Познавам нежния й глас от Радио Експрес и Дарик Радио, но не знаех как изглежда. Психологът и радиожурналистът Албена Алексиева се оказа от най-сърдечните и непосредствени жени, които съм срещала. Огромните й черни очи блестят едновременно замислено и усмихнато. Никога не бих отгатнала, че не вижда – ако не бяха кучето и издайническият бял бастун, с който така и не я видях. Албена е изключително различна личност. Тя просто приема хората такива, каквито са и не таи гняв към никого, а напротив. Говори за слепотата като за най-добрата си приятелка. Обожава природата и търси смисъла на нещата в малките нюанси. Невидимото я прави богата. Духовното – щастлива. Историята й е като сценарий на невероятен филм за победата на духа и игрите на съдбата. А историята на нейната фондация „Очи на 4 лапи” е част от победата й над еснафското бюрократично мислене по отношение на хората„табута” (с недъзи) у нас. Отидохме на срещата с нея притеснени, а се върнахме като от голям духовен празник – просветлени.
Албена, доколко обществото ни е подготвено да посрещне различния?
Аз имам една теория с фройдистки корен – за хората тотеми и хората табута. По-различното отношение към хората с недъзи се е развило още в племенните култури, далеч преди всички организирани религии, преди юдизма, християнството и мюсюлманството. Имало е места, където на недъгавите се е гледало като на докоснати от бога. Това са били хората тотеми – жреци, гадатели и пр. А другаде отношението към тези хора е било като към докоснати от злото. Контактите с тях старателно са се избягвали, защото те вече били хора табута.
А сега как е? Хората с недъзи не са ли едновременно тотеми и табута?
В културите, в които от векове се гледа на недъгавия като на човек тотем (например в мюсюлманските страни), и днес има смирена благост в отношението към слепия напримери една ненатрапчива, лишена от обидно съжаление грижа. Тези хора биват приемани, без обществото да се мята от крайности като изолация към някакви кампании за вписване в обществения живот. Докато в култури като нашата, където недъгавите винаги са били табу, дори християнството не помага и преди да си кажеш: „Боже, помогни!“, бързаш да си кажеш: „Боже, опази!“ – да не ме настигне злото и нещастието на съседа.
„Пази боже сляпо да прогледне” – ето пример за народопсихологията ни.
Така е, това особено отношение е изкристализирало в езика. Ако например на улицата срещнеш човек, който излага недъга си, веднага извръщаш очи и си казваш „Да пази Господ!“
А колко много просяци се правят на слепи.
Това е пак извратена форма на злоупотреба с неадекватното отношение на обществото. Така че според мен цивилизациятатук няма много да помогне. Просто защото това са неща, които се носят от генната памет на нацията.
Кога ослепя и как точно се случи?
Бях на 13 години. Бях на бригада в село Маринка, край Бургас. Там има мини и памукови полета. Със съучениците ми беряхме памук през един горещ октомври. Беше непоносимо циганско лято. Всичко започна с едно много тежко главоболие. Първоначално и аз, и училищният лекар, и майка ми – всички мислехме, че съм слънчасала. След по-малко от седмица започнах да виждам двойно. Разбира се, веднага отидох на лекар. Оттам светкавично ме приеха в една бургаска неврология, където ми сложиха капки за разширяване на зениците за преглед на очните дъна, а още същия ден аз вече виждах през мъгла. На следващата сутрин вече нищо не виждах. Фактически аз ослепях за три дни. Отведоха ме в София със санитарен самолет. За съжаление тогава още нямаше скенери и модерна диагностична апаратура.
Уплаши ли се?
Нямах време да се уплаша. Чудовищно ме болеше глава. Просто исках да спре да ме боли и да не ми правят разни болезнени манипулации. Но страшното дойде после. Когато болките минаха, трябваше да свикна с идеята, че слепотата е нещо, с което занапред ще трябва да живея.
Как научи този страшен факт?
Първо ми сложиха една погрешна диагноза, а после ми направиха трапанация. Решиха, че при това светкавично развитие става въпрос за тумор. След черепно-мозъчната операция се оказа, че няма никакъв тумор, а просто един бързо развиващ се менингит с концентрация на възпалението върху хиазмата – там, където се кръстосват двата зрителни нерва. В резултат на това възпаление се свиват кръвоносните съдове и двата нерва престават да функционират, защото не са кръвозахранени. Оказа се, че не е тумор, а е менингит, но пък вече беше късно да се прилага адекватното лечение. Почнаха да ме блъскат с някакви антибиотици, но това си беше една атрофия.
