С романа си „Тунел към изгрева“ (изд. „Библиотека България“), Лъчезар Ангелов ни пренася в един виртуозно нарисуван с думи свят, видян през очите на художник, загубил близките си, но срещнал Мойрите, опитващ се да избяга от себе си и да намери отново смисъла на съществуването в безнадеждни автопортрети или в крилете на албатрос.
Свят, до който се стига през тунела на живота, който често е непрогледно черен, като дъга, изгубила всичките си цветове, защото вече си ги изживял.
Свят, в който идваш и си отиваш с онази необяснима вселенска тъга в очите, защото тъкмо тъгата е най-наситеното чувство и може би най-човешкото.
Свят без хора и без мечти, който те изправя пред непоносими загуби, необясними съвпадения и обрати, за да разбереш в края на тунела, че все пак имаш силата на албатроса, който прекарва живота си в полет над безкрайния океан. И да полетиш.
Откъс
Раждаме се в резултат на любов или на грешка. Никой не ни пита дали го искаме. Най-младата от мойрите вече преде нишката на живота ни.
Тя и сестрите ѝ вече са там и ни чакат за рандеву, което не знаем колко ще продължи. Дъщерите на нощта. Те не са красиви и не ревнуват. Всяка от трите знае, че ѝ принадлежим. Не можем да избягаме от тях.
Най-малката ни посреща в света на хората. Тя знае, че докато сме живи и докато можем, ще преодоляваме трудностите, пред които ни изправя. Не ни притиска. Не иска нищо от нас. Знае, че веднага след раждането си поемаме по пътя, водени от по-голямата ѝ сестра , но това не я натъжава. Доволна е, че ни предава в ръцете ѝ да направлява живота ни, докато сме на този свят. Да ни подкрепя, когато реши. Да ни изправя пред препятствия, когато грешим. Да ни учи да ги преодоляваме.
За нас втората сестра е най-важната от трите Дъщери на нощта. Прекарваме с нея най-дълго време. Трябва да я обичаме. Трябва, да се стараем да я правим щастлива, да ѝ показваме, че сме ѝ верни и да я следваме неотлъчно. Тя ще ни води по равни, но и по стръмни пътища. Тя знае докъде стига силата ни. Знае докога ще можем да следваме съдбата, която ни е отредена.
Тази сестра предчувства мига, в който умората ще ни принуди да отстъпим. Нашата слабост я разочарова. Тогава се чувства предадена. Слабостта ни я кара да се съмнява в правилността на избора си. Страда, че се е поддала на заблудата, че силата ни е достатъчна да преодолеем трудностите по пътя.
Тя е богиня, но е и жена. Държи в ръцете си живота ни и разполага с него, но все пак е жена, която може да се влюбва, да обича, да бъде слаба… Трябва ли богинята да носи вината за слабостта на жената? Слабостта да ни обича. Нас, които е поела от сестра си, за да ни води и направлява през живота ни, да ни срещне със съдбата ни, да ни даде възможност да познаем щастието или да ни лиши от него. И нещастието. И радостта. И мъката.
Някъде по пътя тя ще ни се отдаде. Тя – богинята. Някъде по пътя ние ще я предадем. Хората винаги предават боговете. Предателството е сигналът. Предателството е ръката, която опъва въжето, вързано за езика на камбаната. Тя, втората Дъщеря на нощта, винаги е готова да чуе този сигнал. Сигнал от няма камбана. Богините знаят кога настъпва часът. Рандевуто ни с нея приключва. Тя вече не ни обича. Ние нея, също – предателите винаги са твърде уморени, за да обичат живота си.
Най-голямата Дъщеря на нощта ни очаква. Ножицата е в ръката ѝ. Третото и най-кратко рандеву предстои. Тя е готова да ни вземе. Ние сме готови да ѝ се отдадем. Отдаването при тази среща винаги е взаимно, пълно и необратимо.
0 Коментара