Ах, Мария!

Щеше да бъде много банално да сложа заглавие „Мария Отблизо”, затова предпочетох друго леко клиширано заглавие, което може би само за мен има скрита дълбочина и стойност. „Ах, Мария” е име на литературно списание. Но откакто съществува, просто не мога да се сдържа да наричам всяка Мария така. И означава, че на която и страница от този човек да прелистиш, все ще откриеш нещо, което да те докосне като човешко изживяване. 

Няма да крия също така, че в голяма степен съм пристрастна към водещата на сутрешното предаване на БНТ „Отблизо” с Мария Андонова, защото работя с нея всеки ден и се оказа малко трудно да й задавам въпроси като в обикновено интервю. Така че, седнахме в едно бистро над порция ризото с морски дарове и си говорихме така, както си говорим в ежедневието – една през друга, с високоразвитата женска способност да чуваме „многопистово” – дори когато се прекъсваме, допълваме, прескачайки от една тема на друга, а от време на време, коментирайки кого да поканим за едно предаване, за което току-що научихме, че „увисват” едни 6 минути. Това е мнооого телевизионно време. И най-вече – предостатъчно време, за да загубиш или спечелиш зрителска аудитория, заради прибързан и не добре обмислен избор какво точно да се случи в ефир. Ситуацията сама ме подсеща да попитам Мария:

Как се справяш, когато в ефир научиш, че някой гост не е дошъл?

Много е стряскащо. В първия момент не знам какво да правя. Вцепенявам се. Но слава Богу, много бързо ми минава, след 5 минути съм го забравила. Наистина е неприятно, когато внезапно разбереш, че трябва 15 минути да забавляваш зрителите със себе си. Случвало ми се е само веднъж. Тогава продуцентка ни, Ива Димитрова, тръгна из телевизията да търси някой, който да влезе в студиото спешно. Когато си го спомняш, е забавно и в крайна сметка винаги се справяш, но първата реакция е доста шокираща. По-обичайното, донякъде неприятно, но преодолимо изживяване е, когато разговорът става много интересен, набира сила, искаш да продължи, но в слушалката ти казват в градация: „1 минута”…”приключвай”, „няма време”. Понякога ми се ще да се разкрещя: „Не ме интересува това време”. Опра Уинфри сигурно може да си го позволи, но в крайна сметка телевизионното време си е такова. Трябва да се адаптираш.

Какво означават за теб понятията „успех и провал”?

За мен не е успех нещо, което не го мисля като такова… например не е успех, че се появявам по телевизията. Това са временни неща – днес си на екран, утре не си. За личен успех приемам неща, които са били моя лична бариера и съм успяла да ги пристъпя. Обикновено никой не разбира за тези моменти. Просто си изкачил още едно стъпало по твоята вътрешна стълбица. Това е и единственият дълготраен успех, защото ако си даваш сметка за това, можеш да работиш със себе си и да изграждаш разни качества. Преди години бях много екстровертна. Всички ми казваха, брой до 10 преди да кажеш нещо или да реагираш. За мен е успех, че вече успявам да се усмихна истински, от сърце, в ситуации, в които първият импулс е да изригна. И колкото повече го мога, толкова повече виждам безсмислието на предишната си реакция. Сега постигам много повече, отколкото съм постигала преди.

Мария е родена и израснала в Асеновград. Баща й е свещеник. Честно казано, никога преди този наш разговор не я бях чувала да говори за вярата, а след отговора й, си дадох сметка, че за нея това е нещо толкова естествено, колкото дишането и вероятно по тази причина не си дава труда да го коментира. Но прави нещо много по-ценно от много популярното модерно обсъждане на божествената ни връзка – изживява я всеки ден.

В нас не е имало ограничение, което да ме постави в ситуация да се чувствам отглеждана в каноните. Но това, което съм попила съвсем естествено, е, че не мога да разбера хората, които не вярват. И имам предвид вярата с главно В. Забелязвам, че повечето хора се обръщат към вярата, когато страдат. Аз смятам, че трябва да имаш най-много вяра, когато си щастлив. Много е лесно да се сетиш, че има нещо по-силно от теб, когато си нещастен. Много по-трудно е, когато всичко ти е наред, щракаш си с пръсти и се мислиш за безсмъртен. Това, че трябва всеки ден да благодариш за това, че си добре, не е клише за хората, които вярват. То си е същност, нещо, което се подразбира от само себе си.

На следващата страница, която „отгърнах” от Ах, Мария!, научих, че е имала своите бунтарски тийнейджърски години:

Майка ми ме беше записала в математическа паралелка. Влязох последна в списъка заради нестандартно решение на някаква задача. Никога не ми е била лесна математиката, до ден-днешен ми е трудно да решавам дори елементарни задачи. Четири години много се измъчих, преправях си класните, бях научила диагнози, които сама си пишех на медицински бележки, за да не ходя на училище… Въобще, бях много дива. Когато завършихме, класната ме извика и тайно ми каза: „Не се захващайте никога с математика”. В гимназията обаче бях най-добрата в класа по математика, което означава, че все нещо ти остава. По никакъв начин нямаше противопоставяне в мен заради това, че бях дива и имах своята вяра. Все пак бях тийнейджър. Човек става по-смирен по-късно. Много искам да избегна това да направлявам съдбата на детето си. Синът ми Ясен е на 7 години. Сега завърши първи клас. Е, записала съм го на немски, с което не знам дали той е много съгласен, но в крайна сметка това, че знаеш чужд език не предопределя професия. По-скоро е културна основа, хубаво е да я има в сървъра.

