Притварям вратата.
Празничният шум остава зад мене. Пред очите ми – пълна мивка със съдове. В панелната кутийка, наречена кухня, всяко кътче е заето с останки от пиршеството. Само масата е тържествено празна. На нея доверчиво лежи тортата.
Вече съм раздала по едно парче на всички. Остава и този път. Почти четвъртинка шоколадов кръг – излишен. Кого забравих пак? Кого не поканих – на най-трудния и най-щастливия – рождения ден на моя син?
Тогава започват да идват – моите празнични сенки. Цяла вечер съм се суетила – ножчета, вилички, салфетки, чашата на еди кой си да е пълна, картофите да не прегорят. Всички ахкат около детето. Никой не се сеща за мене, макар че и аз в известен смисъл съм виновница за това тържество. И едва сега, тук, над остатъка от тортата пристигат моите истински гости.
… Първото парче торта е за нея, за майка ми. Като че ли
нейният край беше краят на летенето
Изчезна сигурността: скъса се предпазното въже, което не виждах, но усещах. И тя, както всички други майки по света, е направила за децата си милион неща – всъщност всичко добро, което човек може да направи за човека. Но кой знае защо сега се появява само една картина. Зелената светлина на нощната лампа, бялото легло, нощницата, изгладена и сгъната грижливо, малката чинийка с ябълката. Едно момиче, което се прибира вечер, след шумни спорове и безмълвни привличания. Сянката на майката изчезва от прозореца (да не помислят тревогата за дебнене). Момичето е в своето кътче, приятно уморено и блажено сигурно.
Сега някогашното момиче има свой дом (купен от нея – от майката). Но връщането в него не обещава безгрижна отмора. Вече никой няма да реди за момичето легло. Защото сега то на свой ред се учи да го реди за другите. И никой не забелязва тихите усилия на новопосветената жена точно така, както тя не забелязваше майчините си на времето.
… Второто парче торта. То не е за кръвен роднина –
нали доброто между близки по кръв не се брои
– то е естествено и биологично.
Тогава дори не бяхме колеги – бяхме непознати люде всъщност. За него жестът, с който ми подаде онзи документ, е било нещо съвсем делнично. За мене – нов път, нова съдба. Връчи ми без приповдигнати думи и тържествени заръки една служебна карта – на мене, безработната отличничка, пиляла се по канцеларии и службици. Трябваше да мине много време, за да разбера, че всъщност служебната карта се дава много рядко и само на най-доверените сътрудници. Когато вече не работехме заедно, го попитах: „Защо рискува тогава? Та ти не ме познаваше?“ Навярно беше забравил подробностите, засмя се и рече: „На челото ти пишеше, че заслужаваш!“
Има в спорта такъв един термин – авантаж – непреводим в делничния ни език. Ако го пренасям в сферата на човешките отношения, то е защото макар и само веднъж, и аз съм получила правото да опитам, да поведа самостоятелно топката. И – слава богу – все пак не толкова късно, че да не успея да я поема на своя отговорност. Делничният синоним на термина авантаж? Най-близо звучи може би думата доверие. Първата, най-необходимата форма на човешка добрина и разбирателство. Без него прогресът и естественото предаване на щафетата във всяко дело едва ли може да съществува.
… И понеже стана дума за професии – отделям още едно парче торта. За една лекарка. Защо все пишем за лекарите със заучени думи от благодарствената книга? „Той ми спаси живота!“, „Безкрайно съм благодарен“, „Техните всеотдайни грижи“? А помежду си спрягаме греховете им, корим ги за професионални грешки и човешки грубости, обвиняваме ги за внезапна смърт? Някак без мярка, без опит за анализ се лутаме между двата полюса в оценката си за техния труд. Но нито дума – за делничното им, че и нощно трудене.
Чувала съм, че болни от различни краища на страната изчакват легло в нейния сектор. А другото видях сама – работата й сред двадесетина изнервени, отпуснати, мнителни, жертвоготовни, суеверни, вманиачени бременни жени. Тя работеше за тях – всяка сутрин на визитацията – като им противопоставяше оптимизъм и воля. И познание за всеки случай, и собствена теза за лечение в една област, в която твърде малко се знае със сигурност. И методичност. Винаги нащрек – без напрежението да се предава на пациента. Най-абсурдният вид доверие –
доверието към един нероден още живот,
закрилата на застрашените клетки, на безпомощните ембриони.
Не е ли това най-висшата, но и най-активна форма на добротата. Не просто така, в библейския смисъл на думата, поради благ характер, чрез действието и силата на добре овладяната професия. И не е нужно да бъдеш непременно лекар, още по-малко – герой или чудак, за да бъдеш добър по този градивен и творчески начин. Той е достъпен за всекиго, да не говорим за геометричното умножаване на доброто, което държат в ръцете си чрез своите професии учителите.
Ето че излишното парче торта вече е разпределено. Не, остават още хора. Моята стара приятелка. С която се виждаме по веднъж в годината, и … не си казваме нищо особено. И да мълчим – пак ни е хубаво. Мота нова приятелка: позвъни ми тя – непозната, за да ме окуражи. Разтича се да ми помага. Както помага на мнозина от най-различни възрасти и професии. И е направила за неизвестни ней хора много повече, отколкото цял отдел „Социални грижи“. Като при това не се е страхувала в името на доброто да издаде и присъда над злото.
Това са моите житейски авантажи. Всъщност никак не са много. И все пак са повече, отколкото си мислим, когато някой ни предаде, когато ни обиди с подозрение или отхвърли любовта ни. И са достатъчно много, за да дочакаме след разочарованията, грубостите и умората, времето, в което и ние на наш ред трябва да дадем на вяра своето доверие, да се намесим в нечий объркан път или да поемем свръхсилите си чужда мъка.
„Бързайте да правите добро“
– това е заглавието на една пиеса, и когато го чух за първи път, си казах – защо никой не ни учи на нежност, мекота, отзивчивост? Човек не може да каже едно благодаря от страх да не досажда, бои се да помогне – от страх да не обиди, не смее да разтуши тъжния – да не подцени страданието му. Ето и моите добри хора – няма ги днес на празника, и днес пропуснах да им призная какво са за мене, какво им дължа. Благодарността ми – неизречената – се гуши в душата ми – слънчево кълбо, което топли, но и тежи като неизповядан грах.
А в труден миг пак към тях се връщам – ревниво пазените образи – отнасям искрица кураж до следващото изпитание. Както някой се връща в роден дом, както друг се докосва до земята. В моите добри хора е моята сила. И в неизплатения ми дълг към тях.
И чакам, и се надявам – от този дълг към светлите празници се точи златна нишка към другите, реалните фигури в моя живот. Едната от тях – 92 см висока – само преди час духна две свещички върху празничната торта.
0 Коментара