Английският физик и писател Чарлз Пърси Сноу в книгата си „Двете култури” (The Two Cultures, and a Second Look,1963) анализира пропастта и демонстрацията на взаимно високомерие между специалистите от хуманитарите науки и колегите им от природоматематическите (точните) науки.
„Много пъти съм присъствал на събирания на литератори, които с подчертано удоволствие са изразявали своето възмущение от литературната неграмотност на учените от техническите специалности. Един или два пъти не издържах и запитах кой от тях би могъл да обясни в какво се състои вторият принцип на термодинамиката. Отговорът беше мълчание. А аз питах нещо еквивалентно на въпроса: „Чели ли сте поне една творба на Шекспир?”. Вярвам, че ако бях попитал нещо още по-просто, например: „Що е то маса или ускорение?”, което за учените е еквивалент на въпроса: „Можете ли да четете?“ – най-много един от десет високообразовани интелектуалци би разбрал за какво му говоря.”
Как днес хуманитаристите (включително хората на изкуството) и представителите на точните науки гледат едни на други, как виждат ролята на учените и литературата в глобалното развитие на човечеството – Пепа Витанова от БТА разговаря с писателя Васил Панайотов и авиационния инженер и създател на софийския Планетариум Недислав Веселинов.
По времето на Чарлз Пърси Сноу хуманитарните специалности бяха предпочитани, днес природо-математическите са тези, които са водещи в световните класации на най-престижните висши учебни заведения. Как според вас ще се развие тази тенденция в бъдеще?
Д-р инж. Недислав Веселинов: Ще се обърне обратно и ще започне отначало, но това няма да настъпи в близките 50-60 години. Двете категории са свързани като Ин и Ян, като периодично и плавно протичат една в друга. Хората са инертни.
Не е учудващо, че по времето, в което е работил и творил Чарлз Пърси Сноу хуманитарните специалности във висшите учебни заведения са били за предпочитане. Активната му кариера – между тридесетте и седемдесетте години на XX век, съвпада с бурното развитие на индустрията и техниката. Повечето хора са работели именно в тези сфери. Нека си спомним само за бурното развитие на тежката индустрия, машиностроенето, транспорта, космонавтиката, електрониката и т.н. Огромен брой учени, и то най-талантливите, са творили именно в тези сфери на човешкото познание. Като резултат се е стигнало до недостиг на кадри в хуманитарната област и това логично е довело до повишено търсене и повече перспективи за професионално развитие в нея. Като следствие, в университетите се повишава престижа на тези специалности.
Сега обаче, тенденцията се обръща. През последните 50 години пазарът на труда се пренасити от специалисти с хуманитарна насоченост, от което страда индустрията, а от там и икономиката като цяло. Техническите и инженерните специалисти са дефицит, а и много области от фундаменталните природо-математически науки изпитват недостиг на кадри. Това по естествен път води до повишаване на търсенето, а от там -заплащането и стандартът на живот на тези хора. Вече е неоспорим факт интересът към природо-математическите и инженерни специалности и прогнозируемият им просперитет през следващите 50-60 години.
Васил Панайотов: “За да откриеш истината, следвай парите!” Тази фраза е на Уилям Фелт (висш служител на ФБР, станал известен покрай аферата “Уотъргейт”), доколкото подобна баналност може да бъде нечия, след като и децата емпирично я откриват, някъде по тъжния им път на превръщане във възрастни. Висшите учебни заведения са преди всичко места за придобиване на професионална квалификация. А водещият мотив при избор на професия е очакваното количество пари от практикуването й. Тази монетаризация е масова, като само шепа идеалисти се водят от ирационални желания – призваните към нещо, което е винаги техен пръв приоритет, независимо от вредата или липсата на перспектива във финансов план.
След парите, на второ място при избора на професия е престижът. Но днес ценностите са най-вече предметни, така че в масовото съзнание най-престижно е това, което може да осигури най-много предмети.
Изборът на професия в бъдеще ще зависи от пътя, по който ще тръгне светът. Първият е следване сегашната спирала на свръхпроизводство и свръхпотребление. Двете взаимно съпровождат обикновения човек в посоката му към задоволеността, стабилността, сигурността и смъртта. А това не е малко. Всички посоки сочат смъртта, нека поне да има стабилност и сигурност дотогава, защото често и това няма. Вторият път не е някакъв непроходим, нов, тайнствен и предстоящ тепърва да бъде открит път, той всъщност е същият, по който крачим сега, просто трябва да се обърнем на обратно.