Докато подскачаме от тема на тема и се „разлистваме”, й казвам, че в сценария съм написала анонс-шегичка, че да не знаеш зодията на другия не е безопасен секс – нали трябва да знаеш поне с кого си имаш работа. Това подсети Мария да ми разкаже в какво емоционално приключение я е вкарал Жоро, съпругът й, съвсем скоро след запознанството им. Съпругът й е архитект. Заедно са вече 13 години. Срещат се в Асеновград по време на летните си ваканции.

Предложи ми брак една седмица след като се запознахме. През цялото време мислех, че се майтапи. Каза, че в неделя ще ме чака в 12 ч. в ритуалния дом. Въобще не му се вързах. А той ми звънна да ме пита дали идвам. Как ще идвам?!, та ние едва се познаваме. Не отидох, а той ми се разсърди. Сватба направихме чак след две години и въобще добре си поживяхме. Той е голямата ми любов, но до ден-днешен не ми се вярва, че е отишъл в кметството, за да се женим. Той твърди, че е бил там.

Мечтаеш ли си понякога да правиш нещо друго, да бъдеш другаде?

Сега чувствам спокойствие и баланс от ежедневието си. Преди не беше така. Имах голям период на неудовлетворение. Исках много неща от живота и когато те се случеха, не им се радвах, защото вече исках нещо друго. Дори когато става дума за дребни неща като почивка. Мечтая за нея, представям си я и когато дойде моментът, вече искам нещо друго. Тази гонитба много ме изтощаваше. Сега съм по-спокойна, слава Богу, това го преодолях. Преди години много карах Жоро да заминем за чужбина, но то като не ти е писано, как да стане? Той беше ходил да реставрира едни замъци във Франция и Испания. Една от колежките му остана там, имаше такава възможност и за него, но той вярва, че тук е неговото място. Много е търпелив, аз съм нервак. Искам да има бърз резултат – да минава едното и да идва другото. Затова много ми харесва целия процес на работата в телевизията.

За Мария телевизията винаги е била някаква магия. Но не е имала изричната амбиция да става водеща. Завършила е културулогия и когато се удала възможност да започне работа като репортер в здравно предаване, въобще не се замислила. Така започва кариерата й – точно толкова естествено изчакала „без да чака” приливната вълна, колкото всичко, което е приела в живота си.

Всеки има нещо, което най-много харесва в работата си, кое е твоето любимо нещо?

Пристрастена съм към интересни хора. Обичам особняците – от онзи вид, за които знаеш и усещаш, че са интересни хора, но не обичат да говорят. Когато са в студио, се изисква много бърз рефлекс, за да влезеш в контакт, който да отключи такъв човек. Имах преди време един такъв гост, жена, която директно попитах: Ти защо никога не се усмихваш… и оттам разговорът тръгна просто прекрасно. Не винаги се получава. Но това е моето предизвикателство и страст като водеща. Иначе се чувствам най-сигурна в себе си по отношение на темите, свързани със здравето, защото имам най-голям опит.

Всички тези здравни теми какво влияние оказват върху начина ти на живот?

Няма как да не влияе. Човек си дава сметка за много неща, когато има тази информация, но не съм някакъв маниак да ходя да си правя редовни изследвания. Малко съм безхаберна към себе си в това отношение. И сега влача една алергия на очите и нищо не правя. По отношение на разни неща като холестерол, се държа сякаш съм безсмъртна. Но от друга страна, от години не ползвам бяла захар, бяла сол, прясно мляко, нищо газирано не се купува у дома. За сметка на това изяждам по два шоколада вечер. Не винаги, но явно имам нужда и не се ограничавам.

Мария обожава морски дарове, приготвени почти по всякакъв начин и след като установяваме, че в чиниите ни с ризото е останал много ориз, който сме побутнали настрана, след като сме обрали колкото морски дарове е имало, тя ми казва любимата си бърза рецепта за приготвяне на октопод.

Слагаш го в тенджерата, поливаш го с вода, колкото да го покрие, с малко сол и зехтин за половин час да се свари. Водата става лилава. Изчистваш му черното от пипалата, накълцваш го на парченца. И после леко го запържваш в тиган с бяло вино, зехтин и малко чесън. Става много вкусен.

Тъй като съм забелязала, че при всяка възможност тръгва още в четвъртък следобед за Бургас, решавам, че сега е моментът да я попитам какво я привлича толкова много в този град. Може би морската храна?

Не знам защо, но съм влюбена в Бургас. Обожавам този град. Но по принцип много обичам да пътувам. Два почивни дни да имам, заминаваме някъде. Никога няма да се откажа от желанието да живея другаде. И това не е защото не ми се живее тук, а защото много ми харесва да бъда на различни места. Има нещо номадско в мен. Готова съм на всяко място да започна нов живот, от нулата, без багаж. Мога да заживея на мястото, на което съм, в момента в който пристигна. За два дни познавам всичко и всички. Никъде не се чувствам като гост.

Впрочем Мария никога не се държи и като водещата, която другите обслужват. Дори понякога на останалите редактори им убягва простият, рутинен и въпрос на професионална етика факт, че за разлика от нас, тя трябва да е подготвена по всички теми и е важно това да стане навреме, за да може да си почине и всеки ден да презентира предаването от свое име.

Имам късмета да съм заобиколена от хора, които не ме карат да се променям и да казвам онова трудно „Да”, само за да бъда някъде или на някаква позиция. Това за мен е най-важното. Чувствам се неестествено да се държа като звездата, която да обслужват. Не мога да правя неща, които не ми идват естествено. В крайна сметка, няма нищо по-готино от личния комфорт.