Тези дни нехайно подметнах някъде, че цялата световна литература е всъщност непрекъснато съизмерване на човека с боговете и изясняване на отношенията с тях.
Внезапно малко по-късно осъзнах, че на тази мисъл ме е навела книгата на Джон Банвил „Безкрайностите“ – една от онези творби, които след прочитане оставяш да отлежат в главата ти, да се отдалечиш от тях, защото са твърде големи, за да ги обхванеш в близка перспектива.
История на равносметките в една фамилия, събрана в 24 часа и центрирана около несбъдната смърт – това е краткият ми анонс за книгата. Толкова кратък, че не казва почти нищо за нея, освен че прилича на мътна снимка на скелета й.
В затвореното пространство на един провинциален дом, в ограниченото време от едно денонощие се събират вселенски въпроси – за миналото и бъдещето, за величавото и дребнавото, за любовта и безразличието. И около всичко това пърхат богове в обичайните си забавления – месят се в свободния избор на хората, като го обезсмислят напълно, обладават ги и ги изоставят в най-важните моменти.
Вселената, в която Банвил е поставил героите си, не е съвсем тази, която познаваме, макар и по всичко да прилича на нея, с изключение на „дребни“ детайли – Шекспир и Гьоте, например, не са известни изобщо, културният контекст очевидно е възможен и без тях. Хората обаче са същите. Намекът, че не изкуството, каквото го познаваме създава цивилизацията, е едновременно явен и скрит.
Театралната нестабилност на случващото се е закодирана в образа на една от основните героини – красивата Хелън, пряка алюзия за Красивата Елена. Обладана от Зевс, преобразил се за кратко в съпруга й Адам, тя все пак запазва връзката си с реалността много по-здраво от ефирната Петра (Камък), чието съзнание пърха над нещата, в абсолютен противовес със закодираното в името й.
Банвил си е поиграл щедро с всички митологични и библейски текстове – в книгата имената, ситуациите, диалозите, всичко е извадено от кошницата на древните алегории в някакъв патетичен и сатиричен хаос.
Книгата се чете с полуусмивка – едновременно със забавление и удивление. Бързо се сменят гледните точки (основен разказвач все пак е Хермес, бързокракият и бързореч посланик на боговете), разменят се роли и се обръщат парадигми.
Романът започва със смърт и завършва със съживяване – обратно на цялата драматургична скованост на очакванията ни. Адам умира, раздвоява се и заживява отново в образа на Баща и Син, а наоколо пърхат пакостливи, горделиви и небрежни богове.
Изключително литературно преживяване предоставя този роман, напълно в стила на великолепния разказвач Джон Банвил. Удоволствието от него не приключва със затварянето на последната му страница, дори напротив – увеличава се с времето.
0 Коментара