Разказваме ви за Николай Гяуров – „най-големия бас на нашите дни“, както го нарича световната критика.
Стаята е неголяма, многото предмети дори я правят тясна. В единия ъгъл – детско креватче, на килима долу — забравена играчка. По стените – модернистични картини и до прозореца големият роял – центърът в това жилище и в ежедневието на едно младо семейство. Семейство Гяурови. . .
Часът е осем. Сутрешната чаша кафе е изпита и около рояла отново са и двамата – мъж и жена, певец и пианистка. Започва обикновеният ден на един изключителен артист, на „най-големия бас на нашите дни“, както го нарича италианската критика. Започва един от многото делници в живота на певеца – уморителни трудови делници, които подготвят пищните празници на сцената, триумфа в най-големите оперни театри на света…
ТЪНКИЯТ изострен профил на младата жена се навежда над нотите – сега те носят заглавие „Дон Жуан“, дългите пръсти лягат върху клавишите и миг след това в стаята се разнасят акорди от прочутата опера на Моцарт. Започва репетицията. Безброй „връщания отново“, безброй уточнявания, спорове. Дон Жуан е сложен, многоцветен образ и трябва да се намерят най-точните темброви окраски, най-верният израз за всеки психологически момент от поведението на този герой, познат и от музикалната, и от беле-тристичната литература…
Минути почивка, колкото да се изпуши някоя цигара, и после отново това упорито „чоплене“, анализиране, най-тънко детайли- ране и на музикалния, и на пев-ческия, а на актьорския лик на Дон Жуан. Трите условия, които Ще изградят утрешното единство на Гяуровия герой.
Чудно сътрудничество между двама съпрузи,
което безспорно има свой дял в славата на певеца. Защото в изкачването към върхо¬вете на съвършенството след големите учители в Московската консерватория, след режисьорите и диригентите от прочутите театри певецът винаги е имал край себе ри и една отлична пианистка, един абсолютен слух, който може да „хване“ едва доловимите отклонения, остър и вече опитен поглед, поглед, който не търпи неверния психологически нюанс. В дългата уморителна подготовка Златинка Гяурова съумява да „бъде“ едновременно и оркестър, и няколко партньори от сцената. Да бъде най-близкият човек, който следи внимателно и с много любов всяка стъпка от творческия път на големия певец и артист.
Всъщност този път – път до най-големите висини в изкуството, е много кратък. „Невероятно за един бас“ – се провикват някои критици. Защото от момента, в който Гяуров е стъпил за първи път на оперната сиена, досега са изминали непълни седем години… А етапите са се редували така шеметно бързо,
сякаш са минали на един дъх…
Салонът на ЦДНА. На сцената пее ансамбълът на артилерийската школа. Пореден номер от прегледа на военната художествена самодейност през 1948 година. Малко напред излиза солистът и един могъщ бас изпълва залата с познатата песен на Дунаевски „Капитан – капитан“.
Долу журито изведнъж се раздвижва. Поуморените и вече отегчени музикални дейци се оживяват. „Кой е солистът?“ „Какъв глас!“ „Къде е бил досега?“ И след концерта журито бърза да научи – школникът Николай Гяуров е балканджия от Велинград. Завършил е гимназия/проявявал се успешно като драматичен артист. В казармата ръководи хора и оркестъра, а понякога пее и като солист…
– Но вие трябва непременно да учите – настоява упорито един от журито. – Та вие не знаете какво богатство притежавате… Още сега трябва да отидете в академията… Аз сам ще ви представя…
Проф. Петко Стайнов е първият човек, който подава ръка на младия талант… После идват учителите от нашата академия, преподавателите от Ленинградската и Московската консерватория. Студентът Николай Гяуров завършва с отличие, стажува в Болшой театър, учи в оперната студия на „Вахтангов“.
1955 г. Залата на Софийската народна опера.
Всичко е запълнено до последното място: пее Николай Гяуров, носителят на златния медал от Варшавския младежки фестивал, пее българският бас, носител на Голямата награда на международния конкурс в Париж… Залата диша неспокойно, нетърпеливо… Най- после – на сцената е Дон Базилио. Минути тишина, стотици вперени напред очи… После изведнъж гръм от ръкопляскания – българската публика поздравява за пръв път този могъщ, глас с покоряваща славянска топлота, рядкото драматично обаяние на един нов Дон Базилио.
