Анна Габровска от Филип Морис България за ценността да бъдем заедно

Анна Габровска има зад гърба си 18 години професионален опит в областта на човешките ресурси в големи международни компании като „Кока-Кола ХБК България“ и „Делойт България“. По образование е социолог, но стартира кариерата си като журналист. От 2019 г. е във Филип Морис България и ръководи отдела, на който е поверена грижата за близо 100-те служители на компанията при вътрешната й трансформация за изграждане на бъдеще без дим. Що се отнася до Ани като човек, нейната дума е „баланс“ – смята спазването му за едно от най-големите предизвикателства в личен и професионален план. Вслушваща се, гъвкава за промени и иновации, целеустремена, Ани Габровска умее да накара хората да се почувстват разбрани. А това е ключът към усещането за принадлежност – един от най-важните градивни елементи на корпоративната култура, ако питате нея.

Ани, вие сте Мениджър „Култура и човешки капитал“ във Филип Морис България, а компанията ви е сред световните примери за равни възнаграждения на своите служители мъже и жени. Подобно е признанието за Филип Морис и на глобално ниво. Като редактор, който следи отдавна темата за половото равноправие, бих казала, че не са много корпорациите, които спазват подобна джендър етика, не ощетяват жените в редиците си и поощряват кариерното им развитие, отдавайки дължимото към усилията и труда им. Защо е важно за вас това?

В самата философия на Филип Морис е заложено, че равнопоставеността има позитивен ефект за бизнеса. Когато се даде възможност за изява на един добър професионалист – независимо дали мъж или жена, за бизнеса винаги има ползи. Смятаме за важни личните способности, постигнатите резултати, амбицията и потенциала на всеки един служител в организацията, без значение от пола му. Да, във времето е доказано, че жените носят добавена стойност и имат малко по-различен подход в работата. Затова, когато в управляващите екипи на различните корпорации присъстват жени, фирмите са по-успешни. Комбинацията от нуждата на жените за изява и необходимостта на пазара на труда за повече качествени хора, изисква, когато те са налични, да бъдат

уважавани и третирани по еднакъв начин от работодателя.

Що се отнася конкретно до Филип Морис България, в края на миналата година ние преминахме през процес на оценка на всичките си вътрешни процедури и практики, свързани със заплащането и третирането на мъжете и жените в компанията. И получихме престижния сертификат Equal Salary от неправителствената организация The Equal Salary Foundation, която заедно с университета в Женева е разработила методологията за оценка.

Кой точно прави този одит?

Самата оценка беше направена от независимия оценител – PricewaterhouseCoopers (PwC). Беше извършен статистически анализ на възнагражденията в компанията за последните 3 години, прегледани бяха отговорностите на мениджърите и на екипа Човешки ресурси, имаше редица интервюта със служители, посочени от одитора, както и фокус групи, за да се оценят фактите и усещанията в тази посока на всички служители. Това дава гаранция за истинността на предоставената информация и за обективността на резултатите. Филип Морис България получи не само сертификата, но и една от най-високите оценки в Европа. Правим всичко това обаче не заради оценката като самоцел, а заради ценностите, в които вярваме и които са част от нашата корпоративна култура.

Вие лично – като жена и като корпоративен човек – вълнувате ли се от темата за мястото на жените в големия бизнес?

Да. И е вярно, че в много бизнеси мъжете са водещи, но съм виждала и изключителни жени лидери. Както и мъже, заслушани в тихия глас на жените по време на ключови, стратегически бизнес срещи. От една страна, народопсихологията влияе – признавам, но от друга, когато имате насреща си жена визионер, със здрава бизнес логика и подходящи аргументи, тя може да бъде изключително успешна. Жените умеят да виждат една по-широка картина на действителността, извън чистия бизнес аспект, и да навлизат малко повече в дълбочина. Тази емоционална интелигентност, която жената притежава заради генетично заложената си роля на майка, оказва своето влияние. Грижата за хората е определяща за жените и според мен те никога не я забравят. Това пък е съществено за чувството за принадлежност, което трябва да градим в една организация.