С какви чувства си спомняш този период?
В себе си нямам гняв. Напротив, имам един свой възглед – мисля, че слепотата е един лично мой житейски урок. Слепотата страшно ме промени. Направи ме много търпелива, научи ме да мисля, направи ме много съзерцателна.
Как се справи през първите няколко месеца?
Депресията след ослепяването беше много тежка. След като обикалях всякакви болници в продъжение на година, се оказа, че никакъв лекар на планетата не може да помогне на една стара атрофия. Лекуваха ме през 1975-76 г. в неврохирургията в София, после в Ленинград, после с чудовищни усилия родителите ми успяха да се свържат с Димков.
Петър Димков, билкарят?
Точно. По едно от неговите общоукрепващи лечения успяхме да спрем развитието на менингита, който имаше способността да “спи“ и после пак да се “пробужда“.
А как продължи образованието си?
Вкъщи. Като частна ученичка. А после и в университета, като редовна студентка по психология. Всъщност мечтата ми беше да уча журналистика, но през 80-те години на хора в моето положение беше забранено да учат точно това.
А родителите ти как изживяха всичко това?
Много тежко, разбира се. По това време те се занимаваха с научна работа – и двамата работеха в ХТЕИ-Бургас. Но много бързо успяха да се мобилизират. Промените никога не са ги плашили. Тяхното хладнокръвие и грамотност успяха да ме върнат към нормалния живот и да ме изправят на крака. Родителите ми първи повярваха, че въпреки слепотата аз имам бъдеще и започнаха да изискват от мен.
Какво са изисквали?
По това време свирех на пиано. Продължих да свиря. Бях приета в Музикалното училище в Прага. И трябваше да направя своя избор.
Какво реши тогава?
Бях на 16 години, когато трябваше да взема решение какво ще правя с живота си. Имаше две училища, подходящи за хора като мен – в София и във Варна. Изборът беше за София.
Защо се отказа от Прага?
Не съм се отказвала. Бях си направила облог със съдбата. Ако потвърждението от Прага дойде преди 15 септември, ще замина там. Ако дойде след това, ще остана тук. Потвърждението дойде 3 дни след 15-и, но аз вече вътрешно се бях настроила да не заминавам. Така съдбата ми окончателно се вкорени в България. А истината е, че ужасно ме беше страх да ида толкова далеч и да остана сама в чужда среда, където се говори на друг език и хората са различни…
Съжаляваш ли?
Не. Избягвам да изпитвам съжаление за каквото и да било, безсмислено е.
Била си дете все пак. А как се адаптира към училището за слепи?
В началото престоят ми в това училище беше шокиращ. Повече от децата бяха заедно от първи клас или предучилищна възраст. Като малко и затворено общество те си имаха своите правила. В началото всичко там ми беше много странно и чуждо. После се адаптирах. Завърших средното си образование със златен медал. Натрупах самочувствие и кандидатствах психология. Приеха ме. Бях редовна студентка, после записах и радиожурналистика. Междувременно в училището вече бях срещнала съпруга си, който не вижда също като мен. Оженихме се, когато бях втори курс. Разделих се с Галя, най-добрата ми приятелка, с нея живеехме заедно. После се върнахкато първия училищен психолог към училището “Луи Брайл“ (бившото “Никола Островски“) и може би първият щатен училищен психолог изобщо в България. Останах точно 3 години – от 1986 до 1989-а. Успях да помогна на някои деца, а на други – не. Впрочем журналистиката беше голямата ми мечта. Но 1981 година, когато кандидатствах, тя беше забранена за хора като мен. 11 години по-късно тази забрана отпадна. Тогава Факултетът по журналистика откри платено второ висше образование. Когато си плащаш, никой не те пита дали си плешив, дебел, сляп, изобщо кой си. Изкарах журналистиката като задочничка, защото работех и гледах сина си, който вече беше станал първокласник.
Разкажи повече за семейството си.
Синът ми Кирил Алексиев се роди през 1985 г. Тогава бях в 4-и курс. Сега завърши журналистика и политология в Американския университет в Благоевград. А мъжът ми Маньо Алексиев, тоест бившият ми съпруг, е адвокат. Той е ослепял като дете от бомба за разбиване на скали – опитал се да свали медната тел от един снаряд, която му трябвала за прашка. Но синът ни е зрящ. Гледах го със същата любов и търпение, както всяка нормална майка гледа детето си. Взаимно се гледахме – аз го водех за ръка и той водеше мен. Но идва момент, в който пътищата се разделят, и ти трябва да тръгнеш по своята пътечка, без да хленчиш.
