Като се хвана за заглавието, разбирам, че мога тридесет и четирите години в сп.”Жената днес” да ги събера в едно: БЯХ и все още СЪМ. Моят живот и този на колегите ми е идентичен с този на героите, за които пишехме, защото това е жената тогава и жената днес.
Та тогава, бяхме единствени на пазара и формирахме естетика и морал. Разбира се, под зоркия партиен поглед, с малки забежки, но то така или иначе, всички четяха печатните издания отзад напред. Отзад беше крадената мода от „Бурда”, кройките, готварството, полезните съвети и писмата на читателите с покъртителните истории за изоставени деца, бити жени и социални несправедливости, но само разрешените „от горе”.
После дойде демокрацията. Един валяк от криворазбрани свободи,
който за да го разбереш, трябва да се отдръпнеш навреме, иначе ставаш на пюре, но ако си старо ножче за бръснене, ще се отърсиш и ще продължиш напред. Така и колективът на „Жената днес”.
След труса от 10 ноември 1989 г. и след като ни взеха парите (не питайте КОЙ), излязохме като вестник, за да докажем, че сме живи. С много мълчание и хитрост събрахме средства и се появихме на вестникарска хартия. Сами се разпространихме и тичахме като луди по Централна гара, за да се предлагаме (не телата си, а вестничето „Жената днес”, само за един лев). Преминахме през няколко главни редактори, сменихме собственици, визия, съдържание – и пак сме на пазара.
Абе, това, жените, сме много адаптивни!
Първата ми главна редакторка беше Елеонора Турлакова. Знаеше какво иска. Запомнила съм зелените й очи и плисираната й пола. После помня объркването от демокрацията на Ботьо Ангелов. На Мария Пумпалова – деликатността, заради която й се качихме на главата. Пепа Витанова, използваха я да ни поразчисти, тоест да ни уволни. Амбицията на Валя Йовова й изяде главата. Находчивата Милена Попова събра опит при нас и си направи собствено списание. Ерата на реформатора Максим Майер издигна списанието и ни направи колектив. За Мира Баджева и Ана Клисарска смея ли да кажа нещо?! Все още ме търпят. Ей така отлетя времето. От фотограф се превърнах в бирник, скрит под името мениджър.
Имах страхотно предложение, но избрах да остана.
Не съжалявам. Какво ми взе списанието? Здравето, естествено. Фотографската чанта на рамото, прехвърлените тонове списания, печатарският прах и какво ли не още ми оставиха болежки за спомен.
А какво ми даде? Незабравими срещи с личности от едно друго поколение. Ето, спомням си например последното интервю, което направихме с Невена Даневска на
Бригита Чолакова, която ни черпи с домашни сладки.
С Вили Казасян, който с присъщото си чувство за хумор ми препоръча да не ровим в арменското си потекло, за да не излезем братовчеди. С Хилда Казасян и Чочо Попйорданов, които ни представиха дъщеричката си.
С Гого и Ева, които ни посрещнаха в дома си в Айтос.
С Валери Петров, за когото знаех от Леон Даниел, че си слага една шапка „работливка”, за да му дойде вдъхновението. С Гена Димитрова, с Киркор Азарян, Лариса Горбачова, Валентина Терешкова, Мими Иванова и Развигор Попов, Тони Димитрова… невъзможно е да изредя всички. Това е богатството на моите спомени.
Съдържанието също ни се промени, но това е разликата в поколенията. Представяте ли си във времето на соца да пуснем
на корицата Йорданка Христова по слипове,
както направихме сега с Десислава? Абе, Партията за една снимка на туркиня с дантелена шамия на главата мъмри шефката ми…
На фокус бяха съдбите на обикновения човек. Спомням си за един селянин, който прекопаваше два декара цвекло за един ден и онемя, като разбра, че съм дошла да го снимам. Със семейството на Руми от Севлиево пък дълго време поддържахме връзка и се виждахме. В Родопите се качих в едно село, за което пътят беше еднопосочен, а за да се разминеш с колата отсреща, се изчакваше на определени места. Е, там вече не повярваха, че съм от сп. „Жената днес”, но знаеха за него.
Познавам много хора, които пазят цели течения на списанието от онези години, защото то е отразявало техния живот. Днес всички женски списания се занимават с напудрения живот на „звезди” и „сателитчета” с оправданието, че това се продавало. Може би са прави, защото
изгубихме мечтите си и потънахме в нездравословни клюки
Преди две години получихме питане от ”Добипрес” дали може да издирим автора на „Здравейте, аз съм вашата леля”, статия, която се разпространявала на откъснат лист сред сънародници в Англия. Така се запознах с писателката Надя Михайлова, която е на Острова от 25 години и до днес си пишем. Поласкана съм, че седемдесет и втора страница от 2006 година на „Жената днес” някой си я пази, за да намира своите чувства и мисли в нея.
И накрая, драги читатели, не се сърдете за многото реклами, защото те са кръвта на изданията. Докато преди бяхме единствени и се разпространявахме по абонамент, който ни осигуряваше средства още в началото на годината, днес борбата е месец за месец с безброй женски списания и макар да ставаме на седемдесет, помнете – душата ни е млада.
0 Коментара