Все пак аз не съм привърженик нито на само женски екипи, нито на само мъжки. Трябва да има баланс – това носи успех. Факт е, че жените днес са много амбициозни и успяват да жонглират с повече неща от мъжете – и не говоря за multitasking, а за способността им да имат множество приоритети и да ги балансират.

Преди години бизнесът се опитваше да избяга от емоцията, но най-после емоцията бе призната за важна. И вече не само не искаме да я избягваме, а търсим начини как да я използваме и да впрегнем нейната енергия.

Благодарение на движещата сила на емоцията бихме могли да постигнем желаните резултати.

А когато говорим за чувство на принадлежност, световните тенденции даже преди ковид-пандемията показваха, че това е един от основните фактори да се разпознае някой работодател като добър работодател. Не става дума просто за грижа като осигуряване на добри условия за работа, карта за спорт или консултанти по ментално здраве, а за споделяне на еднакви ценности и цели. Ето това жените със сигурност умеят да правят.

Впрочем, при нас мениджърският екип се състои от 70% жени. А разпределението в организацията като цяло е мъже-жени почти по равно. И това е голямо постижение – с 10 и повече процента разлика в сравнение с аналозите ни в Европа. Което идва да покаже, че ние не просто правим усилия в тази посока, а имаме и добри резултати.

Имаше изследване на „Галъп“ за жените в бизнеса у нас по поръчка на „Жената днес“ – според резулатите му повечето българи са убедени, че жените са по-коректни, по-дисциплинирани, по-лоялни и по-некорумпирани от мъжете, но въпреки това са подценени. Като социолог и бивш журналист, имате ли отговор защо е така?

Все пак това са само мнения, които не доказват факти – би отвърнал социологът у мен. Дали жените са по-некорумпирани, например, не бих могла да кажа със сигурност. Но все пак жените – заради многото си социални роли – определено са по-здраво стъпили на земята. А когато си стъпил здраво на земята, ти имаш и здрава ценностна система.

А по-добри търговци ли са жените, според вас?

Могат да бъдат също толкова добри търговци, колкото и всеки мъж.

Филип Морис България получи за 5-а поредна година признание като водещ работодател от международната сертифицираща организация Top Employer Institute. Разкажете ни повече за това.

В България не са много компаниите, които участват в тази сертификация. Top Employer Institutes е независим институт, базиран в Холандия, който работи от 30 години в близо 120 държави. Сертифицирал е досега над 1690 работодатели на около 7 млн. служители. Стандартите изследват над 400 практики, свързани с управлението на фирмата, бизнес стратегията, стратегията за развитие на служителите като индивиди и като екипи, както и на лидерството в самата организация. И още: с изграждането на работодателска марка, привличане и задържане на таланти, кариерно развитие и обучение, дигитализацията в човешките ресурси, вътрешната култура и стратегия за ангажираност на служителите, признание, възнаграждение… Фактът, че можем да държим стандарт по отношение на всичко това в пет поредни години, за мен е наистина много високо постижение.

При локдауните заради пандемията през последната година беше много трудно да се поддържа висок духът в големите колективи. Вие във Филип Морис България открихте ли своя начин?

Всъщност, първото нещо, което направихме за служителите си, беше да им предоставяме постоянно актуална и правдива информация за кризата. Това, особено в началото, когато всичко беше крайно неясно, се оказа много важно. Впоследствие преминахме към home office, защото за нас винаги стоят на първо място здравето и безопасността на хората. На повечето служители дадохме възможност да си останат вкъщи, като преминахме към пълна дигитализация на всякакви срещи, заседания,

променихме фундаментално бизнес процесите си.

На всички, включително на тези, които продължиха да работят на терен, осигурихме необходимите лични защитни средства – и продължаваме да го правим. Отделно въведохме правила кой и кога може да идва в централния ни офис, където външните посещения бяха забранени, а помещенията се дезинфектираха по най-модерен начин непрекъснато. Осигурихме програма за подпомагане на служители и достъп до информация от различни експерти в областта на здравеопазването, дадохме възможност за тестване на служителите. Сега имаме малко по-свободен режим, но продължаваме да сме много стриктни в спазването на вътрешните правила за поддържане на безопасна работна среда.