Как оценяваш работата си в Съюза на слепите?
Отидох там като доброволка и присъствах на едно тяхно събрание. Без да разбирам какво точно става, едва ли не на шега те ме избраха за районен председател. Работих 7 години за правата на 2500 души в столицата. Те бяха преобладаващо възрастни, защото слепите деца не могат да са членове на организацията, нали не са пълнолетни. Децата са грижа на държавата (горчив смях). Забелязах, че късно ослепелите хора не успяват да се адаптират – слепотата прекършва 40-50-годишните жени и мъже, ослепели след болести или травми.
Как се роди идеята за фондация „Очи на 4 лапи“?
Голямата ми любов и големият ключ към идеята беше първото ми куче-водач. Немска овчарка. Купих си я от Германия. Казваше се Камила Аус дем Шварценцвинген (в превод: Камила от развъдника “Шварценцвинген“). Дойде при мен през 16 април 1999-а с полет на Луфтханза. С нея беше и немският инструктор. Имах 8 дни обучение. После така ми се промени животът, че едва тогава си дадох сметка какво вълшебно нещо е кучето-водач. То просто живее за теб и ти е на разположение 24 часа в денонощието. То е форматирано, за да е до теб и го прави със страхотна любов – само срещу твоята ласка и твоето доверие. Всъщност Камила беше въобще първото куче в живота ми. За мен това беше скок в дълбокото. На бързи обороти трябваше да науча всичко за природата на кучето. Живяхме само 7 години заедно, тъй като тя почина на 11 години (въздъхва). После си взех Грейс и сега сме неразделни (усмихва се по детски). Фондацията беше мое лично озарение. Всъщност мотивът да я създам е много егоистичен. Аз знаех, че това куче ще работи 10-12 години за мен и неговият живот ще свърши. А толкова силно промени живота ми, че не можех да си представя как ще живея, без да имам куче. Представих си колко много хора като мен могат да променят живота си и да сбъднат мечтите си, ако имат до себе си куче-водач. Така основах фондацията. За 3 години досега сме обучили и предали 14 кучета. Тази година ще пре-дадем още 14. Това зависи от броя на инструкторите – сега те са 7, всеки работи с по 2 кучета, а догодина ще работи с по 3.
Колко струва обучението и издръжката на едно куче-водач?
Около 15 000 лв. за 2 години.
От какво има нужда фондацията на този етап?
Издръжката ни винаги е под въпрос, всяка година наново се борим за нея. Вече 3-а поредна година ни финансират Столична община и МТел. Столична община обаче – с основание от тяхна гледна точка – постави условието кучетата да отиват само при слепи хора от София, доколкото това са пари на софийските данъкоплатци. От моя гледна точка това е несправедливо. Искам да кажа, че ако общинските съвети в големите областни градове като Русе, Варна, Бургас и Пловдив, вземат решение по същия начин да отпуснат субсидия за едно или две кучета, ние ще можем спокойно да изпращаме кучета-водачи и там. Същото се отнася до банките, фирмите и т.н.
Албена, как се чувства човек, който вижда невидимото?
Вярвам, че животът има смисъл и е нещо забавно. Съчувствието, тъгата и снизхождението към хора като мен не ме радват. Преди да започне последното издание на “Биг Брадър“, при мен дойдоха организаторите. Те имаха някакви очаквания заради благотворителната кауза в помощ на децата, които ослепяват. Снимаха ме как казвам нещо, но по-важното е, че зад кадър ги помолих да не злоупотребяват с чувствата на публиката. А те точно това направиха.
За Виктория от „Мюзик Айдъл“ имаше много грозни коментари.
Така е. Нашите медии не умеят да интерпретират нормално такъв тип проблеми – или трябва непременно да се изтръгнат сълзи, или човек е принуден да си изключи телевизора, защото това го натоварва.
Защото се чувстваме виновни?
Именно.
Ходила ли си при Ванга?
Аз лично – не. Но родителите ми са ходили да питат за мен. Ванга е казала, че ще живея добре. Поръчала им е да уча, за да живея добре.
2009 г.
0 Коментара