15 въпроса без отговор

Ще започна с оплакване. Не, не се безпокойте, няма да се оплаквам от съпруга си! Ще се оплак­вам от себе си. Как можа да ми хрумне тази идея да направя ин­тервю с Васил Михайлов като негова съпруга, без да си дам сметка с колко трудна задача се нагърбвам.

Стоя, мисля и не мога да опре­деля позицията, от която трябва да му задавам въпросите. Като специалист? Не съм специалистка, макар че 20 години съвмес­тен живот са ме „направили“ и кинокритичка, и театрална критичка. Като дилетант? Че кой в днешно време се признава за ди­летант. Като негова близка? Това май понамирисва на кухня. Като майка на синовете му? Ще задъл­баем в една сфера — възпитанието, която за мен все още оста­ва доста неясна. Като случаен човек? Не бих искала дори да помисля, че съм случаен човек в живота му.

Засега ми е ясно само едно: разговорът ни трябва да бъде и откровен, и дискретен; и развъл­нуван, и дистанциран; и профе­сионален, и по-общ… С една ду­ма — трябва да се намери онзи тон, който да е любопитен за всички — хем сериозен, хем мал­ко шеговит, хем сантиментален, хем мъжки.

Може би все пак ще се спасим със СПОМЕНИТЕ:

1. Спомням си първия път, ка­то те видях на малка сцена във ВИТИЗ. Ти беше второкурсник и имаше изпит по актьорско май­сторство: играеше в откъси от много пиеси, между които „Ал­бена“ от Йовков, „Златната ка­рета“ от Леонов, „Светът е ма­лък“ от Иван Радоев. Бяхме се запознали месец-два пр&ди това. Аз дойдох специално да те гле­дам, предчувствувах, че всичко е много сериозно. А ти тогава се разсърди! Сега се обиждаш, когато не винаги проявявам инте­рес към работата ти. Как мис­лиш, това дава ли ми право да кажа, че си противоречив като ха­рактер?

2. След това, като студент в четвърти курс, ти игра в „Посе­щението на старата дама“ от Дюренмат на сцената на Театъра на Народната армия. Режисьор беше Леон Даниел. Партньори на сцената ти бяха Иван Кондов, Наум Шопов, Любомир Димит­ров… сега те са твои колеги. То­гава аз харесах твоето изпълне­ние толкова, колкото и тяхното, дори малко повече… Ти, учени­кът, студентът, изпитваше голям респект от имената им и, разбира се, гордост, че си заедно с тях на сцената. Дълго ми разказваше как репетират, как е минало вся­ко представление. Тогава почти не можеше да става дума за са­мочувствие… Спомняш ли си кога за първи път усети творческо са­мочувствие и кога то се покри с признанието иа другите — публи­ката, критиката?

3. Не бих искала да отмина и спектакъла ви по мюзикъла „Случка в Уест Сайд“ на сцената на ВИТИЗ. Ах, колко млади бяхте тогава, колко въодушевени; как пеехте, как танцувахте… Ти, ; Жоржета, Мариана, Климбо, Слави, Бистра, Наташа, Илия, Кольо… и, разбира се — Гриша Островски. (Нали тогава той ми даде званието „акулка“, по името на бандата, на която ти, Бернардо, беше главатар!) Къде е сега този ентусиазъм, тази всеотдайност, това доверие към всичко, което ви се предлагаше? Не ти ли се струва, че малко се поизморихте, натежахте, побеляхте, нямате време нито един за друг, нито за другите около вас?

4. После дойдоха трите години разпределение в Хасковския театър. Роли, роли, роли… Шекспир, Молиер, Рачо Стоянов, Щейн… Доссга не си се срещал втори пьт с Шекспир. Иска ли ти се да про­пуснеш тази „среща“? Не е ли тя съдбовна в живота на всеки ак­тьор?

