По случай 55 години от създаването на „Щурците“ излиза автобиографичната книга на основателя на групата – Кирил Маричков. „На прага на времето“ е с обем 576 с., излиза с логото на издателство Книгомания и ще се разпространява по книжарниците от 14 април 2023.
Изданието излиза със съдействието и под редакцията на Веселина Паскова. Включва над 100 снимки от личния архив на Маричков, някои от които се публикуват за първи път, както и снимки на всички албуми на „Щурците“, излезли през дългия им творчески път. Оформлението и корицата на „На прага на времето“ са дело на дизайнера Тодор Манолов.
Кирил Маричков е един от легендарните български рок музиканти, композитор и аранжор, основател на една от най-популярните групи – „Щурците“, с която създава и изпява редица обичани песни. С решителност и постоянство в период на пълна цензура по време на социализма той успява да проправи пътя на рок музиката за българската сцена и става вдъхновител на поколения български музиканти. Едва ли има българин, който да няма любима песен на „Щурците“ и да не познава високата, с изправени рамене фигура, опашката и мустака на нейния създател Кирил Маричков.
Автобиографичната книга „На прага на времето“ представя подробно житейския и творчески път на забележителния музикант от детството му до на най-силния период в историята на „Щурците“ – 80-те години на ХХ век. Съдържанието е разпределено в седем части, поместени са спомени на бащата на музиканта, на членове от групата и други негови приятели музиканти.
Обемното издание е подготвяно повече от три години, а за да узрее идеята за написването й отнема още толкова. Нито Кирил Маричков, нито Веселина Паскова си спомнят откога се познават, но за хора, които обичат рок музиката (и не само) и имат общи приятели музиканти, е обичайно да се срещат често. Маричков е словоохотлив и с удоволствие разказва всякакви случки, свързани или с историята, която много обича, или с книгите, или с приятели, или с богатия му жизнен и професионален опит. Никога не му е хрумвало, че може да ги опише в книга. И от дума на дума, от история на история идва предложението на Веселина Паскова, че за самия него, за почитателите му, и всеки който познава или не познава времето на появата на българския рок, спомените в тази книга ще са един много добър подарък.
Музикантът се колебае – през годините е давал безбройни интервюта, в медиите многократно се пише и говори за него и „Щурците“, дали има неизказани неща? Той е изключително прецизен във всичко, с което се захване, и осъзнава, че реализирането на такъв проект е сериозно и отговорно начинание. Приема предложението на Веселина Паскова и издателството и работата започва. Както в началото на музикалната му кариера, така и в писателското поприще нищо не става бързо и лесно. За известно време Ковид пандемията променя и обърква живота на всички. Войната в Украйна пък дълбоко разтърсва Маричков и съзнанието му изцяло е обсебено от нея и превратностите в света, затруднява се да насочи енергията си в подреждане на спомени. Нееднократно подчертава, че в този момент отново Веселина Паскова му помага много в подготвянето на книгата. Непримиримият му дух и устрем да довършва всичко започнато се оказват решаващи за преодоляването на появилите се пречки.
В мемоарите на баща си Кирил Маричков намира изключително увлекателно написани истории и много му се иска да сподели някои от тях в книгата си. Открива и свои бележници, в които стриктно е записвал датите на всеки концерт и с няколко думи най-важното за него – как са свирили музикантите, имало ли е проблем със звука, как е реагирала публиката… Покрай тази „статистика“ съвсем естествено изскачат и историите, започват да се редят една след друга, докато се подредят в „На прага на времето“.
Автобиографичната книга „На прага на времето“ на Кирил Маричков, освен че е разказ за израстването на големия музикант като личност и артист, е една пъстра картина на епоха, когато за да правиш това, което обичаш, се изисква характер и изобретателност. Но не само това. Книгата е история за преклонението и отдадеността към музиката, уважението и обичта към публиката. Неслучайно на всеки юбилей от създаването на „Щурците“ Кирил Маричков, членове на групата и техни приятели се събират, за да празнуват тази обич и уважение. Защото когато си искрен и истински творец, публиката отговаря сърцато. Освен на концертите тази взаимност и благодарност е изразена и в хилядите писма, които Кирил Маричков получава през годините. В автобиографията си той публикува само едно:
„Знайте, че винаги, винаги, когато чуем ваша песен, сърцата ни тупкат с неудържима радост, дори и в най-тъжните минути. Ние харесваме и слушаме „Бийтълс“, „Рейнбоу“, „Куийн“, „Пинк Флойд“ и много други, но те са някъде там, далеч. Тях никога не сме ги виждали да се усмихват, не разбираме добре за какво пеят. Единствените, които можем да почувстваме истински близки, сте вие. Благодарим ви. Тошко, Делян, Искра, Юлето, Пацо, Пешо, Стоян, Бени, Стефан, Юри, Киро“
Премиерата на „На прага на времето“ ще се състои през май 2023. Преди това Кирил Маричков ще участва в концерта „Фондацията празнува 10 години около света“ на 26 април в зала 1 на НДК. В събитието ще участват Кирил Маричков, Дони, Иван Лечев, Славчо Николов, Венко Поромански и специалните гости Любо Киров, Момчил, Константин Цеков, Валди Тотев и Наско от Б.Т.Р.
