Научих за „Веда Словена” за първи път преди четиридесет години в един евтин хотел в Мадрас. В литературно списание, което бях взел за из път, прочетох статия на фолклориста Кръстьо Куюмджиев и откъси от песните от книгата на Веркович.
Сега ми е смешно, но тогава изпитах някакво мистично вдъхновение: сякаш там, край бреговете на вечната майка Ганг, се бях върнал при началото на времето, славех боговете Вишну, Кришна, Шива и Агни, а по мърлявите стени на мизерната стаичка пробягваха сенките на забравените прадеди.
Когато се върнах в София обаче разбрах, че може би съм станал жертва на загадъчна литературна мистификация. Влюбеният в България и българщината босненски хърватски фолклорист Стефан Веркович решил да издири песните и преданията на помаците и мърваците от Западните Родопи. Той възложил на учителя Иван Гологанов от село Търлис да му ги събере. Дванадесет години даскалът слушал и записвал певците от Татар Пазарджишко и Неврокопско: селата Стрелча, Доспат, Плетена, Рибново, Крушево. Те му пеели как са се появили ралото, сърпа, лодката и писмеността; как по нашите земи са воювали македонските царе Александър и Филип; как е вилняла Троянската война; как е пял тракиецът Орфей; как прадедите ни са се кланяли на боговете на Индия.
„Детето Орпю ималу сфирка (арфата?) на едната ръка, га се родилу. Като засвирилу сите животни, що биле у планината, одиле при негу да слушат сфирка. Орпю се уженил за най-малата керка на Марне Крале (нимфата Евридика?) и я закарал на негова си земля, като напраал много чудисии сас сфирката си”.
Песента за тракийския певец Орфей, в превод на Райко Жинзифов, Веркович представил през 1867 година на Всеруската етнографска изложба в Москва. След това, през 1874 и 1881-ва, издал в Белград и останалите песни, събрани от Гологанов, в двата тома на „Веда Словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянска епоха”.
Песните предизвикали небивала сензация в Русия и цяла Европа, името на Веркович гръмнало из научните среди на континента. Съдържайки спомени и знания за времена, далечни на ислямизацията и християнизацията на българския народ, „Веда Словена” била представена в предговора си като епос, съхранил верски представи и обредни реликти, сочещи славяните за носители на етно култура, по-стара от ведическата.
Затова и книгата била заклеймена от видните български и европейски учени Константин Иречек, Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Марин Дринов и френския славист Луи Леже като фалшификат, изцяло измислен и сътворен от Гологанов. За недоверието способствала и личността на учителя, който знаел перфектно старо и новогръцки, познавал митологията и Омир бил неговият кумир. Предполага се, че той е бил запознат и с теорията на Георги Сава Раковски, че българите са автори на санскритската култура, основа на бялата цивилизация.
Подозренията буквално смазали Веркович. Последните години от живота си той употребил да доказва автентичността на „Веда Словена”. В спомените си Иван Вазов пише, че го е срещал през 1892 година в Западните Родопи, където напразно търсел митичните певци, които бил записвал Гологанов.
„Веда Словена” имала обаче и доста почитатели. В продължаващите и до днес спорове, ревностните й защитници като Кръстьо Куюмджиев, Иван Богданов, Тодор Ризников я утвърждават като „най-прочутата и известна българска книга”, с която можела да се сравнява само „История славянобългарска” на Хилендарския монах.
Един от почитателите на Гологанов, Стефан Стамболов, дори го поканил да остане в София и му предложил пенсия, защото „било все едно дали е записвал песните или сам ги измислял, та нали заради тях целият научен свят на Европа говорел за българската култура.”.
И наистина, „Веда Словена” съдържа 23 809 стиха (в германския епос „Песен за нибелунгите” те са 9776), а Веркович твърдял, че има поне още десет пъти по толкова. Ако наистина даскалът ги е измислил и написал всичките, то ние сме имали епичен поет, равен, ако не и по-велик, от Омир.
0 Коментара