Връщането не значи непременно регрес. Може да значи и ренесанс. Не казвам да изоставим всички модерни достижения, за които човечеството е напъвало мишци и мозъци през последните пет века, но представете си да пренесем сегашното материално богатство в нравствения свят на една, примерно, прединдустриална епоха, където човек за човека може пак да си е бил вълк, но поне не е бил винтче в машината за месо, молил се е на Бог. А когато се е молил, се е молил за милост, не за намаление в мола и е бил в състояние да изпита голяма радост от малки неща, а не както сега – обратното.
Да запазим сегашното материално и върнем тогавашното духовно е вторият път към бъдещето. Един фантастичен път, обратен на дефиницията за фантастика. Път към миналото, като възможен начин да осигурим бъдещето, за което още Айнщайн е бил скептичен и на въпроса: с какви оръжия ще се води една трета световна война, след като по време на втората сме на път да изобретим атомното, отговорил: „С тояги“.
Кой гледа по-често към звездите – писателят или авиационният инженер?
Васил Панайотов: Предпочитам никой от тях да не го прави, но ако трябва все някой, то нека да е писателят, стига да е писател фантаст. Другите жанрове имат друг обект на изследване, а дори поетите днес вече нямат оправдание да дращят за залеза и луната. Но даже и да го правят, писаниците им нямат прекия катастрофален ефект, който може да има конструктивно сгрешеният двигател. Преди звездите са привличали със своята загадъчност, но сега са просто метафора за мечтателност и незрялост, за нещо несъществено. Нека писателят да си гледа човека, инженерът – машината, а обущарят – не по-високо от обувките.
Сериозният стремеж да стигнем звездите е стремежът на малкото момче към света на възрастните. От чувство за незначителност и желание да се докаже. Стремеж, струвал милиарди, за една абсурдна идея. Изследването на Космоса има смисъл, само ако допринася за подобряване живота на земята. Но дори така, ако същите тези пари се дадат за нея, животът би бил по-добър.
Д-р инж. Недислав Веселинов: Смятам, че и двамата би трябвало да гледаме еднакво често към звездите. Но ги виждаме различно. Физикът ги възприема предимно като материалист, а писателят – като идеалист, или поне така би трябвало да бъде. Двете философски течения си противоречат и са фундамент в работата на двата вида специалисти.
За физика материята е първичното и всичко останало произтича от нея: Големият взрив, образуването на фундаменталните частици, атоми и молекули, образуването на галактики, звездни системи и планети, зараждането и еволюцията на живота, появата на съзнанието и разума. За физика звездите са термоядрен синтез, огромни енергии, налягания и температури. Вселената е стремежът на природата към увеличаване на ентропията с напредване на времето.
Писателите по-често са идеалисти – те вярват, че фундаментът на реалността, такава каквато я познаваме, е мисълта или по друг начин казано – нематериалното. За тях звездите в по-голяма степен са източник на вдъхновение – нещо далечно, непознато, светло и топло , източник на живот, тайни и загадъчни нови истории и събития. Въображението на хората работи по-добре в условия, в които съществува нещо неизвестно, тайнствено и митологично. Дори когато това е следствие на недостатъчни знания за различни природни явления и феномени. По този начин те създават „нови чудни светове“. Така творците на словото много по-често пишат и бестселъри.
От какви професионални кръгове са приятелите ви?
Д-р инж. Недислав Веселинов: От абсолютно различни. Разбира се, по-често общувам с инженери и физици, но това се определя от естеството на работата ми. Извън професионалната среда имам много близки приятели, които са журналисти, лекари, художници, историци и т.н.
Васил Панайотов: Въпросът ме провокира повече с идеята за приятелството, отколкото с принадлежността към професия. Според мен с детството свършва и приятелството. И идва изгодата, съперничеството и преследването на интерес. Само хлапаците стават кръвни братя, скитат се край реката, винаги двама, винаги, и са готови на саможертва, без да знаят какво означава и без да я осъзнават като такава. После познанието прецаква всичко.