5. Когато ти стана директор на Хасковския театър, беше само на 28 години. Струва ми се, не се поколеба много, когато ти пред­ложиха. Ceга ти предлагат ня­колко подобни поста, ти отказ­ваш. Имаш други амбиции, да, не искаш да губиш ценно време от времето за професионалните си изяви. А може би не смееш да рискуваш?

6. През 1967 година те приеха в състава на Театъра на Народната армия. Втората ти роля на тази сцена, която трябваше да бъде дебютна, бе на Боян в „Боян магесникът“ от Кирил Христов. Тогава за пръв път ти се случи да се готвиш и за премиера, а едновременно с това да снимаш с Гриша Островски телевизион­ния мюзикъл „Човекът от Ла Манча“. Снимките продължаваха до пет-шест часа сутринта. Често пъти отиваше направо в театъра и там лягаше в гримьорната, за да поспиш до репетицията в 9 часа. Още тогава се учудвах на издръжливостта ти, не знаех, че 24-часовият работен ден ще стане твое всекидневие. Как тогава ня­ма да се чувствуваш уморен сега, след 18 години непрекъснат труд? Умората — един голям проблем за теб и за много от твоите ко­леги. И физическа, и психическа, и творческа… Как ще се справиш с нея?

7. И кога успя да изработиш в себе си това умение да се настройваш по няколко пъти в един ден. Сутрин си Карач в „Злат­ният век“, в 9 часа умираш, в 11 снимаш втория си разговор със Симеон, вечер играеш Боздугански в „На гости у министъра“ от Иван Вазов, на другата сутрин озвучаваш последната си завър­шена снимачно роля във „Фалшификаторът от Златният кос“… Остава ли ти време да бъдеш ти, Васил, такъв, какъвто си, със своите преживявания, със своите мечти, със своите желания, със свовте намерения?

8. Но да се върнем към спо­мените… Пътят за утвърждаване, колко труден беше той! Борбата да наложиш възможностите си, да накараш зрителите и крити­ците да те запомнят, да ти по­вярват, да те оценят… Ти направи великолепни роли (не се страху­вам от силния епитет) — полков­ник Огнянов в „Съд на честта“, старшина Васков в „А утрините тук са тихи“, Лопахин във „Виш­нева градина“, Сизве Банзи в „Сизве Банзи е мъртъв“. Крити­ката ги „отбеляза“ ако не с пълно мълчание, то само с дежурно спо­менаване от едно изречение меж­ду дългите редове за пиесата и спектакъла. Смяташ ли, че критиката ти е останала „длъжница“ за тези роли?

9. Не мога да отмина едно свое преживяване, когато за пръв път те гледах в Сизве Банзи, малко преди премиерата. Работата ти над ролята тръгна трудно, ти все беше недоволен: съмняваше се, изказваше опасенията си, съпротивяваше се… Сега ми се струва, че си искал да ме изненадаш. В малкия салон на клуб-театъра имаше малко зрители — спом­ням си Антоанета Войникова, Азарян — режисьора на спекта­къла — и група студенти от ВИТИЗ. В първото си появяване ти беше неузнаваем, удивително комичен. Изпитвах неудобство да се смея с пълно гърло (този пусти страх да не би другите да кажат: „Виж пък тая, как се възхищава на мъжа си!“). Потисках смеха си, а беше невъзможно… и извед­нъж… започнах да плача от смях. Забравих всичко, забравих, че на сцената си ти. Гледах те като чужд, като истински, като нещо невиждано, като чудо. После раз­брах, че съм безвъзвратно изку­шен зрител — липсват ми естес­твени реакции, не мога напълно да се „потапям“ в това, което става на сцената или на екрана. Но думата ми е за друго, за ак­тьорското превъплъщение. Как преодоляваш себе си в тези нови характери, конто трябва да пре­създадеш, в тези нови „животи“, които трябва да изживееш? И успяваш ли винаги да се преодо­лееш?