И отново Париж – 1958 година. Афишите с едри букви съобщават за представлението на „Фауст“. Между участвуващите – едно българско име – Николай Гяуров от Болшой театър… От Болшой театър, защото през изтеклия сезон певецът е бил в началото стажант, а после и редовен артист в операта. Там с помощта на големия режисьор Покровски гой е създал своя Мефистофел. И ето го сега този славянски Мефистофел на парижка сцена. Сега вече суперлативните епитети не са достатъчни и се появява сравнението „един нов Шалявип“…
Зареждат се Лондон, Генуа, Виена, Милано. . . А между отделните градове – умората, неудобствата на продължителните пътувания. Тогава се промъква и носталгията за дома. Понякога се случва Гяуров дълги месеци да бъде далеч от родината си и тогава младото семейство закопнява за тясната си стая, чиито прозорци гледат към Витоша, за шестгодишния си син Владимир, който цял ден пее из къщи партиите на баща си. Певецът закопнява за българската сцена, за българската публика… Защото дори и в най-замайващите си успехи на чужда земя Гяуров не забравя, че е син на своята родина. И неведнаж в името на тази родина е отказвал предложенията на упорити директори, които му предлагат баснословни суми.
Милано 1962 година…
„Скалата“ е обявила премиерата на новата постановка на „Медея“ от Черубини. Ще пее българският бас Николай Гяуров. Всъщност българинът вече е познат на Милано. Още от 1959 година. Познат е неговият Варлаам в „Борис Годунов“ – „българският Борис Годунов“, както го нарекоха тогава италианците, защото главните роли бяха изпълнени от трима българи — Борис Христов, Димитър Узунов и Николай Гяуров… Сега Гяуров е първи бас на „Скалата“. В „Медея“ той ще изпълнява ролята на Креон, Медея ще бъде Мария Калас. Калас, „най-голямата певица днес“, сама е пожелала да пее с Гяуров. До неговите уши вече са достигнали думите й: „…най-после един истински бас“ – и все пак той някак стеснен я слуша в репетициите – „прекрасно“, „удивително“, които в устата на една певица като Мария Калас звучат замайващо…
Пак Милано, „Фауст“ току-що е отшумял на сцената. Гяуров се разгримирва в стаята си… Един едър, доста възрастен вече мъж отваря вратата, застава насред стаята.
– Познавате ли ме? – прозвучава звучен глас.
– Не – обръща се изненадан Гяуров към госта си.
– Танкреди Пазеро – представя се кратко влезлият.
Гяуров скача от стола си… Танкреди Пазеро – големият бас е дошъл лично в гримьорната да го поздрави! И той смутен и безгранично щастлив чува:
– Чудесно! Изумително! Та вие днес сте най-големият бас в света!… Имате изключителен глас с необикновена сила, блясък, красота!
Българинът стиска силно облегалото на стола, нещо напира в гърлото му, ръката му незабележимо трепери… И кой знае защо тъкмо сега той вижда пред себе си една далечна, позабравена вече картина. Вижда едно височко слабичко момче, което трябва нощем да работи в дъскорезницата в Лъджене, за да може да живее, да учи… И за да може да си спести пари за… цигулка… Той трябва сам да изкарва хляба си, защото фашистите са интернирали родителите му, братът е при партизаните в планината… Момчето редовно не си дояжда, от слабост очите му са хлътнали навътре, но… парите за цигулката са почти събрани. Една късна нощ братът се връща ненадейно, събужда малкия и му шепти нещо, което в началото детето не може да разбере… „Нашите гладуват горе в Родопите… храната не стига… Нямаме сега друг изход… Дай ми тия, които си събрал…“ Едва сега момчето разбира – миг-два той се колебае, инстинктивно се дърпа – не е така лесно да се откажеш от мечтата си, но после измъква събраните левчета и ги подава на брат си. „Помогни ни сега – прегръща братът тесните рамене на момчето, – а един ден ние ще ти купим червена цигулка.“ Червена цигулка – колко символично звучат сега тия думи…
Танкреди Пазеро гледа изненадан замъглените очи на младия певец, после, без сам да знае защо, потупва бащински рамото му. . .
Минутите за почивка – колкото да се изпуши една цигара – отдавна са изтекли. Истинско разточителство за Гяуров, който в сгъстената програма на своята подготовка е трябвало да се откаже дори от малките си слабости — моторите, риболовът… Но как да се обхване за минути една творческа биография, която включва само няколко години, десетки имена на градове, събития, разговори, срещи… И толкова много роли – разнообразни по жанр, полюсно противоположни по характер, които говорят за необикновено богата гласова и драматична палитра…
Нотите отново се разгръщат, той отново се изправя край пианото. И репетицията продължава…
0 Коментара