Дори в любовните отношенията, които максимално се доближават до идеал и себеотрицание, водещо е желанието да бъдеш с любимия човек, тоест водещо е удоволствието и когато това удоволствие намалее или изчезне, идват скандалите, раздялата и разводът. Еднополовото приятелство не е нищо повече от ползотворно сътрудничество. Изчезне ли ползата, изчезва и приятелството. Ползата може даже да не е материална, може да е просто приятна компания или партньорство в игра на шах, но винаги я има, а това опорочава приятелството. В този смисъл аз нямам никакви приятели, а най-малко мога да имам приятели-писатели, защото завистта и конкуренцията ще изместят възможността за възникване дори на нещо като полезност.
Какви книги обичате да четете, д-р Веселинов?
Д-р инж. Недислав Веселинов: Благодарение на родителите ми съм чел книги от почти целия литературен спектър. Като дете майка ми ме учеше да чета приказки. Спомням си че бях много впечатлен от „Приключенията на барон Мюнхаузен“ и от приказките на Пушкин. Казвала ми е, че ме е насърчавала сам да разказвам приказки, чиито сюжети и герои съм си измислял сам. Баща ми на четвъртия ми рожден ден ми подари една американска книжка-класификатор на бойните самолети от целия свят и се зае да ме учи на латинската азбука. С негова помощ и с тази книжка научих латинската азбука. Така с един поглед отгатвах различните бойни самолети.
След това с удоволствие четях списание „Дъга“, детските романи – „Алиса в страната на чудесата“, „Том Сойер и Хъкълбери Фин“. Като тийнейджър много ми допадаха романите на Александър Дюма и най-вече „Клетниците“, която смятам, че до голяма степен ме е формирала като личност. Тогава четох и продължавам да чета световната научно-фантастична класика – братя Стругацки, Артър Кларк, Станислав Лем, Айзък Азимов и други. Между другото скоро изчетох „Времето на дъжда“ на Стругацки и то в оригинал (на руски заглавието и е „Гадкие лебеди“). Много впечатляваща повест – даде ми нов и различен поглед към света! Обичам и българската класика – Ботев, Вапцаров, Вазов, Димитър Димов и много други. Чета с удоволствие и исторически книги. Поради работата ми обаче основно чета техническа литература. И ми остава по-малко време за художествена или историческа, но ми липсва…
Художествената литература, киното и изкуствата въобще разширяват кръгозора на човека. Дядо ми , проф. Георги Веселинов, автор на любимата на всички малки деца песничка „Хей, ръчички, хей ги две“, в едно свое стихотворение определя книгата като „прозорче светло към света“. Щастливи са хората, които имат такива „прозорци“, въпреки че днес в определени области невежеството опасно е завзело територии, за които не е и мечтало.
Г-н Панайотов, ако напишете роман, свързан с космоса, авиацията и хибридните високо-технологични проекти, какъв би бил той? Как се подготвяте за книгите си?
Васил Панайотов: Би бил много лош роман, защото нямам вътрешното влечение и познанията за това.
Не се подготвям за книгите си. Но ако някога реша да се комерсиализирам, ще почна да се подготвям. Най-печелившата формула е да се пише с факти, вместо с фантазия. Читателят е човек, а човекът винаги ще е по-любопитен за живота на живи или живели някога други хора, отколкото за измислените. Не казвам, че е по-лесно да се пише така и не омаловажавам труда на авторите, които проучват безброй събития или прочитат стотици страници, за да напишат от тях една, това е тежък умствен, психически, та даже и физически труд, документалистика, която понякога дори се превръща в литература, но вместо да преразказвам нечии спомени, да пренаписвам историята или да скверня паметта на мъртви със свободно съчинение, изградено около известни за тях факти, което после перфидно да им посвещавам, предпочитам психологическото проникване и самоанализа да определят поведението на един измислен герой във въображаема ситуация.
Така, ако книгата постигне успех, той ще се дължи изцяло на мен. Но ако историята е по исторически събития, никога няма да знам дали читателят не я е прочел, само защото е искал да научи нещо повече за тези събития. Това принизява писателя и го превръща в хроникьор, в медиум – свързващ живите с мъртвите.
Кои са допирните точки между авиационното инженерство и изкуствата, д-р Веселинов?
