Юбилеят

Гледаше запечатания плик в ръцете си, сякаш не знаеше какво е съдържанието му. Колебанието ѝ я побъркваше.

„Просто го направи!“, тя си повтори тази мантра вече за стотен път сигурно и то само днес. Същото си каза и вчера, и онзи ден, казваше я от мига, в който я връхлетя онази идея и вече почти две години

я държи будна нощем.

Въздъхна и върна плика обратно в чекмеджето на бюрото си. „Егати бъзлата съм, сега да не взема да се откажа точно, преди моменът да настъпи“, промърори и се надигна от стола. Механично събра на спретната купчина папките пред  себе си и ги заключи в шкафа отзад, изгаси компютъра и за последен път огледа кабинета, после  грациозно се плъзна към вратата. Тази убийствена походка бе нейната запазена марка – изправена брадичка, изпънат гръб, немного широки крачки – ооо, колко мъка ѝ костваше, докато я повтаряше отново и отново пред майка си, молейки се онази най-после да остане доволна от усилията, които полага, което се случваше точно никога. През целия си съзнателен живот дъщерята така и не съзря в очите отсреща одобрение, поощрение или състрадание, не –

винаги се сблъскваше с презрение,

разочарование и  най-често – с безразличие.

Излезе на улицата и спря за миг, докато си припомни къде точно бе оставила колата си рано тази сутрин. Или беше вчера? Струваше ѝ се, че не е напускала това място от седмица, което – естесвено – не беше вярно. Но напоследък часовете ѝ се точеха убийствено бавно, трудно се концентрираше в друго, освен в мисълта за това, което се готвеше да извърши и което подготвяше почти втора година.

Беше толкова уморена от всичко –

от работата си, а повече от нея – от семейството си. Мъжът ѝ, вечното мрънкало, че все другите са му виновни за проблемите, с които се сблъсква. Роден със златна, да златна, не сребърна лъжичка в устата, мухльото не бе постигнал сам нищо в живота си и сега, след смъртта на баща му, когато се наложи той да поеме отговорност за семейния бизнес, се напика от страх. След петнайсет години безполезен престой зад бюрото в шикозния си кабинет и с бодра надежда, че татенцето му ще живее вечно, внезапно трябваше да изтрезнее, в буквалния смисъл на думата, и да започне да взема решения. „Нещо, което адски не му се получава“, помисли си тя, спомняйки си с презрение колебанието, в което той изпадаше всеки път, когато трябваше да прави някакви избори – било какво да поръча от менюто в ресторанта или дали да имат деца веднага, или да поизчакат, дотук това бяха

основните му житейски предизвикателства.

„Потъва, бизнесът му бавно потъва, а баща му със сигурност се обръща в гроба“, злорадо си помисли и леко потръпна от отвращение, когато си спомни за похотливите погледи, които откровено ѝ мяташе старият нерез, без да се притеснява от съпругата или сина си. „Такъв беше дъртият мръсник, за никого не му пукаше, дай му да пръска чар и да си чеше егото“. Тя обаче не можеше да отрече способността му да превръща в пари всичко, до което се докоснеше, същински цар Мидас! Богатството му беше огромно и на сина със сигурност щяха да му са нужни години, за да го пропилее, нещо, което, със сигурност щеше да се случи, можеше да се обзаложи. Само че тя нямаше да бъде свидетел на разорението, май това бе единственото, за което съжаляваше, че ще ѝ се наложи да пропусне.

За децата си отдавна беше спряла да мисли, родителите на съпруга ѝ се бяха погрижили да ги отделят от нея още с раждането им, тя не бе достойна да отглежда наследниците на империята им. В началото сърцето ѝ се разкъсваше при всяка среща с близнаците, тя умоляваше мъжа си да се намеси, опитваше да размекне гадната кучка – майка му, напразно. Годините минаваха,

двете ѝ бебета ставаха все по-отчуждени,

и тя накрая се примири. Вече не познаваше тези 13-годишни надути посерковци, които ѝ се цупеха непрекъснато, мятайки презрителни погледи към старата ѝ кола или дрехите, които носеше.

