Баба Германа

Дворчето беше много тясно, почти колкото една малка килия, и в него живееха гъските на баба Германа. Те крякаха сутрин и вечер, защото бяха гладни, а на обед, когато слънцето печеше най-силно, се въртяха в праха и изглеждаха самотни и забравени от целия свят.

Рисунка: Алекси Начев

– Къш, мари, да опустеете дано – гьлчеше ги бабата тихичко и все се подпираше до плета на дворчето. Тя беше висока жена, силна, въпреки годините лицето й беше бяло и равно, имаше две-три малки бръчки около устните. Очите й, както някога, си бяха светли и сини, заради тях едно време се подмами дядо Славко и полудя, заради тях се би с ергените от селото. Цял живот го грееха тия бабини Германини очи, и когато се напиеше, срам го беше направо вкъщи да се прибере, защото Германа беше стегната жена и гласът й кънтеше до господа бога. Но дядо Славко не се боеше от клетвите, защото очите на Германа уж се палеха, но пак благост имаше в тях, пак надежда му даваха, че ще му прости… После дядо Славко неочаквано умря. Два часа преди това беше ходил за дърва и беше поил магарето на селския ручей. Баба Германа го намери паднал до пейката с отворени уста и разперени ръце. И не чу, че последната му дума беше „Германо… Германо…“ И въобще не можеше да знае жената какво бе искал да й каже дядо Славко, преди да умре.

Лека смърт намери дядото, защото беше добър човек.

Само време не му стигна да й каже, че цял живот само нея е имал, и само нея е обичал. Пък и сигурно нямаше да може да рече това дядото, защото не го биваше да приказва, само щеше да мига и да се запъва пред жената…

Сама остана баба Германа в шарената къща и не позволи паяжина да се задържи по ъглите, нито едно цвете да остане неполято. Само й беше мъчно на жената, че синът отиде в града. Един син, златен син, пък не остана в шарената къща, дето имаше ламаринено петле на покрива. Тя беше корава жена и въобще не заплака, когато той си изнесе багажа и когато стаите опустяха. Той й взе малката внучка, малката Германа. Като се сетеше за тоя ден, на баба Германа й ставаше мъчно, присядаше до малкото дворче с гъските, поглеждаше ги накриво и мърмореше:

– Къш, мари, да пукнете дано!

Уж гъските гледаше бабата, пък се сещаше за внучката си – и тя висока, и тя синеока, и тя хубава. Като беше малко момиче, все около баба си се въртеше, заедно хранеха птиците и ходеха да берат зелен фасул. Сладки дни бяха това. За Осми март внучката й подари гердан с големи, жълти зърна. Тогава баба Германа много се смя и не искаше да го вземе, пък сега този гердан й беше най-скъпото нещо и вечер му приказваше като на човек.

Щом си замина синът й, баба Германа не се поддаде па самотията, ами се хвана в бригадата на градинарките. Вечер пък полека поливаше мушкатата или сядаше срещу дворчето и приказваше на гъските:

– Къш, мари! Брей че сте.

Тя слагаше царевични зърна в шепа, мамеше птиците и те доверчиво кълвяха направо от ръката й. Германа познаваше нрава на всяка птица и им приказваше – ту сърдито, ту благо.

– Марто, махни се, че все ще те оскубя! Остави и на другите, хайде… Тодорке, за тебе най-големите зърна, ела, че нещо ми се виждаш слабичка, перцата ти не блестят.

Гъските тракаха клюнове и идваха една след друга. Най-малкото гъсе също се казваше Германа, защото то беше палаво и кресливо като малката внучка. То имаше тъмносини перца по шията и бабата много го обичаше. Понякога го хващаше и му разправяше, че фасулът не е узрял заради дъждовете. Гъсокът се казваше Славко. Той ходеше тромаво и замислено като милия дядо, понякога стърчеше глупаво на един крак. Баба Германа намираше различни наказания за гъсока – ту не му даваше зърна, ту го кълнеше люто, пък в очите й имаше благост, сякаш това наистина беше дяда Славко – малко пийнал, с източена шия, но кротък и послушен цял живот. Една гъска беше кръстена Марта – тя беше много нахална, все се буташе първа да изгълта всичко. Такава беше и стрина Марта от градинарската бригада. Баба Германа по едно време беше намразила тая гъска и й се караше, даже я удряше по гърба е тояжката си:

– Ах, Марто проста, само да ми паднеш! Семето от латинките окраде, да може и целия свят’ да изгълташ… На! На! –

разправяше троснато баба Германа и не се знаеше на кого говори – дали на нахалната стрина Марта от бригадата, или на гъската с бялата шия и глупавите очи от малкото дворче.