Д-р инж. Недислав Веселинов: Естественият стремеж на човека към знанието, саморазвитието и самоусъвършенстването. Създаването на един физичен модел или на красив летателен апарат също е изкуство. Вижте творчеството на Леонардо да Винчи- можете ли да различите къде свършва великият художник и къде започва изобретателят на различни машини, изпреварили времето си? Създаването на едно произведение на изкуството е в някаква степен физика, а често е вдъхновено от физични явления или от технически достижения на човечеството, като летателните апарати, например.
За съжаление сега в България има огромен дефицит на качествен културен продукт и това се отразява негативно на поведението и способностите на цялото ни общество.
Г-н Панайотов, към каква професия бихте насочили дъщеря си – към писателската или към научната сфера? И защо?
Васил Панайотов: Писането е преди всичко призвание. Някои успяват да го превърнат в професия, което не е непременно проблем, стига да не правят компромис заради читателските очаквания. Всеки, направил този компромис, умира като творец и се превръща в занаятчия. Ученият също трябва да притежава съответните качества за това, но добрите учени са повече от добрите писатели. Ученият е изучил някаква наука, в някакво учебно заведение, писателят се създава сам и нито курсове, нито университети, нито титли могат да му помогнат.
Професията трябва да се избира според способностите и според желанията. По професия аз съм счетоводител, без да имам нито способност, нито желание за това. Което ме правеше посредствен счетоводител. И нещастен човек. Сега работя нещо друго, за да имам време и спокойствие да пиша и да чета. И да не трябва да мисля как да изкарам някакви нищожни пари с писане, от което да го разваля.
Дъщеря ми е 11 клас и вече е приета да учи „Маркетинг и комуникации“ в Холандия – сама си избра специалността. Ролята ми на родител е да предлагам нещо, без да го налагам. Моите родители не ми предложиха нищо. Сам успях да избера правилното призвание, но избрах също и грешната професия.
Д-р Веселинов, мечтателят или бизнесменът имат по-голяма заслуга за успешното изграждане и функциониране на планетариума?
Д-р инж. Недислав Веселинов: Аз съм предприемач по неволя. Просто, за да реализирам своята мечта, ми се наложи да стана предприемач. По-скоро мечтателите в нас имат по-голяма заслуга, за да създадем с колегите ми от ЕКБ „Фотоника“ Планетариума. Но трябва да следваме и другата ценност – скромността. Защото както казва великият физик Ричард Файнман: „Изобретателността на природата е много по-изобретателна от човека“.
Доколко е важно във вашата сфера умението да правите пари?
Д-р инж. Недислав Веселинов: За съжаление, е много важно. В социално-икономическата среда, в която сме заставени да живеем, парите са главен показател за ценността на продукта, създаден от нашия труд. И, за съжаление, не особено справедлив показател. В същото време пари са нужни, за да може да бъде поддържана нормалната функционалност на колектива. Работата по комерсиални проекти отклонява вниманието от целите ни да създаваме интересни експериментални изделия и машини с висока обществена полза. Ако не го правим обаче, няма да как да съществуваме. Така че без умението да печелим пари, няма да има и как да се развиваме.
Васил Панайотов: Ако говорим за работа в професионалния смисъл на думата, това е най-важното. На второ място е тази работа да се свърши добре, но не заради някакво идеалистично усещане за полезност, личностно удовлетворение или добра репутация, а за да може клиентът да ни я възложи пак.
В професионалния смисъл на думата работя нещо, което не ангажира съзнанието ми, не ме амбицира професионално и не ме прави зомбиран кариерист. Парите от това занимание са прилични, особено ако нямаш скъпи хобита и пороци. Според мен, половината ни потребителски потребности са изкуствено създадени и внушени, което ги прави излишни, а другата половина са потребности за нова версия на нещо, което вече имаме и още можем да ползваме, но усещането за житейско неудовлетворение ни кара да сменим вече предпоследния айфон с последния, който временно ще създаде център на съществуването, ценност от отъждествяването с предмета и илюзия за смисъл.
Сред учените или сред писателите има повече хора от категорията на т.нар. лузъри?