Още в самото начало тя отказа да се къпе в парите на фамилията. С двете си дипломи по психиатрия и клинична психология, и след десет години усърдна работа в градската болница, отвори собствен кабинет. Бизнесът ѝ вече вървеше отлично, дори се налагаше да препраща нови пациенти при свои колеги. И най-важното – беше независима.

Още в самото начало на връзката с бъдещия си съпруг, тя ясно му показа, че въобще не се впечатлява от семейното му богатство. Въпреки, че имаше само една гола титла от своите родители – наследници на две стари, но отдавна западнали и разорени фамилии, винаги настояваше да си поделят сметките в ресторанта или за кино.

Любимият ѝ беше във възторг.

Свикнал да го налазват само златотърсачки, дръпнатото създание срещу него, без да мигне, плати половината сума за една разточително луксозна екскурзия до Европа, за която всъщност той настояваше, а тя се съгласи със свито сърце – вярно, че и на нея ѝ се ходеше, пък и тогава беше толкова влюбена. После обаче трябваше буквално да гладува месеци наред, докато позакърпи финансите си, но преживяването си струваше. Именно на това пътуване той ѝ направи предложение, което бе прието, но с условие да изчакат малко да си стъпи на краката, това бе цената за луксозния им тур из стария континент. Въпреки, че не беше особено близка с родителите си, те поеха част от разходите около церемонията, вярно, че затънаха в заеми, но не можеха да позволят да се покажат като просяци пред безумно богатите си нови роднини.

Сватбата беше помпозна и адски досадна,

застанала до щастливия си съпруг, булката приемаше поздравленията от хора, които виждаше за първи път в живота си, надяваше се и за последен.

О, колко беше щастлива в началото и колко бързо осъзна, че вместо мъж, е получила един мухльо, който го биваше единствено да омайва хората в приказки. Именно тогава записа магистратурата по клинична психология и се закле, че ще направи всичко възможно да е финансово независима.

И ето я днес – петнайсет години по-късно, седи вече почти час в купето на колата си и зяпа невиждащо напред.

„Ще го направя!“, зарече се за кой ли път и завъртя ключа на двигателя.

Разполагаше точно с пет дни, за да изпълни плана,

който замисляше от две години насам. „Ако въобще го сториш“, подигра се на себе си, но вече бе убедена, че няма връщане назад. Първо – цялата ѝ внимателна подготовка щеше да отиде на вятъра и второ, по-важното, беше че повече не искаше да продължава така. Животът ѝ отдавна бе загубил смисъл, изпитваше физическа болка от присъствието на уж най-близките ѝ хора, беше уморена от всичко, трябваше да избяга.

И щеше да го направи само след пет дни, подаръкът, който ще си направи за 40-та си годишнина. Успокои дишането си, после плавно даде газ и подкара колата към вкъщи. Сега мозъкът ѝ запрепуска – имаше толкова още неща да свърши, а оставаше никакво време. Вярно, че не беше спала през последните почти две години, внимателно подготвяйки се за Големия ден. Но все пак оставаха още няколко дребни детайли, които не трябваше да пропуска. И най-важното – да се преструва, че всичко ще е наред, за да не заподозре някой, че е намислила нещо толкова… грандиозно? Няма да е грандиозно, сама се поправи,

ще бъде гадно, ще боли, ще бъде грозно,

ще бъде много повече от всичко, което си бе представяла, но вече бе готова.

И денят настъпи. Неделя, слава богу, всъщност, когато за първи път я връхлетя идеята, тя почти веднага реши, че трябва да го направи в почивен ден, най-добре празник. Провери календара и отбеляза, че нейният юбилей се пада точно в края на уикенда, чудесно. И започна подготовката си, месец след месец, всичко трябваше да е перфектно изпипано.