Откъси:
Първото, което направих след завръщането си от Норвегия, бе да отида за няколко дни в Осоица. Беше една неделя в средата на май и всички бяха там – майка ми, баща ми и малкият Кирчо, който скоро щеше да навърши десет години. Не се бях отделял за толкова дълго време от семейството си и копнеех да ги видя и прегърна колкото се може по-скоро. Оставих багажа в празния и дълго непроветряван апартамент и отидох да си взема колата. Изобщо не искаше да запали. Акумулаторът беше паднал и го занесох вкъщи да се зарежда. Привечер татко се върна от Осоица, но мама и Шошко бяха останали. Дълго си говорихме за Норвегия, а поантата беше, че това е една много хубава страна с прекрасни хора, но там за нищо на света не бих отишъл да живея. На другата сутрин, вече със зареден акумулатор, поех към Осоица.
Няколко години по-рано нашите бяха купили една стара, започнала да се руши къща в Осоица, на 30 км от София. Построена е през XIX век, но макар и порутена, още ѝ личеше, че едно време е била хубава къща. На два етажа, с голям и доста запазен дървен чардак и асма с хубаво сладко грозде. Долният етаж е от камък и е напълно запазен, а горният е със стени от плет, слама и глина – според старите български традиции. Майка ми обеща да реставрира къщата точно каквато е била, но преди това тя трябваше да бъде ремонтирана. Стените от плет и глина се рушаха и на тяхно място бяха иззидани тухлени от знаменития майстор Христо от Трън. Подмениха се някои дървени греди, оправихме и покрива, като лично аз наредих керемидите. Чак тогава мама се захвана с реставрацията. Покрай работата си в Киноцентъра, а и защото беше пристрастна към архитектурата на Българското възраждане, тя се справи с реставрирането и след около година имахме една чудесна българска възрожденска къща.
В Осоица ме посрещнаха ухилените физиономии на две любими същества – баба и внуче. Бабата нямаше нищо общо с баба, а внучето беше пораснало забележимо през тези пет месеца. Прегърнах и двамата. Мечтаех за този момент, толкова ми липсваха! Изпитвах едновременно щастие и мъка, особено за това момче. През лятото мама го взимаше със себе си в Осоица, а по време на моите безкрайни турнета живееше в горния апартамент при родителите ми. На практика те го отгледаха.
Влязохме през високата дървена порта в двора и най-после осъзнах, че вече съм си у дома. Стативът на мама стоеше поставен в средата на двора. Тя рисуваше светлозелената трева и цъфналите в бяло и розово ябълкови дръвчета, Шошко майстореше с парчета дърво и големи пирони някакви военни съоръжения, подобни на кораби или танкове, а в съседния двор бай Васил пасеше кравата си. Тревата беше станала доста висока и си казах, че когато мама завърши пейзажа, май ще трябва да окося двора.
В Осоица се научих да кося трева с истинска коса. В долния край на двора имаше плевник, пълен с какви ли не селскостопански инструменти – лопати, мотики, гребла, бичкия, брадва и две коси за трева. Един от съседите – Иван Тираджията, ми показа как се коси и аз се научих. Даже имах специален камък за заточване на косата. Доста надобрях и с голямо удоволствие редовно косях тревата на двора. До нас имаше място с около два декара гъста зелена трева, където бай Васил пасеше кравата си. От време на време и той косеше тревата. В един горещ летен ден ме видя как аз, гол до кръста и със сламена шапка на главата, кося в нашия двор. Изненадан, че толкова добре се справям, дойде до телената ограда и се провикна:
– А така, а така, да видиш какво е работа. Това не ти е като китарата…
– Бай Василе – викам, – това на мен ми е почивката. Доставя ми удоволствие да се пека на слънце, да дишам чист въздух и да кося трева. Искаш ли някой ден да се разменим? Аз да върша твоята работа, да ти изкося ливадата, може и кравата да издоя, знам как се прави. Ти пък да посвириш на бас и да изпееш някоя своя песен, а? Какво ще кажеш?