Васил Панайотов: Категорично сред вторите, без да познавам първите. Да изгубиш нещо ценно, а сетне да страдаш от това, създава душевна нагласа, която в комплект с мисловни способности и малко талант дават добра база за започване на роман. Писателите са опустошени същества, които човъркат в чувствата си, а когато липсва някакъв личен драматизъм, когато всичко ти е наред, бизнесът цъфти, успяваш да укриваш данъци и печелиш пари, вместо да губиш последна надежда, грубо казано чувстваш това, което и прасето, докато спи в кочината. Доволството поражда порив за още и още доволство. Истинско изкуство се прави с лишение, загуба и страдание.
Д-р инж. Недислав Веселинов: Мисля че най-много лузъри има във властта. Учените и писателите независимо от таланта им поне правят нещо полезно.
В днешния свят на реални, а не само „студени“ войни кои са с по-отговорната и важна за обществото роля – учените-техничари или писателите?
Д-р инж. Недислав Веселинов: От гледна точка на геополитическата ситуация не би трябвало да делим хората на по-отговорни и по-малко отговорни. Всички сме отговорни. Хуманитарните обикновено забъркват гео-политическите спагети, а техничарите осигуряват средствата за разрязването им.
Мисля че по-важният въпрос тук е: „Каква е причината в XXI век да продължаваме да сеем ветрове и да жънем бури?“ А тя до голяма степен се крие в алчността и в борбите за влияние и власт. Хората се стремят към пари и власт, а малцина са тези, които искат и могат да произвеждат продукти и материални блага за обществото – блага, които реално да ни правят по-богати. Ако искаме да живеем по-добре и да оставим по-добър свят на бъдещите поколения със сигурност ще ни трябват повече техничари, отколкото имаме в момента. Това не означава, че не ни трябват хуманитари – писатели, поети, художници, артисти, юристи, историци и т.н. Двете области на човешкото познание взаимно се допълват.
Васил Панайотов: Учените, разбира се. Писателите се провалиха, не успяха да създадат читатели, а четящият човек е фин, просветен, одухотворен и по-малко склонен да грабне оръжие и да се избива. И понеже войната е прекалено важно нещо, за да бъде оставено на военните, учените вече над половин век са гарант срещу глобалното разрушение на човечеството. Съществуването на атомната бомба е много повече защита, отколкото заплаха за света и пред угрозата всичко да свърши за всички, войните се ограничават с вечния локален тормоз на по-слаби от по-силни. Войната е естествено състояние на примитивния човешки дух и винаги ще я има. Но за да не пламне трета световна война, или трябва да има оръжия за масово унищожаване, или не трябва да има никакви.
Д-р инж. Недислав Веселинов е физик и авиационен-инженер. Основател, управител и главен инженер-проектант на Експериментално конструкторско бюро „Фотоника“. Той е доктор по физика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Завършил е две висши образования: специалност „Самолетостроене“ в Московския авиационен институт и „Физика“ в Софийския университет. Работил е за множество международни компании като инженер-проектант: Sensata Technologies, Отраслово специализирано конструкторско бюро за eкспериментално самолетостроене (ОСКБЕС), Boeing, Волга-Днепър и др. Защитил е дисертация със статия в престижното научно списание на American Institute of Aeronautics and Astronautics – Journal of Spacecraft and Rockets. Носител е на наградата на фондация „Карол Знание“ – „Предприемач в науката“ за 2019 г. Проектът, с който е отличен в конкурса вече е действащ планетариум – Веселинов е един от двамата главни конструктори на Софийския планетариум, който откри врати преди една година. Заедно с други двама свои колеги е разработил първите два български авиационни симулатора – военния „Фотоника“ MAS G1 и гражданския „Фотоника“ СAS C172.
Васил Панайотов е писател. Има издадени една стихосбирка и пет романа, съавтор е на няколко сборника с разкази и на романа „Стъклен дом 2”, автор на множество статии в списания и сайтове. С дебютната си книга “Убиец” печели анонимния конкурс на издателство „Сиела“ за нов български роман и стига до финала на писателското риалити “Ръкописът”. Трите му последни романа (“Сянка”, “24 ЧАСА ТРУД”, “Плът и Крафт”) три поредни години са номинирани за роман на годината на Фонд “13 Века България”, което е прецедент от учредяването на наградата. “Сянка” е номинирана и за “Хеликон”.
0 Коментара