Можете ли да разпознаете дали по тротоара пред вас ходи поетеса? Всъщност, не е лесна работа, защото те изглеждат, разговарят и се усмихват също като останалите момичета. Ана Цанкова е точно такава – сериозна и весела по равно, влюбена в птиците и в малките добрини, точно човекът, с когото да прекарам един дъждовен, летен следобед в разговор за поезията и прилежащите към нея подробности.
Казва, че била странно дете, което много четяло и имало малко приятели, но не защото е асоциална, а защото просто не ѝ било интересно да общува с връстниците си. Казва още, че имала вълшебно детство, което е тайната причина тя да е такава, каквато е днес. А днес е момичето, което отнесе
наградата за дебютна поезия на тазгодишния Национален конкурс „Южна пролет“.
И въпреки че в последните години конкурсите ни за литература позагубиха от авторитета си заради скандали, „приятелски кръгове“ и разни причини, този случай не е такъв.
Първата стихосбирка на Ана Цанкова „Археология на белезите“ излезе в края на 2018 г. и веднага беше забелязана. Защото в нея има точната доза от необходимото – метафори и свобода на стиха, ведра тъга и истина, малко днес и възможно утре… А ето какво разказа Ана за себе си:
„Не се усещам дебютант, защото пиша от дълги години. Моят малко късен дебют показва само, че съм един много взискателен автор, който се опитва да каже много неща с малко думи. Победата в един такъв конкурс не е просто личен триумф, тя е повече отговорност. Спечелих 47-мият конкурс „Южна пролет“, а преди мен са го печелили имена, на които аз се възхищавам и вярвам. Не през цялото време, разбира се, но там присъстват Борис Христов, Георги Рупчев, Петя Дубарова… Хора, които наистина познават думите и тяхната сила. Сам по себе си, един конкурс няма смисъл, духът и историята, която носи в себе си, дават стойност на наградата. Признавам си, че ценя тази награда.”
Моментът беше особен – излезе на сцената председателят на журито професор Симеон Янев, каза моето име, и залата утихна,
после сякаш си пое дъх, ахна… и избухна.
Плаках. Обадих се на майка ми, казах, че съм спечелила, а тя ме приземи с въпроса „А ти сигурна ли си?“. И се наложи да повтарям – да, сигурна съм, спечелих, победих, наградата за дебют е моя… Чувството е хубаво, няма как да е по друг начин.
Не си позволявам едно признание да ме главозамае. Наградата не може да е печат за светло бъдеще и успех. Честно казано, това е победа и на всички онези, които извървяха пътя с мен – защото всяка книга си има път, тя първо е просто разхвърляни стихове, след това ръкопис, който някой решава да превърне в книга, защото вярва в теб. Благодарна съм за доверието.
Не знам какво бих правила, ако не можех да пиша. Не, че е нещо уникално и невероятно, но толкова съм се сраснала с това, че не си представям себе си по друг начин. Това е моят начин да си поема дъх от всичко, което се натрупва. Натъжават ме нещата, които виждам всеки ден и които преминават през мен – това е една особена сетивност, която не всеки има, а ми се иска по-често да общувам с хора, които я притежават. Да, може да се каже, че съм тъжен човек, но възприемам тъгата като естествено състояние.
Човек не може да е перманентно весел, радостен и щастлив, не е реално. Не мога за дълго да бъда заблудена, че всичко е наред, но мисля, че успявам да сложа на тъгата една юздичка, да я обуздая…
Поезията трябва да те хване за гърлото
и да те изправи до стената. Трябва да отключва врати. Трябва да ти помогне да усетиш себе си вярно, а не да ти казва „Ти си болен!“. Обичам честната поезия, без лакейство и притворство. Не умея да лъжа в стиховете си, аз само обличам тъгата в други думи. Както в едно стихотворение, в което казвам, че „гарванът стои на прозореца ми и кълве от болката ми сякаш е хляб“ – това не е лъжа, това е просто метафора, зад която нещата са си пак същите. Разбира се, няма гаранция, че победителят в един такъв конкурс пише честна поезия. Читателят може да разчита само на инстинкта си, защото истинската поезия се усеща инстинктивно.
Какво искам да кажа ли? Че всички ние носим в себе си белези, но се опитваме да сме красиви въпреки тях. Че всяка лична болка е свята. Не можем да подминаваме нищо с лека ръка. Скоро ми казаха, че
от мен лъха „ведра депресия“.
Това ме накара да се замисля, че може би не пиша през цялото време за тъжни неща, но пък за весели – съвсем никога не пиша. Не държа да съм „споделена“, но това е моят площад. Това е моят начин да извикам срещу примирието, срещу това да бъдем общоугодни, да се затваряме в рамки и да живеем под знака на „Така трябва“. Знам, че нищо няма да променя, че промяната се случва вътре в човека и то ако той я иска, че всеки има право да избира как да живее… Но аз имам право на своя протест, защото не приемам, че сме само статисти в живота си. Ако си тъжен – бъди тъжен, ако си весел – смей се, но не лъжи, не си слагай рамки, за да се харесаш на някого. А думите ни са като птици, не трябва да ги хвърляме недоносени през прозореца…
0 Коментара