Поклати глава, изумен, че имало и друга гледна точка по въпроса, но мисля, че ме разбра. Това, което извика бай Васил през оградата, говори за манталитет, който ме кара да повторя казаното от Чърчил: „Комунизмът е философия на провала, вяра в невежеството и евангелие на завистта“. Това е манталитетът на онези, които изповядват философията на фразата „Я да ти дам аз на теб кирката и лопатата“. С други думи, „дрънкането“ на китара или пиано не е работа, камо ли пък пеенето. Още по-тъжно е, че този израз показва неуважение не само към музикантите, а към творците във всички области, към онези, които измислят нещата и движат света напред. С кирка и лопата не можеш да напишеш музика, не можеш да нарисуваш картина, не можеш да проектираш сграда, да откриеш електричеството и факта, че Земята е кръгла… Народите, които вярват в принципа на „кирката и лопатата“, са бедни и ще стават все по-бедни. Огледайте се наоколо и ще видите, че е така. Ето защо никога не ми е харесвала баснята за щуреца и мравката, въпреки че неин автор е най-добрият приятел на дядо ми Киро – художникът Александър Божинов.
***
Към края на 1975 г., повече от осем години след създаването ни като „Щурците“, най-сетне започнахме записите за своята първа дългосвиреща плоча. През пролетта на 1976 г. тя бе готова и излезе в тираж 56 000 броя. Разграби се за няколко дни и „Балкантон“ бързо извади още 40 000 копия. От десетте песни в тавата всички освен двете задължителни на Сашо Йосифов и Найден Андреев влязоха в нашия репертоар – три мои песни, две на Пеци, две на Боти и новият ни супер успешен кавър „Говори се за нещо“. Най-после в концертите ни имаше повече наши песни, отколкото кавъри. „На прага“, „Дай ми малко нежност“, „Далечен залив“ и „Дяволски сезон“ бързо се превърнаха в хитове, а най-неочаквано и четирите бяха приети от комисията. Друго важно предимство на албума бе резкият скок в качеството на записите. Песните звучаха много по-добре от всичко, което сме записвали преди това, по няколко причини. Първо студио на Българското радио вече разполагаше с 16-пистов магнетофон Ampex, което направо си беше начало на нова ера. Имахме и късмета да записваме с най-добрия тонрежисьор Деян Тимнев. Другото коренно различно нещо бе, че при многопистовия запис най-важно е финалното смесване. Така че третата причина звукът да става все по-добър бе тази, че присъствах и участвах в смесването на абсолютно всички песни на „Щурците“ – от онзи есенен ден на 1975 до 2019 г., когато излезе двойният диск „50 години „Щурците“.
Всеки знаеше, че за да издаде албум, в него трябва да има задължителна „квота“ за лицата от „постоянното присъствие“. А това бяха: директорът на „Балкантон“, шефът на отдел „Естрада“ в Концертна дирекция, музикалните редактори на Радиото и на Телевизията – все известни композитори и разбира се, всичките членове на БКП. Песни на „постоянното присъствие“ имаше във всяка плоча. Защото албум ще има, ако го издаде „Балкантон“, турнето зависи от Концертна дирекция, а новите песни ще стигнат до хората чрез радиото и телевизията. Просто и ясно. И най-тъжното бе как певците сами се молеха на тези композитори да им напишат песен. А те си седяха кротко в кабинетите и чакаха на гюме. Пристига зайчето изпълнител и доброволно влиза в капанчето:
– Другарю композитор, бихте ли били така добър да напишете една песен за мен? Ах, какви чудесни песни пишете Вие, другарю композитор!
И не щеш ли, той се съгласява:
– Е, щом толкова много настояваш… Не мога да ти откажа. Ти също си добро зайче. Трябва да призная, че някои от лицата в „постоянното присъствие“ бяха талантливи композитори и можеха да пишат естрадни песни, но никой от тях не знаеше как да изкомпозира нещо свястно за рок група. Просто бяха много далеч от тази музика, а повечето откровено я мразеха. И въпреки това с нетърпение очакваха сами да им паднем в капана. Както и стана. Опъвахме се до последно и накрая клекнахме. Поне се отървахме само с две техни песни… Най-интересното е, че въобще не им пукаше дали песента ще звучи така, както са ни я дали, или ще я преаранжирам до степен на прекомпозиране. Важното беше имената им да са на плочата и да си получават авторските. Само Найден Андреев един път малко ми се разсърди, че съм променил нещо в песента му, а това беше може би най-леко „пипнатата“ от мен песен. Което ме подсеща да разкажа за някои сериозно „пипнати“ песни от следващия ни албум.
0 Коментара