А как изглежда т.нар. хибриден начин на работа в компанията ви?

Хибридният модел е нещо, което искаме да въведем в бъдеще. В момента се съобразяваме с общата ситуация, но бихме желали и след като ковид-кризата отмине, да продължим с позитивите, които служителите ни видяха за себе си при работата от вкъщи. Ползите за тях по-нататък биха били, че те няма да губят време в придвижване до офиса – поне в част от работните дни през седмицата, че ще могат тогава да подреждат сами служебните си ангажименти за деня и да се грижат междувременно за най-близките си.

Доказано е обаче, че взаимодействията и творческите елементи в една работа трудно могат да се случат само на един човек или само през дигиталната среда. Затова ще оставим възможност на преките ръководители да събират и да се виждат със своите екипи. Този нов хибриден модел ще им даде възможност да мотивират и вдъхновяват хората си, да дават насоката, да изясняват общите цели и да ползват цялата креативна енергия, която се възобновява в момент на социализация. Защото сега ясно се вижда, че социализацията драматично липсва на хората  – разбираме го от множеството ни допитвания до тях от какво се нуждаят.

Тоест

искаме да работим по превенцията, а не да лекуваме постфактум

психологически травми, демотивация, неангажираност. Опитваме се да предугадим какви са потребностите на служителите ни, тъй като, за да бъдат те ефективни, за да имат движеща енергия в себе си и да се развиват, имат нужда да се чувстват част от екипа и да знаят къде отиват.

Тази година започнахме силно с каскадиране на стратегията и приоритетите на компанията. Разказахме в няколко поредни срещи плановете ни за годината и ги преведохме на езика на всекиго. Когато това стане, човекът знае какво се очаква от него, каква точно цел гони и какви инструменти има да я постигне. Именно в това се изразява превенцията – да поддържаме високо нивото на енергията. А когато оценим и признаем успехите на служителите – защото и това правим чрез множество различни награди и споделяне на постиженията на колегите – тогава те виждат цялата верига: „аз знаех стратегията, знам как мога да допринеса за изпълнението й, и как, в крайна сметка, ще бъда оценен за направеното усилие“.

Какво ново научихте за хората и за мотивацията им по време на днешното безпрецедентно и стагнирано време, поставящо човешката психика на ръба?

За пореден път се потвърди максимата, че едва когато загубиш нещо, тогава разбираш колко ценно е било. И ако трябва да изведа нещо, което виждам, то е, че хората ни много ценят възможността да бъдем заедно. Те имат нужда да общуват, да дискутират, да споделят. Точно това е чувството за принадлежност, което сме изградили и за което работим. Продължаваме и в дигитална среда с периодичните общи срещи на екипите и на цялата организация – показателно е, че преди тях служителите ни имат нужда да се съберат виртуално поне 15 минути по-рано, за да се усетят неформално и просто да се попитат „Как си?“. А ние продължаваме да се опитваме да ги усмихваме – последния път, например, завършихме общата ни годишна стратегическа среща с игра, при която хората отговаряха на различни въпроси. И обратната връзка беше чудесна.

Едно интервю на прочутия френския онколог проф. Давид Хаят, което препечатахме в “Жената днес”, стана абсолютен хит в мрежата тия дни. В него докторът обяснява, че сме позволили на твърде много забрани и ограничения да се намесят в съзнанието ни: да не ядем твърде мазно или сладко, да не пием повече от чаша вино на ден, да не пушим и т.н. Той призовава да спрем да се страхуваме, защото така само пропиляваме живота си. Споделяте ли философията му на отговорен епикуреец?

Напълно. Вярвам, че човек трябва да е свободен да избира за себе си и да бъде щастлив със своя избор. Моят избор, например, е да търся повече баланс – дали заради опита, който съм придобила, или заради характера ми, но не желая да живея в свят на забрани. Искам да мога да избирам, като в същото време се съобразявам с останалите, и все пак да мога да правя точно това, което ми е нужно. Хората са склонни да правят коренно различни неща в моментите, когато се представят пред другите, и когато остават насаме със себе си. Щом си даваме свобода, нека тя да е и в двата момента. Свободата е да можеш да вършиш това, което те прави щастлив, без да пречиш на останалите.