10. Искам да се поправя — за ролята на Сизве Банзи ти получи първа награда за изпълнение на Прегледа на камерните театри. А това беше признание. После дойде Дантон в „Делото Дантон“. Преди това — в киното — д-р Панов от „Хирурзи“. Само за „Хирурзи“ се появиха толкова критики, някои от които с пълен анализ на ролята ти, колкото не бяха се появявали може би за всичките ти други роли, взети заедно… Мислиш ли, че кинокритиците са по-отзивчиви, по-актив­ни, с по-бързи реакции или просто киното е по-достъпно изкуство?

11. Някъде по времето между старшина Васков и д-р Панов, а може би и малко преди това, за­почнаха семейните ни скандали на тема: не трябва да участвуваш във всичко, за което те канят, трябва да избираш, да се щадиш. Ти имаше винаги готов отговор: „Нашата професия е жестока. Ако спреш да починеш и да на­трупаш сили, влакът те отминава и ти можеш да изпуснеш дори последния вагон.“ Сега ревизира ли това свое становище? А какво ще кажеш за това задължително качество, което трябва да постигне всеки един творец — да може да отказва?

12. Такъв, какъвто те познавам, отдаден на работата си, стриктен и дисциплиниран, често пъти точен до педантизъм, съпротивяващ се на всичко, което е чуждо на натурата ти, на мисленето, на темперамента ти, стремително воюващ за „своите истини“, активно налагащ и „спорните“ си позиции. Как мислиш, отгова­ряш ли на своята собствена представа за добpия партньор и на сце­ната, и в живота?

13. Сега те „връхлетя“ славата. Благодарение на Петко войвода и аз косвено я усетих. Тя наисти­на е като природно явление, нещо като лавина. Няма да потварям това, което всички знаят — хи­лядите нисма на зрители, най-често с обръщение „Войводо“, „Капитане“ или „Мили сине“, стотиците срещи, начина, по който хората те гледат и ти се рад­ват, сякаш виждат живия войво­да. Може би трябва да призная, че ние, твоите близки, плакахме и когато те гледахме на екрана, и над някои oт най-развълнува­ните писма. Зная колко си бла­годарен на хората за топлите им думи, за обичта, за сърдечността. Но ти осъзнаваш, че сега ти предстои трудна борба – има опасност в съзнанието на милионите зрители да си останеш Петко войвода. А актьорът не иска да спира, той иска да бьде иденти­фициран и с други герои. Това е неговата съдба на творец. Каква задача мислиш, че ти е необходима сега, за да „надскочиш“ постигнатото?

14. Случаят с телевизионната поредица „Капитан Петко войвода“ по някакъв своеобразен начин разкри българската душевност, показа, че един народ може да бъде единен и в скърбите си, и във възторзите си, и в пристрастията си. Това не може да бъде забравено, въпреки че някои хора се опитват да дадат други обяснения на този феномен. Ти заложи много на героя си, по­чувствува го близък, свойствен и като мислене, и като темпера­мент, и като поведение. Две го­дини изтощителен труд — не зная дали всички си дават сметка какво струва това взаимопроникване между актьор и персонаж. Твои колеги, които озвучават за­едно с теб сериала, изказваха опасенията си, че няма да издър­жиш, че няма да ти стигнат фи­зическите сили, че си на прага на изтощението…

После, като започна прожек­цията, ти гледаше и нас, и екрана. Искаше да прочетеш в очите ни — харесва ли ни, много ли, така ли е така, както трябва да бъ­де?

Никога няма да забравя твоя поглед, изпълнен с очакване, и не само тогава, а всеки път, когато съм гледала твой спектакъл или гвой филм. Старала съм се да бъда обективна, някога не съм била особено деликатна, друг път навярно жестока. Права ли съм била, че съм ти казвала винаги истината, винаги това, което съм мислила?

15. И накрая стигаме до па­радокса. 3а някои ти си един талантлив актьор, който е доказал своите възможности, за други си „кумир“, нещо изключително, сякаш извън живота. А нали твоето изкуство трябва да носи живот, да ни дарява с надеждата, че всичко все още ни предстои – правото и задължението да се радваме и творим, да скърбим и да се смеем, да се привързваме и да се научим да про­щаваме!?