Да, но се случи така, че гъската Марта стана приятелка с малкото гъсе, което се казваше Германа. Двете птици често заставаха една до друга, кротко си крякаха и се разправяха за нещо. Отначало бабата много се ядоса, хвана малкото гъсе, притисна го в ръцете си и започна да го учи:

– Германче, баби, защо си толкова глупаво? Защо дружиш с тая нахалница, остави я, тръгни с Тодорка – тя е умна и добра, гъска злато е…

Уж държеше малкото гъсе баба Германа, пък й се струваше, че говори с милата си внучка, дето е сама сега в града. Няма кой да й разправя приказки, нито кой да й покаже как да ушие роза върху ситна панама.

– Ще пораснеш, баби – говореше жената. – Голям човек ще станеш, пък и хубаво и разбрано момче да си намериш… Дано за доктор изучиш, внучето ми, че като дойдеш на село, да те покажа на жените от бригадата и да река „Това е моето момиче, Манчето, ако нещо ви боли, при него идете, то много изучи…“ – така си приказваше бабата и на душата й ставаше светло и хубаво. Малкото гъсе неспокойно пърхаше с крила в ръцете й, гледаше я с кръгли очи и нищо не разбираше. Още един млад гъсок имаше баба Германа и го беше кръстила на сина си Петьо. Понякога тя отиваше в дворчето, хващаше го, но нищо не му приказваше, само го гледаше – кротко и тъжно, и се чудеше дали на сина му е по-добре в града, дали му се кара много снахата, когато се прибере пийнал. Баба Германа беше решила въобще да не му говори, задето я остави сама на село, после въздъхваше и тихо казваше:

– Порасна и ти, Петенце, чедо. Порасна, избяга ми. А помниш ли какви банички правех в неделя, само това дали помниш ми кажи…

И още един гъсок имаше баба Германа. Той се казваше Матей. Една година след като се помина горкият дядо Славко, един човек от съседното село, дядо Матей, дойде при Германа и й каза:

– Ако искаш… И аз съм сам, и ти си сама, да се вземеме… Нали виждаш, сам човек е като изгнило жито, корен не пуска…

Баба Германа не се съгласи да го вземе и така си остана – сама в голямата шарена къща с ламаринено петле на покрива. Всъщност шарките по стените бяха почнали да избледняват, но баба Германа си ги виждаше все така хубави, каквито ги бе наредил дядо Славко, когато се ожениха, и такива хубави – когато тя роди сина си и когато след много години внучката й проходи в шарените стаи. Затова баба Германа не взе този Матей – не искаше да го пуска там, дето тромаво ходеше дядо Славко, и дето двамата вечер посръбваха греяна ракия. Все пак сърцето на баба Германа се посъживи от това, че я потърси този човек, и за да не го забрави, кръсти един от младите гъсоци Матей. Тя не обичаше този гъсок и няколко пъти решаваше да го продаде на пазара, но когато сядаше на тезгяха и хората питаха колко струва, баба Германа изведнъж казваше:

– А, не, не го продавам... – После вземаше кошницата с Матея и двамата заедно се връщаха в малкото дворче. Матей се мотаеше около жената и радостно крякаше, че отново си е вкъщи. Баба Германа си мислеше, че щом нещо се е случило в живота ти, не може да го продадеш, нито пък може да купиш нещо, ако не е станало… Ех, как искаше сега да има и дъщеря, искаше тези стаи да са пълни с внуци…

