Срещнахме я между черни корали на фона на синьо небе, на дъното на океана, там, при дънните риби, онези, които си дават сметка за тъмнината около себе си, но винаги носят светлината и я споделят щедро. Къдриците издават музиката у нея, нежно танцуващи в собствен ритъм.
Мекотата на тембъра е естественото продължение на самата й същност, а думите – топло Коледно мляко с канела. Говорихме за много от възможните рецепти в живота, за емоцията да твориш, за вечната подправка – обичта. Как раниците ни понякога са твърде тежки, но все пак сме длъжни да продължим да се борим за тези, които сънуваме наяве. По пътя на мислите преминахме през времето и неговата същност, през меланхолията с нейните дарове, детството, което още е в нас, за да достигнем с усмивка до музиката, пазителка на посланията ни за вечността. А нейните послания са ценни, защото са лични, откровени и истинни.
Какво е времето за теб?
Ще започна с това, че време няма и че нас ни има. Крачейки по пътя на времето категорично смятам, че то е измислено през вековете, за да ориентира за метеорологичното начало и край на сезоните, да ориентира чисто битово хората да не закъсняват за срещи, кога да стават и кога да лягат, кога започва денят и нощта, но като цяло време, представете си, във Вселената няма. Вселената е безкрайна!
Ако тръгнем от времето и влезем в света на музиката, то музиката е нещо, което остава много след нас. Аз съм просто един посланик, един мъничък посланик в това време, защото времето е една конкретика, от която имаме нужда и аз имам своите съвременници, които растат и слушат музиката с мен.
Мисля, че през годините ако човек съумее да елиминира времето и да не го е страх от физическите промени, които ни се случват, а започне да надгражда духовно и се грижи за душата си, тя ти го връща после и физически.
Всичко е взаимно свързано. Всичко е една голяма магистрала отрупана с цветности и спомени, самота, празнота, прах, после буря, после дъжд, после слънце, после зима и лед и някакви препускащи коне… и малка каручка с магаре и дядо и после едни жени с вързопи на гърба и жито… Такава магистрала от събития, които пътуват между времето, стойностите и красотата на живота. Това всичко е едно и всичко това може да бъде описано в музиката. На мен това ми е вдъхновението. Времето, любовта, животът, типажите, детайлите, обувките, краката, каручката, конете, пясъкът, пустинята, океанът най-вече. Там е всепоглъщащо. И така безкрайно ми е. Аз съм последният човек, който трябва да говори за време, защото при мен има една безкрайна безкрайност.
Като творец ти прекарваш голяма част от времето си на път. Какво е нужно, за да продължаваш по пътя си?
Пътят е огромна доза дисциплина. Той ми дава урок иначе би могъл да е безкраен и хаотичен и така няма да стигна до никъде. Ако не дисциплинирам твореца и артиста, какъвто считам, че е хаосът в главата ми, пътят може да ме отнесе някъде, откъдето няма да мога да се върна и никой няма да ме разбере. Такава дисциплина ми е нужна, за да бъда чута. Друго нещо, което е важно по пътя е всеотдайност. Трябва да си всеотдаен, да вярваш, че този път стига до някъде. Но това никой не знае всъщност и въпреки това трябва да вярваш, дори и когато по пътя има дупки, дълбоки дупки, в които можеш да се спънеш.
Трябва да си отдаден на пътя ходейки, крачейки, тичайки, спъвайки се, ставайки – да знаеш че този път е твоят път.
Много е важно да намериш кой именно е твоят път, защото пътища много и може да хванеш по всеки един от тях и това да не е твоят. Цял живот човек се лута. Аз самата имам сутрини, в които неуверено ставам и се питам дали това е, което трябва да правя, че мога по-добре или искам по-добре – или искам да пея като Ейми Уайнхаус, като Уитни Хюстън, но аз не съм нито Ейми Уайнхаус, нито Уитни Хюстън и е много важно да повярваш на пътя, на който си стъпил, да не се разколебаваш. И така сама си казвам: „Това е моят път!”. Аз се измъчвам, когато трябва да бъда като някой друг. Щом не мога значи не мога – ами да направя тогава това, което мога.
