Амулетът

Нейкова махала е нашата.

Имало един дядо Нейко… кои времена е било! Бягал от нещо – зло ли го е гонело? Скрил се зад тия чукари – останало името му и махалата… Сега сме ние тримата тука и още няколко човека по къщите: дядо Еню, Писара, Чалъчката… Хляб ни носят от съседната махала, два пъти в месеца идва и колата на кооперацията: сол, олио, някой път салам докарват… Гледаме си и по някое животинче.

Черквата, ей я, стои затворена, лани клисарят умря. Отчето е от града, обикаля с леката си кола махалите, като стане нужда. Където колата не може да изпълзи  стръмното, яха катъра. –  Бабата спря да говори  и  се огледа – Тъй я караме зад тия чукари…

Всяко лято идвах да бера росопас по поляните наоколо. Оставях колата зад скалите и поемах по пътечката нагоре… Сега пак бе дошло времето за билките. Изкачвах се към високото – на една поляна видях дядо Стойно, пасеше няколко овце. Заприказвахме се и той ме покани да се запозная с бабичката му.

Ето, седяхме двете на ниски столчета в сянката на каменната ограда.

В скута ми бабата бе сложила шепа жълти круши 

– Хапни си, хапни си – канеше ме тя.

Къщата се издигаше насреща –  с широка стряха, чардаклия. Под стряхата изхвърчаха лястовици. Пред прозореца се виеше зеленика.

– Поминуваме  тримата – подхвана отново бабата – аз, Стойно и… той. Какво да правиш, като тъй е дошло!…

Канех се да попитам кой е този „той“, но тя сама започна да обяснява:

– Той, Алекси де, все говореше за някаква страна, дето всичко уж било различно, като в приказките.  В една книга чел… Растенията, птиците, животните били по-други. Хората също… Чудех се каква ще е тая страна. Едно време  баба ми разправяше, че през турско по нашите земи идвали арапи… Не били като  нас.  И дядо Райчо, пленник бил по време на войните, та и той казваше: шарен свят… Обясняваше какво е видял по другите държави, като са го карали в плен.

Алекси  казваше, че и на сън я виждал тази страна.

Все туй му беше в устата… Дошли са, да речем, у дома гости, насядали са около трапезата и Алекси започва да говори: „В онази, далечната страна, хората ходят голи, защото е топло при тях. Само една препаска имат отпред. Лицата и телата им са черни”…

Или пък на нивата сме, жънем. Алекси  изведнъж се изправи и рече: “Ония не жънат, хляба си направо от дърветата го вземат. И млякото – разчупят един плод и пият“. Чудим се отново: Как тъй хляба, че и млякото? Направо от дърветата!.. Алекси чак се сърди: „Като не вярвате, прочетете, ето я книжката в читалището“.

Веднъж отиде на пазар, да продаде едно прасенце. Продал го и с парите купил една треска. Не съвсем треска, на нещо такова прилича. Разправяше, че било… как му викаше, химулет ли?

– Амулет – поправих старата.

– Тъй де… Някакъв чужденец му го продал. И го държеше тоя… химулет над леглото, на стената закачен. Един път рекох да го обърша от праха, та се вгледах. Ми то човешко лице сякаш. Ама страшно едно… Алекси думаше, че ония там ги правели химулетите, в далечната страна. Всеки човек си имал такава една треска и си я пазел. Тя му давала сила.

Сещах се аз, че на Алекси нещо му се върти в главата. Все за далечни неща приказваше. И за параходи, дето до ония страни стигали…

Старата спря да говори и се замисли. После продължи да разказва:

– Имаше тука в селото един търговец, Драгни му викаха. Ходеше за стока на бургаското пристанище, та наемаше каруци и хора за кирия. И Алекси веднъж отиде. Разправяше Драгни: оставил Алекси конете и се защурал из пристанището. Намерили го да приказва с някакви моряци…

Сетне хептен откачи. 

Бълнуваше ги тия параходи.

Застане на някое високо  място – ето до ония скали, и гледа, гледа надалече. Казваше, че полето му приличало на море. Само да се спуснел и…

Тръгна – към  тая страна. Изчезна една нощ. Отвори вратата и излезе. Ха да се върне, ха да се върне… Няма го! Пък той се сбадашил с ония моряци да го вземат на парахода. Как е станало, скрили ли са го?