Впрочем, проф. Хаят също говори за щастието. “Като приемате, че животът ви носи щастие, така му придавате достойнство. А когато го жертвате на олтара на хигиената – с фантазия за живот, в който няма смърт, вие го обиждате. Просто бъдете щастливи!“, казва той. Вас какво ви прави щастлива?

Движението. Свободата. Търсенето. Липсата на движение буквално и преносно ме обезсилва. Говоря за движение във всяка една посока: като пътуване, като възможност да се виждам с хората, които обичам – точно толкова дълго и често, колкото искам. Тази липса според мен ограничи през последната пандемична година и количеството смях. Защото всичките опосредствани инструменти, които имаме за общуване – телефонът, камерата, екранът – не ни позволяват да получим тази енергия, която се чувства във въздуха, когато гледаш човека в очите.

Щастлива ме прави добрата книга и онова усещане, когато я четеш мноого бавно – съвсем целенасочено, защото знаеш, че ще свърши и после ще тъгуваш по нея. Музиката и концертите, виното, храната, поглед в далечния хоризонт ме зареждат и ме правят много щастлива.

А най-вече ме правят щастлива двете ми дъщери.

Голямата е на 20, малката на 16 г. Това, което ме кара да летя в момента, е осъзнаването, че Марта и Гергана са пораснали. Толкова, че нямат нужда от моето постоянно обгрижване и напътствия, защото вече са мъдри. И единственото, от което ще се нуждаят нататък, е да знаят, че имат рамо до себе си. Това всъщност не само ме прави щастлива, но и променя изцяло начина ми на живот, защото се налага да напусна досегашната си роля. Отстрани погледнато, това е много възнаграждаващо, но и малко плашещо – понякога си казвам: „Ами те пораснаха и сега какво ще правя?“ Всеки си тръгва по неговия път, ти виждаш, че са способни и че имат енергията и амбицията да завоюват света, и си казваш: „Супер! Направих го!“, а после те връхлита един такъв леекичък страх…

И последно за щастието: помните ли филма „Невероятната съдба на Амели Пулен“? В една от сцените му Амели вървеше по кокетните парижки улички, мина покрай магазин за храни, пред който имаше чували с леща, боб и скришом плъзна ръката си в един от чувалите – с ориз, май беше. Ето такива чисто физически осезателни, простички, но изпълващи усещания определено ме правят щастлива.

Вие лично как съчетавате ролите, в които през годините ви се е налагало да влизате – и в личния си живот, и в работата?

И аз, като много жени съм имала дилеми, разкъсвала съм се между майчинството и професионалното си развитие. Когато родих първата си дъщеря, започнах работа само след 6 месеца, а когато родих втората – след 3. Тъй че и аз съм се питала дали им отделям достатъчно време и не съм ли била прекалено отдадена на работата си. Но днес, като ги слушам и двете – защото те са огледало на случилото се – не чувам укор, задето не съм била винаги с тях.

Ако човек се раздира от самообвинения, със сигурност не може да бъде щастлив. Или правиш избора си – приемаш го такъв, какъвто е, и следваш избраното, опитвайки се да балансираш в него. Или правиш друг избор и там си щастлив.

Успехът обаче винаги има цена. Каква е тя за вас?

Бих казала, че успехът има „цена, която си струва“. Той за мен винаги е бил свързан с изключително много труд и вероятно цената е била по-малко време за мен самата. Но пък аз ценя това, което съм постигнала, и се гордея с него. И искам така да го мисля, вместо да вгорчавам успехите с мрънкане от рода „Ох, колко тежко ми беше!“. Трудността може да я чувстваш по пътя, но в края идва сладостта – с всички истории и поуки, които са те направили човека, който си сега, от хората, които са те вдъхновявали и тези, на които си можел и можеш да разчиташ. Ако не се харесваш какъвто си, имаш сериозен проблем. Което не значи, че не бива да сме самокритични. Означава да не спираме да търсим.

*Материалът се публикува с подкрепата на Филип Морис България.