и аз. Върху стъкления плот на масата бе оставен изписан на ръка лист със стихове.

– Може ли? – попитах.

Прочетох ги няколко пъти. Едни от най-емоционалните стихове за любов, които някога съм чел, което не ги правеше добри.

– Твои ли са?

– Да…

Извадих химикалка и след няколко минути й ги върнах с дребни корекции.

– Пипнах ги, просто ритъмът на места куцаше. Виж ги така.

– Само това ли имаш да ми кажеш, че ми куца ритъмът?

– Какво друго?

– Ти… ти… – сините й очи плувнаха в сълзи. Така изглеждаха избледнели.

Загасих цигарата в пепелника и се изправих. Една цигара се пуши за седем минути, достатъчно време да вземеш важно решение.

– Нека оставим нещата така, както са, близка моя приятелко.

– „Близка моя приятелко“ – повтори сухо като ехо. – Надявах се на друго, но явно съм сгрешила. Надценила съм желанието ти за истинска любов. Силните чувства и страстта те плашат до смърт, нали? Остани си със страха и скуката.

– Ха! Какво точно искаш, та ти си семейна, по дяволите.

– Искам да бъда с теб, не разбираш ли? Това може да е единственият ни шанс да бъдем щастливи! Животът си е наш, защо да не го живеем както искаме?!

Зави ми се свят, залитах, докато стигна бара, момчето ме изгледа уплашено и се засуети около кафе машината.

– Задръж рестото.

Усещах очите й вперени в мен. Обърнах се. Стройните й крака бяха обути в черни кецове, жълт чорапогащник и къса пола от мека черна кожа. Жълто еластично боди, широки рамене, вълнуващ бюст и тънка талия. Приличаше на оса. Синеока оса, която търси отговор на въпроса – защо, след като животът си е наш, да не можем да го живеем както искаме?! Добре, но какво исках аз? Аз исках само да се махна. Без скандали, моля!

Прибрах се у дома и разпечатах бутилка уиски. Нямах навика да пия сам, но бях гузен. За пореден път бях давал грешни сигнали и фалшиви надежди на жена, към която не изпитвах очакваните чувства. Случвало се е и преди, но този път момичето бе от поколението, което – колкото и да се опитвах – не успявах да разгадая. Прекалено млада, за да е нейна вината. „По дяволите, така и не разбрах какво се крие в „нейното“ число седем. Седем са дните от седмицата, планетите, нотните знаци, животите на котките – или те бяха девет?“

Уискито не беше лошо.

„Седем е числото на Сътворението, Светите тайнства са седем, както и смъртните грехове, но пиянството не е упоменато.“

Уискито наистина не беше лошо…

Настроената ми за пет и половина биологична аларма не бе сработила – когато отворих очи на другата сутрин, електронният часовник на нощното шкафче показваше 07:07. Стига де!

Довлякох се до хола. Извадих една книга от библиотеката и нова бутилка от барчето – главоболието да ръководиш дипломанти си има и добрите страни. Седнах на дивана и прелистих Стария завет:

Матей, 7:7 „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори.“

Надигнах бутилката и пих направо от стъкленото й гърло, гладко и хладно.

Велзевул, Самаел, Питон, Осмодей, Велиал, Луцифер, Сатана. И Михаил, Анаел, Рафаил, Гавраил, Касиел, Сашиел, Самуил. И пак Велзевул, Самаел…

Събуди ме телефонен звън. Отворих очи. Мрак. Щракнах настолната лампа. Лиснах в гърлото си последната глътка уиски и отнесох празната бутилка в кухнята. Оставих я в мивката и пуснах водата. Пих с шепа направо от чучура. Дисплеят на микровълновата мигаше в червено. С почуда забелязах още няколко празни бутилки по плота. Телефонът не спираше да звъни. Върнах се в хола и вдигнах:

– Велзевул, Касиел, Сашиел… – замърморих.

– Господин Каменов?

– Радвам се да те чуя, как беше във Франкфурт?

– Прибрах се преди час и не я заварих. Оставила е писмо, в което пише, че ме напуска.

– Така ли?

– Вие не знаете ли? Заради онзи клоун, вашия колега.

– А, да… – нямах понятие за какво говори.

– Напуснал е жена си заради нея, а има две деца.

– Така ли?

– Момчета на шест и на пет години. Учуден сте, нали? И аз се изненадах, да ви кажа честно, мислех, че е влюбена във вас. Направила го е още в сряда, на другата сутрин след като заминах. Дори не ми го каза в очите…

– Жените често се увличат, бъркайки авторитета на учителя с други мъжки достойнства. Проекция.