То, малкото Манче, обичаше баба си. От време на време идваше от града в шарената къща. Двете измиваха стъклата и помитаха пътечката. Внучката късаше цветя и ги слагаше в голямата ваза на масата. Тази ваза, мислеше си баба Германа,

младост обича, младост…

После старата жена обличаше най-новите си дрехи и двете тръгваха на разходка. Съседите от другите къщи гледаха колко щастливо е усмихната старата. Те не знаеха, че баба Германа нищо не приказва на младото, само кротко държи ръка на рамото му и гледа да е по-близо до него, да слуша, да слуша. Сърцето й ставаше голямо и хубаво, толкова голямо, че в него имаше добрина за целия свят. Момичето вървеше до нея и нищо не разбираше, само приказваше весело, как някога ще вземе баба си и двете ще отидат заедно до морето. Ще види тогава баба Германа колко много вода има на едно място. Пък може и един Петко да вземат, той е приятел на Манчето и е хубаво момче.

– Ами гъските кой ще гледа? – щастливо шепнеше старата,.._а малкото, нали имаше много ум, набързо отвръщаше:

– И тях ще вземем, като нищо!

После двете почваха да се смеят и продължаваха хубавата разходка чак до началото на гората.

– Искам за доктор да изучиш! – най-подир казваше баба Германа, а когато внучката й си отиваше и отново почваха вечерите в празните стаи, баба Германа ходеше в малкото птиче дворче, примамваше най- младото гъсе, улавяше го нежно и му говореше:

– Искам за доктор да изучиш! – после с ласкави пръсти погалваше тъмносините перца по шията му.

В живота си баба Германа бе срещала и проклети хора, но нейните гъски не носеха имената им. Е, само Марта е малко нахална, но нали тя стана приятелка с най-младото гъсе?

Така минаха много години и внучката на баба Германа наистина беше приета да учи за лекар.

Радост настана в старата шарена къща.

Баба Германа реши да направи най- хубавата гозба, която можеше – печена гъска със зеле. Жената се подмлади, затича из цялото село и всички разбраха радостната новина – след седмица Манчето щеше да й дойде на гости. Баба Германа умееше да направи вкусно гозбата – още навремето дядо Славко беше пощурял за печена гъска със зеле, а Манчето направо умираше за такова ядене.

Изведнъж в сърцето на баба Германа се роди страшен въпрос. Коя гъска да заколи? Гъсока Славко? О, не, той беше най-красивият и най-умният от всички. С тази тънка шия и тромава походка – как да заколи милия Славко? Да, Матей ще бъде. Баба Германа вземаше ножа, тръгваше натъжена към малкото птиче дворче, посягаше да хване гъсока за шията, но ножът се изплъзваше от ръката й. Помнеше го още като малко гъсе – с жълт пух и тромави крачка, едно такова малко и безпомощно. Пък и с него се подсещаше за Матей от другото село – не го взе тогава тя, не го пусна вкъщи, но хубаво й стана, и добро. Няма да е Матей. Марта да заколи? Не, не, виж каква е красавица – перата й греят като сребро, крилата й са силни и здрави. Тогава?

Баба Германа реши да не пуска няколко дни гъските в реката. През това време и тя не ходи на работа, стоеше по цял ден до плета на птичето дворче, гледаше гъските вътре и сърдито им мърмореше:

– Къш, мари! Да пукнете дано!

От време на време улавяше някоя птица, помисляше нещо, поглеждаше ножа, после отпускаше ръка, погалваше леко перцата:

– Живей си, живей си – промърморваше тя и отново пускаше птицата в дворчето.

Неделя наближаваше, внучката щеше да дойде след един ден, а баба Германа все така стоеше до плета, мърмореше нещо под нос. Изведнъж тя високо се развика:

– Къш, мари, да опустееш дано! – лицето й цялото бе светнало от хубава усмивка. Тя захвърли ножа от джоба на престилката и излезе на улицата.

След час баба Германа се върна вкъщи. Тя носеше в една кошница две гъски. Беше ги купила от комшийката стрина Димитра. Сега вече можеше да направи печено със зеле. Най-хубавата гозба на света за внучката Германа, която щеше да учи в София за лекар.