Много мои колеги правят грешката да се отклоняват от собствения си път, за да заприлича той на пътя на някой друг, който продава музика много по-добре от тях например. Започваш да се обличаш с дрехите на другия, да влизаш в музиката на другия, да имитираш дори как пее другият, да правиш клипове като другия…
И всъщност един ден, когато този другият не е модерен, а ти искаш вече да си някой трети и се обърнеш и си бил и този, и този, и онзи, тогава кой си ти всъщност? Ти си се изгубил по пътя. Затова е много важно стъпвайки на твоя път да му повярваш, да му се отдадеш и да вярваш, че той води към хубаво място, към хубава цел, към публиката.
Как така „необикновено” успяваш да отделиш внимание на всички свои начинания, за да се получат и то добре? Не ти ли натежава понякога?
Аз не съм с нищо по-различна от всяко едно друго момиче на моите години, което има всички ангажименти към семейството, музиката, ресторантчето си и всички хора, които работят в него. И наистина раницата ми е много голяма и много ми тежи понякога, но тази раница е пълна с чудеса. Всичко, което съм сложила в раницата, първо съм го избрала сама и второ – тези неща много ги обичам! И в музиката, и в ресторантчето и във вкъщи – всички сме семейство. Раницата ми наистина е пълна с чудеса – моите си.
Против на всички бизнес теории – с целия ми романтизъм, обич и творчество в музиката, в кулинарията, в ресторантчето, нещата се получават. Обадиха ми се от списание Forbеs и искаха да вземат интервю с мен за успешен бизнес план. Аз им казах: „Моля ви, аз не съм бизнесдама. Forbеs е за хора, които се занимават с бизнес, аз не знам какво да ви кажа…” Като се замисля, всичко правя така, че то да е успешно и печелившо, но нищо не е по правилата на бизнеса. Всичко е направено от сърце. Цялата дисциплина, цялата структура, всички хора, които работят, си е наша лична, семейна формула, и се оказва, че това е и много успешна формула.
Разкажи ми повече за тази формула?
С огромни букви – ОБИЧ! Не любов, любовта си отива. Обичта е разковничето. Обичта е там, където дънните риби се срещат, аз така си я представям. Любовта е по повърхността, където има кислород, има слънце, всички риби се роят, всички се влюбват, разлюбват… Обаче обичта е, когато започнеш да слизаш по-надолу и още по-надолу и опреш дъното – където е студено, където няма кислород дори, където нищо не се вижда… Там срещнеш ли се с някой, той е от твоите хора! И според мен там на дъното е много по-живописно, много по-самоотвержено и само мъжките момчета и момичета ходят там – тези, които не ги е страх. На дъното има много обич и безстрашие, защото животът си е много страшен и аз много пъти се страхувам от него, но понякога го прегръщам и ставам приятел със страха.
Кога спира времето?
Сега ще цитирам един наш режисьор – Камен Калев. В едно интервю имаше много бърз лексикон с пет или шест въпроса и го попитаха какво е любовта. Никога не съм чувала по-изчерпателно, по-ясно, по-точно и проницателно обяснение на това какво е любовта. „Любовта, каза той, е когато времето спира.” Само тогава времето спира. С музиката също спира, но по друг начин. Спира и когато съм с любимите ми хора, с приятелите ми, спира когато готвя – защото медитирам, спира и когато пея… Но единствено между мъжа и жената, между хора, които са влюбени – тогава става бездна. Изживяла съм го и с пълната яснота знам, че любовта е, когато времето спира – не знаеш ден ли е, нощ ли е, спи ли ти се, не ти ли се спи, яде ли ти се… Не знаеш къде си. Всички хора летят, когато истинската любов кацне на раменете им.
Любовта е, когато времето спира!
Ако любовта е безвремие дали остава завинаги?
Любовта не може да е вечна, тя наистина си отива. Въпрос на интелигентност е да превърнеш любовта в обич, въпрос на обгрижване, на търсене, на много добра комуникация между партньорите. Много е важно да си говорим дори когато не ни се говори. Дори когато видиш, че нещата си отиват, че нещата стават трудни от ежедневието, бита и инерцията на взаимоотношението – на лягането, на ставането, на миенето на зъби, на навиците, които започват да взимат превес… Много е важно тогава да си нащрек, да не се успокоява човек. Особено ние жените имаме това свойство да се успокояваме и вече в един момент, когато си с някой инертно, да си мислиш, че всичко е наред. Не, трябва ежедневно да се бориш за човека до теб, дори да не ти се иска понякога. Трябва да спечелиш щастието си. Щастието трябва да си го избачка човек. Не може принцът на бял кон да очакваш да дойде или ако дойде, той не може да идва всеки ден. Идва веднъж или два пъти, или три пъти. После ти правиш така, че той да идва, ти го превръщаш в принц, за да идва често.