Нищо не знаехме за него – жената поклати глава и въздъхна. – Много време мина, вкъщи всички се поболяхме… И  в махалата се чудят: да остави млада жена, наскоро се бяхме женили, и да хукне по света. Има ли я тая страна, дето все разправя за нея? Как се стига дотам? С какво ще живее, скитайки се по света? Здрав и силен беше, та се надявахме да си намери някъде работа и да не умре от глад нейде по пътищата…

Получихме писмо – от Марсилия. Една учителка от селото, Верка, ми прочете и каза, че това било град във Франция… Здрав съм, пишеше, не се притеснявайте. Но не била Франция страната, за която разправяше. Хората били като нас, и яденето им приличало на нашето. Близо било.

Успокоихме се  – щом е близо, може и да реши да се върне. Пък  хляб и манджа дано да успее да си намери някъде. Иде му отръки да оре, да жъне, и дърва да насече… Зачакахме я да си дойде, я второ писмо да пристигне. Но нищо не получихме. Месеци, години  се изнизаха – хабер никакъв. Старите напълно се предадоха. Пък и аз –

ни жена при жените, ни мома при момите

Деца  нямахме…

Та тъй, времето минаваше. Не го знаехме Алекси жив ли е, не е ли. Някой пусна приказка, че го изяли черните. Имало такива – в  ония, далечните страни, дето ядели хора. Свекървата намери някаква гледачка – занесе й една Алексьова риза, да й гледа на нея. Гледачката рекла да не го чакаме. Няма да се върне. Жив ли е барем, попитала свекървата. Не се вижда да е жив, отвърнала оная.

Тогава свекърът и свекървата решиха да му направим погребение. Дрехите му сложихме в гроба. Поп викахме – всичко, както си му е редът… Помен му правихме… Та като мина малко време още, старите рекоха да приберем някого у дома. Да ме оженят отново де. Бяха се привързали към мене, не искаха в друга къща да ме пущат. Пък и имота нямаше кой да работи. То

не бяха много нивите, но мъжка ръка трябваше...

Избраха Стойно – кротък беше, малко попрехвърлил годините. С овце се занимаваше, все по къра – ни на седенки ходеше, ни на хоро, и  момите го бяха забравили…

Дойде Стойно у дома, заживяхме си двамата. Деца ни се родиха – двама сина и дъщеря имаме. И внуци имаме… Старите се споминаха. Лоша дума не чуха нито от мене, нито от Стойно.

Жената замълча и се загледа пред себе си. Лицето й се промени, очите й се пресвиха и гласът й долетя  някъде  отдалече като че ли:

– Една нощ чука се на вратата. Отидох да отворя. Гледам – непознат човек. Стар, болнав ми се видя. Ще падне сякаш, едва стои на краката си. Дрехите му прашни, омачкани… Скитник, рекох си, закъсал е по пътищата. Трябва да го пуснем, грях е да затвориш вратата на такъв човек. Стойно лежеше на леглото, погледнах го и ми кимна да се отместя, за да влезе непознатият. Прекрачва той прага и се оглежда…

Боже, нещо ми трепна! Но си мълча. Стойно се изправи на леглото. Стоим тъй: непознатият до вратата, Стойно до леглото, аз – в средата. Минута ли, колко мина? Взрях се отново в лицето на чуждия човек. Не, не се лъжех: Алекси беше!

Подадохме му стол. Той седна и заплака. Аз тъй си стоя, по средата на стаята. Не зная накъде да наклоня стъпка. Сетне се приближих до Стойно…

Живот!.. Какво да го правиш?

Алекси се прибра в пристройката. Отначало нищо не разказваше за себе си. Къде е бил, какво е правил… Години бяха минали, но на никого не обясняваше как е прекарал тия години. Ни пари донесе, ни нищо. Само онова си носеше, треската. На врата си я беше завързал.

Като поотраснаха внуците, започнаха да се навъртат около него. Казваха, че приказки им разказвал: за параходи, които порели морето, за високи върхове и пустини. За непознати животни  и обичаи…

Дали беше стигнал страната, до която искаше да отиде? Може някой ден да разкаже. Сега сготвя и отделя и на него една чинийка. Пера му дрехите…  Тъй я караме тука, зад тия чукари.

Жената млъкна и се загледа пред себе си. Беше обикновена жена, със съсухрено лице и дребно тяло. Ръцете й лежаха в скута. Почиваха си.