– Не зная, за толкова години не можах да я разбера…

– Виж, не мога да говоря сега. Да се чуем друг път.

– О, простете. Не трябваше да ви занимавам с моите проблеми. Между впрочем, вие откъде знаете, че съм бил на панаир?

– Няма проблем. Дочуване – затворих.

…

Кръвта пулсираше в слепоочията ми.

…

„Животът е един…”

…

Седмина от Ада и седмина от Рая.

…

Какво точно иска да ми каже собственото ми подсъзнание? Че има добро и зло, че трябва да избера страна? По дяволите! Как мога да избера страна, когато масата е кръгла?! Докато пускам замислени търкалца към тавана, решавам това да е последната цигара в живота ми.

***

Коледното тържество в детската градина щеше да е първото обществено събитие в живота на най-малкия ни син. Съпругата ми настояваше да отида сам, щяло пак да й прилошее при толкова хора и в нейното деликатно положение… Но аз се заинатих – в такива моменти за едно дете на четири е важно да присъства цялото му семейство. В края на краищата, оставихме двамата по-големи големи насаме с плейстейшъна, а ние с нея тръгнахме с аванс от поне половин час – бързият ход не ни бе препоръчителен.

Пристигнахме в точно уречения час, поздравихме присъстващите и – заради високия ми ръст – се настанихме на крайни места. Децата вече излизаха на сцената, когато на вратата на залата изникнаха „момичето от първия ред“ и съпругът й – уважавана публична личност, издокаран с невъзможно шарена вратовръзка. С бухналата си коса и огромните сенки под очите напомняше на застаряващ бухал. По инерция погледнах часовника – бяха закъснели точно седем минути.

– Затова ли не искаше да идваш? – сръчках жена си.

– Да – прошепна. – Дръж се естествено.

– Ама защо не си ми казала? Добре че не взехме момчетата… Кое е тяхното?

– Момиченцето с белите кордели.

Сцената бе изпълнена с герои от различни приказки. Синът ни играеше едно от седемте джуджета. „Седемте джуджета, седемте самураи, великолепната седморка, седморката на Блейк…“ Тържеството мина прекрасно, нашият се представи добре, но кукличката с корделите беше звездата на шоуто. На тръгване се засякохме с гордите й родители.

– Здравейте, колега. Как си, скъпа? – бухалът се обърна към моята съпруга, но аз не чух нейния отговор. – Колега, да ви представя… но вие, струва ми се, се познавате?

– Да, преподавал съм на съпругата ви – казах мило, – момичето от първия ред, което обичаше да задава провокативни въпроси.

– Ха-ха-ха, аз пък я наричах „мис фифтийн“, защото винаги ми закъсняваше с петнайсет минути. Помниш ли колегата, скъпа?

– Марин Каменов, ако не греша? – от гласа на младата жена повя досада.

– Матей – поправих я любезно. – Беше ми приятно, колега.

Разделихме се с фалшиви усмивки. „Дъщеря ви е истинско съкровище!” – промърморих. Някой ме ощипа по ръката.

Жена ми приспиваше джуджето, а аз току-що бях прибрал телефоните на двамата юнаци – хванах ги да цъкат „Енгри Бърдс” под завивките. Утре с майка им ще решим как да ги накажем. Опитвам да се държа с тях все едно съм им роден баща, но понякога е истински трудно. Сред безпорядъка от неотсервирани чинии и детски играчки на масата в трапезарията се подмяташе нарочената за последна кутия с цигари на майка им.

Запалвам и излизам на терасата. Самият аз не пуша от години. Дали има татуирана петнайска? Така и не бях разбрал кое е „тайното” място, където е татуирана седмицата. Нито пък истинската символика, която тя влагаше в това число. Седмия ден от седмия месец китайците наричат “Нощта на Седемте“ и е нещо като Вси светии – нощ на злите сили.

Пускам търкалца дим и се наслаждавам на тишината, празнично осветения град и ярките звезди по изцъкленото небе. Какво ли има там, горе? Освен обичайните заподозрени – Анаел, Велзевул, Велиал, Гавраил, Касиел, Луцифер, Михаил, Осмодей, Питон, Рафаил, Самаел, Самуил, Сашиел, Сатана?

Догарящата цигара опарва пръстите ми. Една цигара се пуши за седем минути, достатъчно време да усетиш хлад – обръщам се и влизам в хола. Там – по всичко личи – са препускали табун диви коне.

„Четиримата конници на Апокалипсиса… носещи седемте печата…“

Смачквам фаса в пепелника. Една цигара се пуши за седем минути, достатъчно време да осъзнаеш, че си щастлив.