Този кратък материал е посветен на новите ми приятели от вестник „Минаха години”, както и на всички знайни и незнайни труженици на вълнуващия вестникарски бизнес в България. Хората, които имат честта да информират, разследват, възпитават вкусове и формират общественото мнение в нашата малка страна.
Напоследък мой роднина ми обърна внимание, че материалът ми „До Прага и назад – едно официално посещение”, поръчан от, написан за и публикуван в хартиеното издание и на интернет страницата на списание „Жената днес”, мистериозно се е появил в брой 38/2015 на чудесното издание „Минаха години”. Вестникът за пенсионери се издава от „Муузон“ ЕООД, под чиято шапка излизат също толкова чудесните „Биограф”, „Уикенд за жената”, „Love style“ и други подобни. Под заглавие „Соня Бакиш нямаше време да ми бъде баба като другите”, материалът ми е анонсиран на първа страница на вестника, редом със семейната снимка, която месец по-рано лично бях предоставила на списание „Жената днес”.
Вероятно е излишно да спомена, че нито аз, нито редакцията на „Жената днес” сме били информирани за тази препечатка. С риск да стана смешна, ще добавя за пълнота, че нито те, нито аз, сме получили какъвто и да било хонорар за публикацията. И с ясното съзнание, че ще ми се изсмеете, искам да кажа, че е много малко вероятно да получим някакво извинение, опровержение или обезщетение за тази директна кражба. Защото в България авторско право на практика няма. Защото никой в България не се вълнува от ретроградни и еснафски понятия като почтеност, законност, отговорност към колеги и читатели, както и (Боже опази!) добър вкус. Защото тука е така.
Моето лично разбиране е, че журнализмът е сериозна и адски отговорна професия. Легендарно известни са множество вдъхновяващи примери за журналистически разследвания, за зададени въпроси и заети позиции, които са преобръщали парадигми и сваляли правителства. Сериозните световни медии не само информират – те възпитават и формират мнение, гонейки повече или по-малко безкористната цел за едно будно и активно гражданско общество. Разбира се, моето скромно материалче имаше за цел просто да забавлява, показвайки едно малко по-неочаквано лице на участниците в тоталитарния режим, с чието наследство все още не успяваме да справим.
Твърдо смятам, че единственият начин обществото ни да преработи своето минало и да продължи напред на чисто и с разбиране за това, какво се е случило на всеки един от нас през дългите години на социализма, е да говорим за това. В случая аз избрах да иронизирам добронамерено. Утре ще избера друг тон и различна гледна точка. Стига да имам какво да кажа. А ако нямам, ще си замълча. Ясно е, че не очаквам „колегите” от „Минаха години” и множеството подобни издания да обръщат парадигми и да свалят правителства, нито пък да имат какво да кажат. Тъжната истина обаче е, че материали като „Ернестина плати жестока цена, за да стане майка” и „Кенеди любел партизанката Бойка” (примерите са от същата тази първа страница на същия този брой 38 на „Минаха години”) правят именно това – те формират общественото мнение. Правят го агресивно, брутално и безпардонно. Голямата вина на жълтите вестници в България не е, че те крадат и лъжат напълно безнаказано. Тяхната огромна и непоравима вина е, че ни превръщат в идиоти.
Бел. ред. Плахият ни опит да се свържем с колегите от въпросното издание, за да им напомним за съществуването на авторски права в родината, не беше удостоен с отговор.
0 Коментара