Не може да очакваш от другите, ако сам не даваш. Не бива да си казваме: „Аз не съм щастлива. Той животът това ли е?” Ами да, това е, но бъди така добър и умен да го превърнеш в нещо друго. Там вече си ти, там вече е въпрос на настройка и нагласа, за да не се предадеш. Защото хората според мен през годините се предават. Животът ги уморява – дивана, ракията, салатата, вечер пред телевизора, заспиваме, ставаме, отиваме на работа… Това става част от всички до такава степен, че забравяш, че тази вечер може и да не седнеш на дивана, може да излезеш и да се разходиш на стадиона до вас и да подишаш свеж въздух. Или просто да не пускаш телевизора. Да се запишеш на 50 години на курс по танци или испански.
Кой казва, че остаряваме? Остаряваш, когато спираш да обичаш.
Обичта у теб се усеща силно. Кои са новите начинания, на които ще я посветиш?
Аз непрекъснато нещо ровя, нещо търся. Ето сега посещавам майсторски клас по пеене, искам да направя нов репертоар, да си направя кулинарно предаване или да издам книга, да споделя, защото имам над 4010 авторски рецепти. Искам да се запиша на кулинарен и сладкарски курс. Искам много неща и едно по едно вярвам, че ще ги направя. Нищо, че съм голяма вече и уж хората след един определен момент се примиряват с това, което са постигнали, защото са и уморени. Не трябва да си уморен, трябва да си в търсене, да продължаваш.
И с музиката си и с отговорите, които ми даваш се усеща по-различното ти отношение към света. Как сама възприемаш другостта, различието?
През годините научих, че не трябва да се сърдиш на никого, само защото той е различен. Хората обикновено се сърдят, защото проекцията им не е оправдана. Всеки има проекция. Тръгва с кошница пълна с очаквания и там ни е грешката. Трябва да тръгваш винаги с празна кошница и ако тя се напълни – да си щастлив.. Научи се да не очакваш, за да си изненадан от случилото се.
За какво си мислиш преди да заспиш?
Мисля за това как като стана сутрин да направя Евгени и Дара щастливи като направя палачинки и си представям как вкъщи ще замирише на масло и палачинки. Мисля за това как да направя нещо за себе си – като например да отида да спортувам. Мисля за това с какво да предотвратя лошите и тягостни мисли, а те непрекъснато те спохождат. Това е вътрешна борба – най-голямата ми война. Имам междузвездни войни в мен.
И в песните и в натурата ти сякаш присъстват вибрациите на меланхолията. Какво ти дава тя?
Тя е творчество. Тъгата ме зарежда много. Меланхолията и тъгата са изключително полезни за твореца. Вдъхновяват ме. В повечето случаи, когато съм писала е било в потъванията си, в тъгата си. Даже понякога я търся и провокирам. Много обичам тъжна музика, минорни класически произведения. Меланхолията е подарък. Много хора не искат да й се отдадат, за да не потънат. Депресията вече е друго – тя е разрушителна, но тъгата и меланхолията са красиви и нежни, витални феички и съвсем разглезено, като човек, който твори, мога да кажа, че имам нужда от тях.
Къде се крие красотата и чистотата у една жена?
Важното е, когато погледнеш една жена през годините, тя да ти говори с очите си, с красотата в очите, красотата в сърцето и това няма как да не го видиш. Дори цялото ти лице да се набръчка, ако тези очи сияят и са пълни с вълнението от миналото, с топлината на първата пролет, с дългите вечери с червено вино и приятелски разговори, с ценни прочетени книги, с осмисляне на гледаните филми, с буркани с пясък, събран от различни градчета и плажове по света, с коледни играчки, чиито спомен е съхранен – това е ценното…
Концертът на Белослава „Времето за мен си ти“ е на 15 декември, зала 3 на НДК от 20 ч., част от програмата на Новогодишен музикален фестивал
Автор: Яна Овчеларова, стажант в „Продуцентски център” НДК
0 Коментара