Днес остана само да приготви вечерята за празника. Не искаше помощници, всичко трябваше да направи сама, включително и тортата. Най-вече тортата, тя щеше да е нейното най-велико кулинарно постижение. И последното, което щеше да приготви в тази кухня.

Сега се загледа в хората около масата – нейните скъпи, най-скъпи същества, нали така – съпругът, двете им деца, вдовстващата кралица – свекървата и нейните родители, пристигнали от мрачната Шотландия специално за рождения ѝ ден. Тя бе настояла да отбележи юбилея си в най-тесен семеен кръг, мъжът ѝ, фукльото, искаше лъскаво парти в салона на най-големия хотел в града, всъщност никой не се зарадва на идеята ѝ за спокойна семейна вечеря в дома им, но какво пък – празникът си беше неин и в крайна сметка се наложи.

„Може да се преструват, но поне не им личи“, помисли си, докато лично разрязваше тортата и с мила усмивка я сервираше в красиви чинийки на гостите си.

Играта на сплотено семейство

явно забавляваше присъстващите, дори двамата малки пръдльовци сякаш бяха забравили, че не са говорили с нея от почти половин година и се надпреварваха да ѝ правят комплименти. Когато всички се нахвърлиха върху парчетата сладиш, тя се обърна и излезе от салона. Внимателно постави върху масичката за ключове в антрето белия плик, който дълго бе съхранявала в кабинета си, а от няколко дни прогаряше дамската ѝ чанта, грабна палтото си и излезе навън. Още от сутринта си бе подготвила багажа и той я чакаше в колата. Не беше автомобилът, който караше обичайно. Този беше почти бракма, купи го преди два дни от забутан сервиз в другия край на града и го паркира на съседна пресечка. Когато го откриеха изоставен на паркинга на летището, никой не трябваше да го свърже с нея.

В ръчната чанта бяха самолетните билети

за една далечна страна в другия край на света, закупени на името, което фигурираше в новите ѝ документи за самоличност. Вярно – излязоха много скъпи, но си заслужаваха парите. Ах, да, парите! Щеше да има достатъчно. През изминалите месеци умело прехвърляше големи суми в офшорната сметка, която си откри още в самото начало, знаеше паролите на мъжа си и така получи неограничен достъп до милионите на империята, която той ръководеше. Когато откриеха липсите, щяха да са много, много изненадани, тя буквално бе обезкървила компанията. Засмя се, когато си припомни и писмото, което остави за сбогом, само две думи: „Майната ви!“. Умираше да види лицата на двете префърцунени кукумявки – майка ѝ и свекървата.

Запали двигателя и пое към аерогарата.

Най-после свободна!

Компанията празнуващи едва ли щеше да забележи скоро отсъствието ѝ около масата, тя си бе свършила работата като идеалната домакиня и се бе оттеглила в кухнята, навярно така щяха да си помислят, ако изобщо се сетеха за нея. През цялата вечер се бе старала да стои незабележима, с изключение на песничката за рождения ден, която се насили да изслуша с усмивка и няколкото непохватни комплименти от синовете им, никой не ѝ обърна внимание. „Това беше добре, така трябва!“, тя весело затананика. По дяволите, започна да вали, а  трябваше да побърза, ако не искаше да изпусне самолета. Включи чистачките и настъпи педала на газта. Изобщо не видя огромния камион, който изскочи от завоя и връхлетя върху нея.

Едва извадиха трупа от размазания автомобил. Лицето ѝ бе обезобразено, установиха самоличността ѝ по документите, които откриха в чантата. Въпреки, че медиите съобщиха името на загиналата, роднини така и не се появиха да приберат тялото.

Разказът е част от книгата на Севда Василева – „Лица от стената“, която съвсем скоро ще е на българския пазар.